Патриция Николова
Поезия, която сепва и за кратко спира дъха,
като след гмурване в дълбокото.
„Сърцето не умира, когато ни се иска“. Този цитат от Чеслав Милош като че ли е най-добрият ключ към поезията на съвременния аржентински поет Даниел Калабрезе.
Поезия, която се издига пред читателя като висока сграда, направена от светлина. За да се стигне до върха ѝ, трябва да се преодолеят множество огнени стъпала, всяко от които води към пропадане. Дълго падане в безтегловността между тук и там, днес и някога, сега и отвъд, което се усеща особено силно в контекста на настоящата бясна променливост, сред чиито избухващи снаряди имаме участта да живеем. Пропадане, по време на което читателят има рядката възможност за кратко да излезе от желязната схватка на гравитацията и да обърне погледа си навътре. Малцина все пак стигат до кулата. Сигурно поне е, че изкачването си струва. Най-малкото заради потапянето в бисерните води на тези внезапни и „чисти, ранени и често майсторски разгърнати в един от най-забележителните цикли в съвременната поезия стихотворения“.
Думите са на чилийския поет Раул Зурита, един от големите живи латиноамерикански дисиденти от времето на драматичните събития, свързани с режима на ген. Пиночет; автор на поезия, която е не по-малко чиста, ранена и майсторски написана. Щедро и точно определение на жив класик за събрат по перо, чиято квинтесенция на екзистенциалния му и литературен опит е събрана в неговата първа поетична книга на български, публикувана в Чили под оригиналното заглавие: Ruta Dos (2013, изд. „Агилар“, Сантяго де Чиле; неслучайно е удостоена и с голямата награда Revista De Libros).
Това е истински пейзаж.
Нещата се случват като под вода:
звуците, гласът ти, онези двигатели,
които влачат тежките си товари по магистралата,
дишането на светофара, светлината,
бръшлянът, който пристяга нощта,
други кръгли светлини по площада,
гъстият ореол на всички предмети като помазани
и колоните под влажността на едно небе,
където отеква всяка стъпка.
(из „Внимателно с реалността“)
Двуезичната „Магистрала номер две“ от непреодолимия аржентински поет Даниел Калабрезе (Ерго, 2022) не е само поредната мащабна поезия, която изкушеният български читател поради стечение на обстоятелствата ще открие с голямо закъснение. Ruta Dos (каквото е оригиналното заглавие на стихосбирката, чийто превод от испански недвусмислено задава посоката към втория и по-правилен възможен път на съществуване: навътре към себе си и към духовните знаци по пътя, белязан от метафизиката в онази особена сетивност на вътрешното време и пространство, проявяваща се в ненадейни сънища, имагинерни знаци, знамения) е сияйна словесна есенция на духа, извисяващ се в постоянното си движение. Различна поетика, способна да въздава и да просветлява с всяка стъпка напред в лабиринта на вътрешните маршрути. Ефектът ѝ е цялостен, тъй като „тази стихосбирка чертае маршрут, който е едновременно географски и мисловен, биографичен и метафизичен и който в крайна сметка се възвишава като всеобхватна метафора за живота, за пътуването, а оттам и за изгубването“ (Р. Зурита).
С всяко стихотворение в тази книга гореспоменатият ефект е постигнат.
Поезия за пътя-като-движение-в-кръг навътре и назад, а не навън и напред.
Поезия за паралелния живот като променлива река, в чието русло свободният дух не би могъл да влезе два пъти, без да излезе по някакъв, макар и незрим начин, променен.
Поезия, в която сънуващото човечество упорито се опитва да избута камъка на Смисъла от праисторическата му яма, където е уютно заседнал подобно на каменния омфалос в Делфи, свързан с парадигмата за центъра на света в гръцката античност (в букв. превод от старогръцки, „пъпът“ на света). „Работата за днешния ден се състои // в носенето насам-натам на един камък. // Много тежка скала (…), // по-тежка от торба препълнена с дъжд…“ (из „Знамение“). Камък, в чиято праисторическа основа пулсира черно огледало, „което след миг ще погълне света“ заедно с „просветлените и милосърдни поколения“. Светът такъв, какъвто е бил проектиран в зараждането си, вкоренен в мистериозното „черно огледало“, в отражението на което днес се будим; раздиран от въртопни енергии и тревожни съновидения, избухващи под формата на война. Впрочем именно персоналният военен опит е бил своеобразен катализатор за Даниел Калабрезе (род. 1962, участвал е във войната за Фолкландските острови в периода 2.04.-14.06.1982) да намери същинското си призвание – най-важният за него смисъл, да пише поезия. Поезия, в която душите на мъртвите са по-живи от духовете на живите, а времето е само условно понятие, разделящо празнотата от двете страни на магистралата. Там, където „живеещите от другата страна“ приветстват завърналите се от дългия им път на юг с особен ритуал: „вадят един камък от празнотата на битието“; докато живеещите „от тази страна на магистралата“ очевидно разбират от компенсации, защото знаят как се запълва екзистенциална празнота: щом някой мине в посока юг, те винаги „пускат един камък в празнотата на битието“ („Метод за изчисляване на времето“).
