Разговор с Мая Падешка (Неапол)
Как решихте да се явите на конкурс за лектор по български език в Италия?
По никакъв начин не беше спонтанно. Беше обмислено и желано решение. Път към нови професионални територии. Винаги съм се интересувала от работата на лекторите, покрай някои мои служебни задължения съм присъствала на редица техни работни срещи и конференции, както и на конференции на студенти от лекторатите. Намирам тази работа за вдъхновяваща, мисионерска, възрожденска по някакъв начин и сега, към края на първия ми „мандат“, това усещане не ме напуска.
Решението ми да поема към Италия беше рисковано решение, защото не говорех изобщо италиански, но въпреки това реших да кандидатствам, разчитайки на знанията си по други чужди езици, ако се наложеше…
Кога научихте италиански? Четете ли на италиански? Кои съвременни италиански писатели харесвате?
Италиански започнах да уча в Неапол. Най-напред – в университета „Ориентале“, в Центъра за чужди езици. Първата година, трябва да призная, беше трудна, трудна в езиково отношение, защото и малкото литературен италиански, който научавах по време на курса, се разбиваше в бариерата на говоримия език тук, неаполитанския, което създаваше у мен усещането за липса на какъвто и да било напредък. Но пък в университета заварих група студенти, чудесни за общуване, аз ги учех на български, те мен – на италиански. С голяма част от тях до ден днешен (тъй като повечето вече се дипломираха) сме в контакт, каня ги да участват в конференции, организираме различни инициативи. Те са нашите инфлуенсъри.
По време на пандемията ученето на италиански се отложи, тъй като усилията ми бяха насочени към подготовка на качествено дистанционно обучение.
На италиански чета – както оригинална, така и преводна литература, макар че все още подбирам книги, отговарящи на равнището ми на италиански език. С последната ми преподавателка по италиански език открих автор, който отговори на личните ми предпочитания към литературен жанр, а именно – късия разказ (авторът пише и романи, разбира се). Казва се Джанрико Карофильо (Gianrico Carofiglio), всъщност доста популярен и продуктивен италиански съвременен автор. Книгата му с къси разкази „Passeggeri notturni“, която ми помогна много и в езиково отношение, е сборник с истории на ръба между документалното и фикционалното, ретроспективни истории, някои от които с неочакван край. Кратки поучителни текстове с прекрасен, достъпен съвременен език.
От предишното поколение разказвачи бих посочила Дино Будзати (с неговия сборник къси разкази „La boutique del mistero”).
Неапол е град, в който има богат културен живот, всяка вечер човек може да попадне на неочаквано събитие – изложба, литературно четене, концерти; град, в който многобройните църкви живеят за своята съвременна публика, превръщайки се в изложбени и концертни зали, дом на един от най-престижните оперни театри в света – „Сан Карло“. Освен това Неапол е един от центровете на кинематографията в Италия. Снимат се изключително много филми и сериали. И това е частица от чара на този град – снимачните площадки, с които градът е пълен, те пренасят в други времена и нрави… Така че който има нужда от култура – от улични пърформанси до най-рафинирани форми, тук не може да остане „гладен“.
Ще работите ли с езика и когато се върнете в България?
Надявам се, да. Нямам точна представа как ще ми служи, но няма как да изхвърлиш от езиковия си репертоар, а и изобщо от живота си, език и култура, от която си бил част няколко наситени години.
Кои са най-големите предизвикателства, с които се сблъсквате като лектор?
Най-трудно е началото. Да осъзнаеш новата среда, да се ориентираш в системата и структурата на университета, да усетиш манталитета на студентите. Техните потребности и лимити. Трудно е също така да привлечем студенти в първи курс, защото, трябва да призная, България все още не се познава добре от младите хора. Били сме част от СССР, от бивша Югославия… явно им се струваме достатъчно малки, че да си позволим да бъдем независима държава. Правим каквото можем, но все още усещаме липси… Организираме семинари, които тази година дадоха обилен плод, който се изрази в интерес към лектората по български език. Бих искала нашата държава, нашите институции да ни затрупат с рекламни материали, да имаме специално внимание на държавните празници… после, веднъж привлечени, студентите бързо обикват България, езика, културата. В началото обаче е трудно.
На какво се опитвате да научите вашите студенти?
Те сами искат да научат. А аз само им помагам да научат това, което искат. Ако някой се интересува от литература, организираме среща с Георги Господинов и те имат невероятната възможност лично да разговарят с него. Ако някой има научни претенции, предоставяме му възможности за изследвания и публикации в реферирани български научни издания. Ако някой се интересува от политика, даваме подкрепа в търсене на подходящи източници, свързваме го с политолози и социолози, помагаме в превода на специализирани текстове.
Имате ли студенти, които са били изкушени да се посветят на българистиката?
Да, имам такива студенти. Разбира се, българистиката е широко понятие с много изследователски полета. Това, от което най-много сякаш се вълнуват студентите, са историята, литературата, преводът.
Как се възприема българската култура в Италия? Има ли нещо, което впечатлява италианците?
Не бих казала, че мога да говоря за впечатленията на италианците като цяло за нас, българите, за България. Имала съм случайни срещи с хора от различни региони, посетили България. Мисля, че най-големият комплимент, който съм чувала, са достъпните цени.
От друга страна, студентите, които посещават летните езикови школи в София и Велико Търново, се връщат обогатени и влюбени в страната ни. Това е обещаващо!
