Савина Петкова
Неизвестно кога в XIX век, македонско село някъде в Османската империя, в полите на някоя планина, вещица отвлича малко момиченце. Така започва „Няма да бъдеш сама“ (2022), дебютният пълнометражен филм на режисьора Горан Столевски. Решен в необичайна смесица от магически реализъм и експлицитни кървави детайли, този филм на ужасите е нещо съвсем ново в рамките на съвременното източноевропейско кино. Столевски от години живее в Австралия и печели уважението и финансовата подкрепа на американски организации като института „Сънданс“, който стои зад едноименния престижен кинофестивал. Тъкмо там в началото на годината публиката посрещна с овации „Няма да бъдеш сама“ три години след като македонският документален филм „Медена земя“ спечели голямата награда. Сънданс е фестивалът, който отдава достойно внимание както на жанровото кино от млади автори, така и на по-смели решения, що се отнася до кино от по-„малките“ европейски кина.
Но „Няма да бъдеш сама“ не е типичният „малък“ филм. Продукция на Focus Features (които стоят зад касови заглавия като „Белфаст“ на Кенет Брана), хорърът е австралийско-македонски, сниман в Сърбия, и събира най-различни актьори, като например шведката Нууми Рапас („Момичето с драконовата татуировка“, „Агнец“). Главната роля, тази на Невена – отвлеченото момиче, което се оказва белязано от вещерски сили – е разпределена между жени, мъже, деца и животни. Да, Невена има способността да се превръща в когото пожелае и тази ѝ сила е неизменно проклятие. Макар филмът да е исторически неразшифрован, действието се развива само и единствено в изолирани места – пещери, полета, малки селца, гори – в природата, или там, където времето не достига. Разбира се, има далечен отзвук, който ситуира зрителя два века назад, но липсата на конкретика, що се отнася до историческия период, не изличава спецификата на самия контекст. Така филмът си позволява да разшири публиката си, без да отблъсква балканските си зрители – мистиката и приказността на избрания хронотоп влизат в директен сблъсък с човешката жестокост, която преследва Невена на всяка крачка.
Столевски споделя, че интересът му към образа на вещицата събира в едно повече и разнопосочни интерпретации на насилствената човешка страна. Разбира се, фигурата на вещицата е средоточие на многовалентни напрежения, патриархални съпротиви и дисоциативни желания – тя е поначало алегорична и събирателна, отблъскваща и някак необходима. Затова и филмът започва с нея като заплаха – кръвожадна и мистериозна посетителка в дома на самотна майка на малко момиченце. В страха си, майката обещава своята щерка Невена, щом навърши 16 години, да отиде като прислуга на вещицата (старата мома на селото, Мария). Мария е обезобразена и озлобена (предстои да видим защо, но историята е трогателна) и тъкмо нейната злоба се оказва по обиколен начин двигател на действието оттук насетне. Придържайки се към фолклорните мотиви, сюжетът на филма проследява майката, опитваща се да укрие своето момиченце от обещаната ѝ зла съдба, скривайки я в пещера далеч от селото. Там Невена пораства без човешки контакт, без социум и контекст, без език. Въпреки това тя е водещият глас – разказвач зад кадър, в първо лице, винаги в обръщение към някой друг, запазвайки съкровения тон на споделената тайна. Този глас, който постепенно усвоява езика, е единствената константа във филм, който метаморфозира отново и отново – с всяка своя промяна, Невена и гласът ѝ усвояват все повече от света наоколо. Затова и този глас е нежен и режещ, пълен с надежда и отвращение, с трепет и отчаяние – регистриращ и записващ всичко, което оставя следа.
„Следвах погледа на вещиците, а не външния им вид. Вървях натам, накъдето очите им ме водеха“, казва Столевски по повод посоката и мотивацията си. Впечатляващо е, че режисьор може толкова добре да предаде и трансформира вътрешния свят на героиня, която всъщност е празна – тя е съсъд, в който животът се изсипва без цедка. В животите си Невена става свидетел, потърпевш и извършител на всякакви престъпления в междучовешките отношения – най-вече свързани с патриархалния строй в селото – и в това редуване филмът успява да хване и най-фините нюанси на човешката амбивалентна природа. За главната героиня всички тези противоречия имат своето място, тъй като тя влиза в тях необременена от социалния ред; от друга страна, животът сред хората я научава да иска сама неща от живота, от другите: да се смее, да плаче, да обича, да помага, да убива. Вещерското проклятие е само част от същността ѝ и това богатство превръща филма от поредния жанров експеримент в истинско откритие.
Любителите на арт киното може да разпознаят сюжетна идея, подобна на тази за прераждането в „Четирите пъти“ (Le Quattro Volte) на италианския режисьор Микеланджело Фрамартино, а картинността може да ги подсети за стила на Терънс Малик („Дървото на живота“) – същото безусловно възхищение от амалгамата човек-природа във всичките ѝ итерации струи и от операторската работа по „Няма да бъдеш сама“. Но сравненията спират дотук. Горан Столевски е работил, личи си, по инстинкт, подкрепен от солиден бюджет и сигурността на завръщащ се към корените творец, но способността да бръкнеш толкова дълбоко в човека, че да го извадиш отвътре и наопаки като дреха, е талант, който малцина притежават още в началото на кариерата си. Горещо препоръчвам за Хелоуин, но и за всякога – любопитно, смело и сърцато източноевропейско кино.