Времето е много особен, самостоятелен герой в „Магистрала номер две“.
Без да използва инструментариума на александрийския стих и хекзаметъра, така характерни за класическото ars poetica на древногръцката поезия от времето на Омир, а изцяло с методите и интересните възможности на свободния стих, Даниел Калабрезе успява с непосилна лекота да създаде така рядко срещаното в съвременната поезия умение: да зафиксира времето в неговата безначалност и безкрайност. Но не „времето“ като калкулиран сегмент от нещо цялостно и необхватно, а като ефимерна точка на пречупване в пространството. За подобен феномен пише Йосиф Бродски в своя анализ на поетиката на Осип Манделщам: „… не само създава почти физическо усещане за тунела на времето, но и постига ефекта на игра в играта, на цезура в цезурата, на пауза в паузата. Което в крайна сметка е форма на времето, ако не и неговият смисъл: ако това не спира времето, то поне го фокусира“ (из „Дете на цивилизацията“, 1977; прев. от английски Валентин Кръстев). Подобен ефект, но реализиран, разбира се, чрез много по-различен поетически инструментариум е забележително постигнат в по-голямата част от стихотворенията на Калабрезе, представени за първи път на български във великолепния превод на Радина Димитрова. Нейният фин усет към двойното дъно или по-точно към двойното отражение на думите в латиноамериканската поезия, към тяхната игра на многопластови преплитания, към вътрешнотекстовия диалог, характерен за поезията на Калабрезе – целият ансамбъл от качества, прибавен към преводаческия талант, е съумял да проникне в сърцевината на тази колкото конкретна, толкова и абстрактна философска поезия на странстващия дух.
Поезия не за бъбривците, а за „немите, които се изразяват чрез сянката“.
Поезия, която се чете не „на екс“, а бавно, на малки глътки, в състояние на смиреност и тишина (този феномен е описан от Раул Зурита като „странна религиозност“ и „носталгия по някакво несъществуващо място, по едно време, към което човек никога няма да се върне, така както никога не влиза два пъти в една и съща река“). Защото мълчанието, тишината и внимателното проникване в дешифрирането на малките белези по Пътя изпълват сърцевината на тази латиноамериканска поезия.
Онези, които пътуват за пръв път,
Ще са склонни да запазят мълчание.
(из „Вместо предисловие“)
Мълчанието, тишината и енигматичността в началото и в края на „Магистрала номер две“ обрамчват книгата с впечатляваща мекота на ореол около думите, които светят. Трансценденталните измерения на пътя-като-река и пътя-като-време в поезията на Калабрезе непрекъснато се преплитат, очертавайки свои собствени духовни маршрути между преходността и вечността. В тази особена дихотомия внимателният читател ясно може да улови вътрешнотекстовия диалог между отделните стихотворения, както и постоянните им препратки едно към друго, макар че те спокойно биха могли да се четат и самостоятелно. Интересен детайл за процеса на написването на тази оригинална книга, от която българският читател може да прочете само половината (114 с., докато италианското издание на Ruta Dos, също билингва, е събрало точно 222 с.), е фактът, че тези творби са писани в продължение на цяло десетилетие, но впоследствие част от тях са преработени напълно, други са изчезнали и финалният резултат е „Магистрала номер две“. Книгата е разделена на две съставни части: „Километър 207“ и „Тежка машинария“, като първата препраща към персоналната топография на аржентинския поет, от години живеещ в Чили – на 207 км се намира родният му Долорес, наричан от него „градът на паметта“. Важно е да се уточни също, че Ruta Dos не е имагинерна магистрала или само мащабна метафора за пътя, но е и реално съществуваща пътна артерия, една от най-дългите аржентински магистрали. По време на детството на поета тази магистрала е била дълга 400 км и е свързвала столицата Буенос Айрес с крайморския град Мар дел Плата. В момента се нарича „Autovia 2“ и представлява магистрала от 370 км, стигаща покрайнините на града. За пътя към и от тази периферия има не малко стихотворения в „Магистрала номер две“, изведени метафорично с множество препратки към философията на Хераклит. Метафизическата интроспекция в книгата разделя пътя на две: пътя като маршрут на паметта, която го изследва и проследява, и пътя към подсъзнанието, мистиката, граничните състояния на Аза. „Винаги съм смятал, че да си роден в Долорес, е като да се родиш на място за преминаване. В чисто физически план пътят беше нашата река, която ни раздели на две“ (Д. Калабрезе).
