Франческа Земярска
Нека се обърнем към една особена фигура, каквато е детето писател. Точно така – в реда на нещата е детето да фантазира, да си измисля истории и да претворява света наоколо със своето въображение. Но необичайно е, когато си на единадесет години, да си способен да оформиш от себе си фигурата на автора. Е, Джейн Остин успява на тази възраст не просто да създаде микроромана „Прекрасната Касандра“, но и да състави предговор с посвещение към „мадам“, обрисувана детайлно и с фина ирония: „Вкусът ви е префинен, чувствата благородни и добродетелите Ви неизброими. Вашата персона е очарователна, фигурата Ви изящна и осанката величествена“. Накрая малката Джейн се подписва като Автора. Така се ражда писателката.
Великите автори също са били деца, но работело ли е нещо особено, извънмерно в тяхното въображение далеч преди на напишат своите големи произведения? На какво играят, рисуват ли, умеят ли да свирят на инструмент или се увличат от математиката, към кои книги посягат и предпочитат ли уединението на собствените си мисли пред споделеното време с техните приятели, братя и сестри…
Един наивен, прибързан и твърде позитивен отговор на тези въпроси би бил, че всяко дете притежава творчески потенциал, който малцина запазват и разгръщат в зрелите си години. Маргьорит Юрсенар споделя, че като дете е предпочитала играта на топка през топлите месеци и със сняг през студените. Едва навършила осем години обаче тя чете Аристофан и Расин: „Техните четива нямаха нищо общо с онази толкова вглупяваща детска литература, която никога не съм приемала сериозно“[1], а след приемането си във Френската академия през 1981, вместо да участва в почетна конференция, предпочита да отиде в едно островно училище в Маунт Дезърт, за да си говори за литература с юноши между единадесет и петнадесет годишна възраст. Юрсенар не вижда нищо особено различно между собствените си оценки и виждания за литературата спрямо тези на децата.
В емблематичното си есе „Защо пиша?“ Джордж Оруел разказва една почти анекдотична история, в която още ненавършил пет години, той е окрилен от желанието да създаде първото си произведение. Понеже не умее да пише, диктува на майка си стихотворение за един тигър, а по-късно разбира, че то е било по детски вдъхновено от Уилям Блейк и неговия „Тигър“, до което малкият Джордж е стигнал чрез гласа на някой друг.
За разлика от Юрсенар, Мери Шели, по онова време все още Годуин, намира вживяването в измислени истории за къде-къде по-любопитно от играта с приятели. Усамотените места за нея са орловото гнездо на свободата: „където необезпокоявана от никого, да общувам с рожбите на моята фантазия. Тогава пишех, ала написаното не беше нещо изключително. Волните полети на въображението ми се раждаха и укрепваха под дърветата на нашия обширен двор или в подножието на близките голи планини. Героиня на тези разкази не бях аз – моят живот ми изглеждаше прекалено скучен. Не си въобразявах, че съдбата ще ми отреди да преживея романтични страдания или чудни приключения; не се затварях в собствената си личност и населявах всеки час от деня със създания, далеч по-интересни за онази възраст от личните ми изживявания“[2].
Съвременничката на Мери Шели Джейн Остин има голямо семейство, в коeто цари интелектуална и артистична атмосфера, предразполагаща към творчество и игра. Най-големият от петимата ѝ братя, Джеймс, има литературни наклонности и ги проявява, като събира своите братя и сестри в аматьорски театрални представления, които децата изнасят пред гости и роднини. Представленията най-често се случват в трапезарията, а понякога в плевнята, като преди това децата пишат текста към пиесите и рисуват декорите. Зараждащият се интерес и талант на бъдещата романистка започва да се извайва през тези детски игри. На 11 години Джейн прописва, за да забавлява семейството и съседите. Някои текстове не са по-големи от страница, други остават недовършени. Често текстовете са посвещавани на някой от членовете на семейството като „Прекрасна Касандра“. Но не, това не е историята на нейната обична сестра, а на едно момиче, обзето от страстен порив да скочи бурно в своя живот – 16-годишната Касандра открадва едно боне, предназначено за графинята, и се впуска из улиците на Лондон. Запознава се с млад мъж, изяжда шест сладоледа, но не плаща нито един. Прави един тигел с карета до Хампстед и обратно в същата точка, от която е тръгнала, но не може да плати и игриво слага бонето върху главата на кочияша, който безмилостно иска своите пари. Касандра тича из улиците, за да се озове накрая в дома си и да огласи, че това е един наистина добре прекаран ден. Тази история за свободното препускане в един делничен ден из съвременен Лондон е достъпна на български език благодарение на изящната книга на издателство „Лист“, придружена с илюстрации от Вяра Бояджиева. Рисунките се вписват и разгръщат лапидарния стил на разказа, съставен от дванайсет глави, някои от които са само от едно изречение.
Още тук Джейн Остин демонстрира колко иронично може да бъде едно момиче, което безмилостно презира превзетостта на младите дами и техните желания. Прекрасната Касандра е същинска Лидия Бенет от „Гордост и предразсъдъци“ – несъзнавано Джейн Остин скицира предстоящите си герои. И тук нека да завършим с един въпрос като за възрастни: може ли в тези ранни истории на децата писатели да търсим автотекстуалната матрица, която предстои да се разгърне в техните велики творби?
Джейн Остин, „Прекрасната Касандра“, прев. Диана Симеонова, илюстрации Вяра Бояджиева, изд. „Лист“, 2018
[1] Това споделя самата Маргьорит Юрсенар в разговор с Франсоаз Дюку. Част от интервюто е преведено на български в „Жената днес“ под заглавие „Тъй като съм Маргьорит Юрсенар, не мога да съм Толстой или Юго“: https://www.jenatadnes.com/hora/tai-kato-sam-margaorit-yursenar-ne-moga-da-sam-tolstoi-ili-yugo/
[2] Шели, М. Франкенщайн. Или новият Прометей. Прев. Жечка Георгиева. София: Народна култура, 1981.
