Михаил Тазев
„Орфей“
по мита за Орфей и Евридика. Авторски спектакъл на Йерней Лоренци, драматург Матиц Старина, сценография Бранко Хойник, композитор Бранко Рожман, хореограф Грегор Лущек, дизайн и костюми Белинда Радулович.
Участват: Александра Василева, Гергана Змийчарова, Биляна Петринска, Радена Вълканова, Ева Данаилова, Василена Винченцо, Жорета Николова, Владимир Пенев, Валентин Ганев, Деян Донков, Стелиан Радев, Ненчо Костов, Дарин Ангелов и Димитър Николов.
Народен театър „Иван Вазов“, премиера 11 и 12 октомври 2022 г.
През месец юни имахме възможността да видим представлението на режисьора Йерней Лоренци „Мъртвият идва за любимата си“ по едноименната пиеса на Светлана Макарович. То бе част от програмата на 16-ото издание на фестивала „Световен театър в София“. Това не е първото гостуване на словенския режисьор у нас и съм убеден, че с почти категорично единодушие театралите, а и не само те, ще споделят, че никога няма да забравят неговата „Илиада“ по Омировия епос, която беше гост на фестивала през 2016 г. Характерно за театъра на Лоренци е постепенното превъзмогване на четвърта стена, която той срива с цел да провокира зрителите в салона да бъдат активни участници в случващото се на сцената. В процеса си на работа самият той споделя, че анализира и прави опити заедно с актьорите за изграждането на концепция по дадена идея, така че колективно да достигнат до събитието и проблемите в действието. Лоренци запазва характерния си почерк при подготовката на спектаклите по избраните от него заглавия, като изцяло се съобразява със заобикалящата го действителност такава, каквато е тя в момента на създаването на конкретното представление.
В началото на новия театрален сезон 2022/23 г., във време, в което все по-силно имаме необходимостта да разберем смисъла от комуникацията между хората, както и процеса на разказване такъв, какъвто е бил във времето на приказките и фолклорните истории, Народният театър „Иван Вазов“ кани Йерней Лоренци, за да разкаже през своя поглед мита за Орфей и Евридика.
Три линии извежда режисьорът в своя „Орфей“ – линията на мита, линията на разказа и линията на музиката. Тази спирала задвижва двигателя на действието, което изцяло е изкарано на авансцената, навлизайки в територията на зрителите. В дясната част на сцената е поставен черен роял, в средата ѝ – масивна дървена маса, заобиколена от столове, а зад нея – неголямо платно за прожекции. Сцената в дълбочина е отворена подобно бездънна яма – празна, осветена от няколко прожектора. Представлението започва със събития преди сватбата на двамата влюбени. Сцени, в които актьорите преминават през образите на божества и полубожества, хора съвременници на една тежка, трагична действителност, нейни жертви и свидетели. На платното отзад се прожектират имената на герои като Ахил, а действието е увековечено със снимки, което допълнително подсказва за съвременното модерно, лишено от реална комуникация човешко общество. Тази първа част наподобява хроника, имаща за цел да представи цялото, по-голямата картина през стрелите на Ахила – изключително силен образ на войната. В изпълнение на Ахил е Дарин Ангелов, който изрисува смъртта като песен на тялото. По залепеното за масата тяло на Димитър Николов той прокарва ръце, натискайки диафрагмата и гърдите на своя колега. Пулсът се ускорява, дишането зачестява като игра на въздуха. Зрителите чуват опитите на жертвата да диша, слушат борбата ѝ за живот. Ахил поставя голямо парче месо върху безпомощното тяло и започва да забива една по една стрелите си в плътта, докато на фон изтичат убитите от него имена – жертви. Студенина облива залата. Сцената приключва с последната стрела, пробола обувката на безсмъртния. Осветлението в залата огрява лицата на зрителите, мъртвите тела бавно се раздвижват и така започва сватбата на Орфей и Евридика.