Диалектичното познание за света, имплицитно вградено във философията на Хераклит, може да се открие и в стихотворенията за пътя-река на Даниел Калабрезе. Това се отнася в пълна степен и за една от най-мистериозните Хераклитови мисли: „Все по-нови води се вливат в тези, които вече са се влели в същите реки“. В концепцията на Ruta Dos пътят неслучайно е замислен като река; движейки се по невидимата ос на книгата, подобно на плаване по канал на река, читателят си задава отново крилатия Хераклитов въпрос. А отговорът е неизменен: невъзможно е да се влезе два пъти в една и съща река, както и да се измине отново един и същ път, без да се забележи промяна. Авторът развива тази фундаментална мисъл по свой оригинален начин, едновременно емпиричен, поетичен и метафизически:
В определени екстремни моменти чувствах, че пътят се разклонява или по-точно казано, че се отваря паралелен път – очевидно има някои противоположни начини за наблюдаване и преживяване на едно и също събитие в реалността, но въпреки това те са хармонизирани в една по-голяма плоскост на съществуването. Херметиците наричат това принцип на полярността, където противоположностите могат да бъдат идентични. Пътят може да бъде едновременно прав и извит, както е казал Хераклит. Студът и топлината са израз на едно и също явление: температура. Това е начин за преодоляване на дихотомичното мислене.
Повечето от героите на „Магистрала номер две“ са трансцендентални същества, живеещи между този и онзи свят или между тази и онази страна на „магистралата“: удавникът, който се дави не в река, а в пръст; идиотът, който се самоинквизира с перверзно удоволствие от болката; часовникарят, който претегля време, светлина и живот; бирникът, който не спира да следва нишката на времето, докато събира данъците си; ловецът, който сънува, че е най-могъщото животно; дърветата, които говорят шепнешком и след дълго вслушване авторът най-сетне успява да дочуе думите: „кръстачки“, „кръстове“, „параклис“, „отражение“ и др. Единственият константен герой на тази книга, отличаващ се от тези странни креатури, залутани по пътя си, това е бащата на поета. Образът на бащата прекосява книгата от начало до край, а кръговото движение е екзистенциална траектория на персоналния му път, уловен от поета в духовните му измерения. Например в стихотворението „Музикантът“ („El musico“) бащата се явява своеобразен Дедал, загрижен за своя крехък летящ Икар, а раненият музикант, който все се завръща и пътят му е неизменно в кръг („дълго пътуване в кръг“, „largo vitaje circular“), до голяма степен е самият поет. Лирическият му аз се движи в кръг също и в стихотворението „Сравнения“ или „Comparaciones“ („вървя в кръг“, „ando еn círculos”). А в „Австралийският резервоар“ („El tanque australiano“) Калабрезе не само прави сравнение с кръговете на Дантевия ад, някои от които е бил принуден да измине по пътя си, но и обобщава: „Всичко беше кръгло, хоризонтът не се появяваше“ (“Todo era redondo: el horizonte no aparecía”). В „Австралийският резервоар“ бащата чертае невидимите пътеводни знаци: „Южният кръст“ (“La Cruz del Sur”), „Мечът на Орион“ (“La Espada de Orión”) и др. После образът му изчезва, стопява се в центробежния водовъртеж на отвъдните води, а подир него и самият поет доброволно потъва в черните води на преходността, предава се на тяхната неутолима свирепост, равняваща се на безпаметност, за да изплува пак в света на живите „след много години“.