По отношение на стереотипите – има едно популярно международно изследване, в което нациите се оглеждат в огледалото на стереотипите една спрямо друга. Това изследване е онагледено с т.нар. „карти на предразсъдъците“, създадени от българския художник Янко Цветков. Визията на италианците за България: върху картата на нашата страна стои думата „badante”, т.е. България е страната, която снабдява Италия с бавачки и асистенти на възрастни хора.
Трябва да имаме предвид също така, че българската общност в Италия има различен статут в зависимост от региона – Италия е доста различна на север, в центъра и на юг. В Милано българската общност има едни черти, в Кампания – други. Благодарение на местни културни асоциации местата на българска историческа и литература памет в съответния регион стават достъпни за италианските граждани.
Тук обаче трябва да добавя, че често разчитаме на остарели и неработещи инструменти за популяризация на българската култура. Един пример. Едно от най-набиваните в съзнанието на италианците „българско място“ в Италия е градчето Челе ди Булгерия (Celle di Bulgheria) поради факта, че в него има паметник на Алцек (разбира се, има паметник, защото Алцек, брат на хан Аспарух, се е заселил през 7. век по тези места при разселването на прабългарските племена, а паметникът е открит празнично през 2016 г.). В местната пицария има пица, наречена Pizza Bulgara. Историята е важна, но за съжаление, при моето посещение в градчето това лято не открих нищо от ентусиазма от 2016 г. Никой не се чувства „далечен братовчед“ (както може да се прочете в не един български източник) на съвременните българи. Казаха ми, че хората дори се дразнят, ако почнат да ги питат за България и за Алцек.
Конвертируема ли е българската литература?
За да отговоря на този въпрос, направих едно бързо проучване. Отидох в най-голямата книжарница в Неапол, част от най-голямата верига в Италия – „Фелтринели“, и попитах: Бихте ли ми показали в момента какви налични заглавия от български автори имате? Две налични книги: „Физика на тъгата“ на Г. Господинов и „Към езерото“ на К. Касабова (Il lago, красиво томче). Не е важно колко заглавия се превеждат годишно, важно е какво читателят може да намери в книжарницата, за да си го купи и да го прочете.
Следя една от най-големите социални групи за съвременна литература с повече от 180 000 членове (Leggo letteratura contemporanea). За трите години, през които я следя, е споменато няколко пъти отново само името на Г. Господинов. Той наистина е явление в Италия, с верни почитатели и сериозна публика.
Но не съм сигурна, че младите читатели познават дори и него.
Познавам в общи линии (без претенции за изчерпателност) българската литература, преведена на италиански език, и смятам, че сме длъжници на поезията. България има прекрасни съвременни поети.
Чувствате ли се забравени от българските институции?
Вече отговорих частично на този въпрос. Досега помощ сме получавали от Българския културен институт в Рим. Действително, колкото по-малка е една страна, толкова повече усилия са нужни, за да се направи видима и желана. Езикът се учи, ако има (някакъв) интерес към страната. Убедена съм в това.
Какви политики трябва да предприеме българската държава, за да стимулира българистиката по света?
Местни политики. Нямаме нужда от гръмки национални стратегии и мегаплатформи, които малко хора използват. Българистиката трябва да се поощрява на място, във всеки конкретен университет. Борбата е за всеки студент. Няма преведена на съответния език научна и художествена литература. Не на английски, защото това е дискриминация, а на съответния език. Нужни са повече малки проекти. Не мога да кажа на студентите ни: отиваме на конференция във Виена, там ще представим нашата работа, ще се запознаете с ваши колеги от други университети, но ще трябва да си платите всички разходи. Като лектор, бих искала да имам средства, за да организирам инициативи за студентите. Защо това е важна инвестиция? Защото вече имаме студенти, които правят сериозни изследвания, свързани с различни сфери на обществения и научния живот в България. Имаме студенти, които заминават да живеят и да учат в България с намерението да се развиват там. Трябва институциите да работят съвместно – МОН, Министерството на културата, Външно министерство, университетите.
Трудно ли е да си българин в Италия? Има ли все още някакви стереотипи, които не са преодолени?
Мисля, че споделих някои свои наблюдения по въпроса. Ще добавя само, че напоследък, може би и поради кризата, предизвикана от пандемията, за доста български семейства поне тук, в Кампания, се оказа трудно да поддържат удовлетворително равнище на жизнен стандарт. Самите италианци не се чувстват сигурни в доходите си и ограничават разходите си. Доста семейства предпочетоха да се върнат в България. Допускам, че някои от тях отново ще емигрират в скоро време. Трябва да се работи с българските мигранти, трябва да се подпомагат най-вече семействата с деца в училищна възраст. Тук никой няма лошо отношение към нашите деца, всички са отлично приети в училище, постигат отлични резултати. Понякога обаче това „разкрачване“ на родителите между България и Италия (или която и да е друга държава) създава проблеми. Има и немалко деца, необхванати в нито една училищна мрежа – нито българската, нито италианската. Най-често това са младежи между 14 и 18 години. Не зная, може би Агенцията за българите в чужбина трябва да се погрижи за тези семейства.
Как гледате на идеята за създаването на Български национален културен институт?
По принцип идеята е добра. Изтрива чувството, че сме малки и не заслужаваме такова представителство в чужбина. От друга страна, зависи какви цели си поставя този институт. Да почита и оценностява миналото ни в контекста на световната история, но най-вече да е гарант за бъдещето на българския език, литература и култура в Европа и света.
Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