Оттук насетне в представлението навлиза линията на разказа. Сватбата протича в мълчание между двамата усмихнати влюбени. Това е моментът, в който персонажите остават на втори план и като че ли актьорите започват да изграждат колективен образ на присъствието си. Човекът вече е по-значим от бога. Мигът на любов е пресъздаден през личните истории на актьорите, като по този начин публиката се превръща в част от действието. Всеки следващ индивидуален разказ все по-силно въвлича зрителя към случването на сцената, към празненството. Радена Вълканова споделя, че мрази сватбите, Александра Василева разказва за своята мащабна любовна венчавка, Дарин Ангелов с усмивка намигва на зрителите, че дори в този момент може би някой от залата е бил на неговата сватба. Студенината бързо напуска сцената заедно с мрака отпреди малко. Режисьорското решение в представлението да бъдат вкарани истории от живота на актьорите създава специфична за гледащите среда на интимност, която до края на действието не спира да държи зрителя за гърлото. Изгражда се мост към зрителите и те освен като съпреживяващи емоцията имат възможността да бъдат нейни преки свидетели, което ги прави и гости на самата сватба на Орфей. Представлението достига връхната си точка, когато публиката и изпълнителите изграждат общ персонаж на човека – неподправен, емоционален, запален с искрата на живота, имащ необходимостта да разказва преживяното в годините. Емоцията изригва като вулкан от червени сърца във въздуха, които разпръскват свободата на човешкия дух. Сякаш залата и сцената стават тесни за това, на което сме свидетели. Следва полетът на булката – Василена Винченцо (Евридика) прелита в дълбочината на сцената, преследвана от два лъча светлина – образ на сладката колективна самота. Вълнението сякаш напуска сградата на театъра, като за момент пред очите ни изниква рееща се бяла лястовица.
Едновременно с тези картини за постигането на емоционалното ниво на представлението спомага и музиката, към която Йерней Лоренци има специално отношение. В неговите представления тя е като сърдечен пулс. Контрабасът (в изпълнение на Валенти Ганев) и пианото (в изпълнение на Василена Винченцо и Стелиан Радев) запазват линията на мита, дълбочината на стрелите на човешката борба за надмощие. Акордеонът (в изпълнение на Александра Василева), заедно с гласовете на Биляна Петринска и Дарин Ангелов и цигулката (в изпълнение на Валентин Ганев) предразполагат свободата на човешкия дух, човешкия разказ и неговия ритъм. Изпълнението на италианската песен „Felicità“ може да бъде възприемано като органично чистото преживяване на човешката радост от новина подобна на тази за отдадеността на двама влюбени. Радост, която писъкът на гайдата (в изпълнение на Ненчо Костов) рязко секва. Настъпва смъртта на Евридика. Радостта от лицата в публиката изчезва, Василена Винченцо ляга спокойно на земята и изстива, а мракът отново се завръща в залата. Подобно на радостните спомени, сега актьорите споделят спомените си от тежка за тях загуба.
Следва слизането на Орфей в подземния свят на Хадес. В изпълнението на ролята е Деян Донков, чието присъствие досега е преминавало почти в пълно мълчание. Това продължава така до намирането на Евридика. Сцената е решена като непрестанно препускане на Орфей през света на сенките. Деян Донков ту ходи, ту тича устремен напред към любимата си, докато около него различни изкушения и опасности се опитват да го отклонят от пътя му. Решението на действието е той да бъде статичен, като не изминава никакво разстояние в това преследване на мислите си, но все пак достига до любимата си. Именно в тази статичност се появява интригуващият за самия Лоренци въпрос – коя всъщност е Евридика и защо, въпреки усилията си да я спаси, Орфей я убива с погледа си повторно? На излизане той продължава да върви окървавен и почти убит, докато зад гърба му е замръзналата женска фигура. Сцената може да бъде тълкувана по различен начин, защото Лоренци е оставил въпросителна по отношение на проблема за същността на Евридика и истинността в любовта на Орфей към нея. След повторната ѝ смърт за първи път музиката на Орфей е заменена с гласа му и той проговаря – той е безсилен да я върне обратно отново с музиката си. До края на представлението тонът за музика, даван от Дарин Ангелов и Биляна Петринска, ще бъде много по-тих и несигурен, накъсан и недовършен в изпълнението си – сломен.
Представлението завършва с процеса по смъртта на Орфей. Последната промяна, както всички досега, се случва пред очите ни, но този път е гласно обявена от Жорета Николова. Докато споделя любимите си стихове за музиканта, актрисата е едновременно и пратеник, дошъл да приготви тялото му за света на мъртвите. Финалът лишава света от музиката на Орфей, като я заменя с отекващото ритмично ехо на гласа му, зовящ любимата Евридика.
Представлението на Йерней Лоренци е не просто интерпретация на старогръцки мит. Заедно с екипа на театъра режисьорът изгражда свят на емоция и чувства посредством личното присъствие, житейския опит и музиката. Прочитът напомня за насладата, която човек изпитва от съпреживяването, от удоволствието да разказва истории или случки от живота си, от това да живее в името на себе си или в името на другиго, да се чувства част от нещо по-голямо. Този „Орфей“ позволява на зрителите да се докоснат до идеята за отдадеността на човека към човека, до идеята да бъдеш верен на себе си. Представлението намери своето място под разрушителните парчета на съвременната действителност, представяйки ни родопския музикант такъв, какъвто е – въоръжен с арфа. Преживяване, което няма да намери аналог дълги години в бъдещата история на театъра у нас.
[…] […]