Като контраст на тази поглъщаща паметта метафизичност Даниел Калабрезе акцентира на предметните символи, сред които се откроява пламъкът на бащиното „червено колело“ (“bicicleta roja”) в стихотворението „Разликите между баща ми и Керуак“ (“Las diferencias entre mi padre y Kerouac”). При това приликите между бащата и Керуак читателят намира, разбира се, непосредствено в самото изминаване на Пътя, а не толкова в посоката му. Изненадващо е, че семиотиката на червения цвят на колелото контрастира с думите, че той е „мразел комунизма“ (“ambos detestaron el comunismo”), но пък до края на живота си е бил „заклет перонист“:
Но баща ми, заклет перонист, се напи
само веднъж в целия си живот.
Иронията в тези стихове е очевидна: намекът е за политическата принадлежност на бащата на поета, който чисто житейски е следвал известната препоръка на Хуан Перон: „От работа – вкъщи и от вкъщи – пак на работа“. Контрастът между фигурата на бащата и образа на Керуак е изцяло по линия на метафората за пътя, като при това се създава интересна парабола между „изключителността“ на личността на Керуак и „невидимостта“ на бащата, който печели симпатии със своята скромност, сдържаност и преданост. Докато в стихотворението „Австралийският резервоар“, написано като реконструкция на паметта, образът на бащата отстъпва на мащабната метафорика за пътя, събираща в една и съща точка парадигмите за времето и екзистенцията:
После крилата на мелницата
започнаха да се въртят отново.
Всяко изсмукване на вода от земята,
като удар с весло, носеше спомени
един подир друг:
велосипеда, черния път,
стенещата врата на къщата,
селските тротоари, потънали в бурени.
Двигателят на един камион по Магистрала номер две
заглуши за малко жабешкия хор.
Същевременно поетът майсторски води читателя към среща с изчистения духовен образ на бащата, припомняйки си думите и жестовете му – броени мигове преди той да изчезне безследно в голямата вода. Впоследствие самият поет се потапя изцяло в тази вода на безпаметността, потъва напълно, изчезва за дълго, а след това успява да изплува, пречистен като след катарзис: „Наложи се да изплувам след много години“.
Богатите резултати на това мощно изплуване сега вече и българският читател може да държи в ръцете си, събрани между красивите корици на двуезичното издание „Магистрала номер две“ (изд. „Ерго“). В първото българско издание на поетичната книга Ruta Dos („Aguilar“, Santiago de Chile) са представени 42 стихотворения от общо 87 творби, избрани специално за българския читател. Усещането е за хомогенност и силна концентрация във вечните теми за Пътя и Времето, а също и за Катарзиса между тези духовни измерения. Стихосбирката стои изненадващо стабилно и мащабно, но същевременно е вътрешно подвижна, подобно на огромен воден канал, тя е едновременно променлива и единосъща. Първоначално на испански Ruta Dos е публикувана от издателство „Editorial Aguilar“ в Сантяго де Чили, след като ръкописът печели награда на сп. Books Magazine (2013), организирана от в. El Mercurio на всеки четири години за най-добра непубликувана книга в поетичния жанр. Раул Зурита е бил в журито. Години по-късно книгата е публикувана в престижното издателство „Visor“ в Мадрид с въведение от самия Зурита; публикувана е и в Куба от издателство „Matanzas“. Италианското ѝ издание също има интересна съдба. Преводач е Алесио Брандолини, поет и редактор от римското издателство „Fili d’Aquilone“. Преводът му е номиниран за наградата „Камайоре“ за 2016 г. и е отличен сред петте най-добри чуждестранни поетични произведения в Италия. Освен преводите на италиански и български език Ruta Dos има издание и на португалски (издателство „Macondo“ в Бразилия, в превод на Приска Агустони). Големи части от книгата са публикувани на френски, английски, китайски, гръцки и азербайджански.
Поезията на аржентинския поет Даниел Калабрезе е като дълбок кладенец, изпълнен с лековита вода. За да стигнеш до нея обаче, е необходимо не просто да се наведеш към най-дълбокото, но и да имаш кураж да се надвесиш от ръба на бездната достатъчно дълго, за да съзреш в бавното движение на абстрактните сенки по повърхността цялостната картина на битието.
Точно в това е и смисълът на пътя. Или – на поезията като път.
