Екатерина Григорова
Из цикъла „Поетически диалози с кучето“
Изкуство на утрото
Сега разбирам живота на утрото,
куче мое.
Сънуват дърветата слънце за малко.
Предвкусваме всички студения вятър.
Стоманени пориви, есен дълбока –
дълбоко почистване в слабо листаче.
Знам как работи машината.
(На живота? Не повтаряй отново
въпроса с ушите. Глупаче…)
Идват хората за кафе. Пускат монети.
Машината пуска кафе, но забравя бъркалката.
Някои махат с ръка.
Някои бият с ръка по машината.
Някои, бързайки, забравят забравеното.
(Заприличали са точно на машини.)
А други просто казват:
Наоколо има дръвчета.
Дръвчета с клончета.
Ще пием живота разбъркан добре –
както можем.
La Parisienne
Беше лято в Париж,
но липите отвред бяха целите в сняг.
Автобусът бе пълен с младежи
любезни и безразлични –
целите в сняг.
Подминах улица Риволù,
където трябваше да сляза.
Подминах службата за документи.
Подминах първата си любов,
а трябваше, може би, да остана.
Бях толкова малка с моята болка
в Париж,
че в квартирата нелегално
бях взела и кучето.
То беше сънливо от сънното време,
но закачливо и радостно,
че е с мене. (Нали, куче мое?)
От омагьосаните снежни дървета
с несъществуващи вече неща,
една камбана запя от прозореца.
И не зная дали заради животното щастливо,
заради снега, падащ на листа от липите,
наподобяващи напукана стена –
заради това, че е неспособна да ме разтопи –
нарекох съня си на критската фреска.
Romalee
Някъде откъм басейна се чува
Циганският химн
Romalee
Бавно, така бавно
Ябълките падат от дървото
Бавно, така бавно, сълзите
Капят от теб
Гривата ти мирише на боров огън
Ти и аз, куче мое –
Два въглена в купчината от изумруди
Това е щастието
Това е щастието, куче мое.
Ти загребваш мрак с отворените си очи
и ги притваряш.
Загребваш и ни затваряш.
Това е щастието –
това е, което искаме да задържим.
Да заспим на мрамора в градината
в тази лятна нощ,
в тази черна стая със звезди далечни.
Дърва
Куче мое,
Как сладко в краката ни
спеше надежда –
в листака живееше тя.
Живееше в някакво минало нежно –
покрито с листа.
Маркучът лежеше в градината проснат.
Четвъртият трактор изсипа дърва.
Лицата на всички ни бяха по-бели
от тънката бела луна.
Лицата ни бяха луни на луната.
Дърветата – още дърва:
измокрени, жални, но царствено тихи
и във живота, и във смъртта.
Мандолината на Петри[1]
На Петя Хайнрих
Някъде прочетох „това е термоядрена любов“.
Контекста не помня,
само, че беше нещо ласкаво за любовта.
Аз отдавна съм отнесла плувката
от нещо такова,
така че какво да ми дойде на ум?
Лунен пейзаж,
жена с прораснала перушина на шията.
Хирошима.
Къщата ни през седемдесетте беше
царство на цимента.
Вятърът се скъсваше да вие
в стените.
С Манде, още Маги,
ни беше страх, но когато
зимите взеха да се повтарят,
фън-шуу-й стана част от интериора,
нищо страшно, което да съществува
извън играта ни.
И сега продължавам
да си представям,
(поезията не е спирала да
се приспособява),
че седя в една лятна нощ
на малка пейка
в дворчето, поставено там
от Петри Летри,
и вместо да се крия от любимите
в къщата,
пуша с пълни гърди лулата на мира
с духовете на предците,
вдишвам хлад,
кладенецът на нощта разнася
мириса на дълбоко море,
косите ми не са вече руси,
а черни от мрака.
И какво друго да правя,
освен да посвиря на мандолината
като крадец в тъмната сага на Петри.
Съвсем отчетливи,
но меки цветчета падат наоколо.
Човек може да ги сбърка
с подхвърляни от момчета
хартийки.
„Вижда ли се още нещо?“
Да, сър Дейвид Сушей
е паднал на загадъчните си очи:
усещам как въпреки гравитацията
мога високо
да скоча от коленете си,
(благодарение на хормоните на щастието)
и да си потанцувам на свобода
с моята мандолина,
с моята Манда-мандолина
под истинските звезди.
Олеандърът все още ръси
цветчета вместо глупави салфетки.
Манда-манде-мандолино…
В тази блатно красива нощ
с полюшващите се тръстики
край клана на сърцето.
Тези ръце не са вече моите.
(Паметта също не е спирала да се приспособява.)
На разсъмване тук остава една-единствена салфетка:
мракът.
1. Стихотворението е вдъхновено от „Люлчината песен на Никола Жоржо Георгиевич“ на Петя Хайнрих.
Бебешки труд
Припомних си какво е
да плача като дете в един сън.
Будно сукалче, се оглеждах наоколо
и потъвах отново безпаметно
в мека градина с познание
за едроликите форми.
И плачех от всичко това,
което е свитата на кълбо
детска вина –
заспиването, кафявото петно
върху възглавницата ми –
размита карта в пиршеството
на изминалите пътешествия.
Исках да кажа „мамо“,
но се чуваше „хлъц“.
Исках да се уверя,
че къщата още е тук
и лека като балдахин
превръща сърцето ми
в хладна морава,
но ме обладаваше
„хлъц, хлъц, хлъц“.
Исках да ви се явя,
да е съвсем естествен фактът,
че съм жива,
а това полуизвърнато към стената тяло
е само отвитият лист
на захвърления ми живот:
„хлъц, хлъц хлъц“.
Камионетката на дъха
продължаваше да подскача
и да ме обгръща по неравния път
към все по-смелото отричане
на края в някакъв нечувано извисен
просташки хлип.
Само в този сън бях всесилна
да правя тези неща.
Само тогава бях същи Наполеон
и можех едновременно
да хълцам, да заспивам
и да суча от съня си:
да плача и в прелялата си обич
да си събувам чорапите,
докато умирам безспир.
[1] Стихотворението е вдъхновено от „Люлчината песен на Никола Жоржо Георгиевич“ на Петя Хайнрих.
