Амелия Личева
Защо днешният средностатистически световен читател обича автори като Паулу Коелю или Никълъс Спаркс, а българският добавя към тях и Мария Лалева? Този въпрос може да има по-остри и по-щадящи отговори. Но и острият, и щадящият се пресичат в едно – този тип четива задоволяват едни духовни потребности, които изискват сладникави отговори и самозаблуди, нуждаят се и експлоатират ефектите от „емоционалния рекет“ по удачното определение на Дария Карапеткова. Ако бяха литература от висока проба, тогава и смъртта, и загубата, и питането за смисъла, и отговорите, които се намират или продължават да отсъстват, щяха да са разтърсващи. Но когато литературността е хлабава, а клишето структурира и словото, и сюжета, вкарването на тези теми ни потапя в посредствеността и се оказваме пленници на ерзаца. Лошото е обаче, че всичко това става заразително, защото въпросните автори и книги са отгледали немалка публика, и към тази публика започват да се стремят и някои добри писатели. Така се раждат книги, които имат своите достойнства и биха могли да са отлични, ако не са се поддали на мейнстрийма. По-надолу ще се опитаме да поговорим точно за една такава книга – „Супергерои“ на Паоло Дженовезе, която върви с етикета „Любовна история за цял живот“ и при която част от казаното би могло да се оправдае и с факта, че е мислена и за адаптиране в киното. Защото авторът ѝ е сценарист и режисьор и често сам адаптира съдържанието на романите си в своите филми. Но понеже „Супергерои“ все пак е нещо повече от сценарий, ще се опитаме да го обгледаме в контекста на казаното.
Едно от големите достойнства на романа е неговата съвременност. Това е книга за днешното, за хората тук и сега, за младите, с техния начин на живот, техните разбирания, техните вълнения. Неслучайно в романа го има Милано с някои важни локации, има го наемането на жилища, местенето, пътуванията, университетския живот, ИКЕА, атентата в Барселона, и най-вече – чупливостта на бъдещето, усещането за ефимерност и желанието да се живее с настоящето, макар и миналото да застига и да възпрепятства. Централните персонажи допринасят за тази съвременност на книгата, защото жената е художничка на комикси и чрез работата и популярността на комиксите ѝ се удвоява линията за тънката граница между реалност и въображаемо, онази все по-засилваща се линия на днешното, в която младите трудно излизат от своите фикционални светове и се идентифицират със супергероите и всепозволеността. Има я идеята, че каквото и да е изкуството, то може да ни продължи, да дари безсмъртие, памет. Мъжът пък е физик, разсъждава за времето, за неговата относителност, закономерно намесва Айнщайн, важни са му числата, и така Дженовезе се вписва в онази традиция на съвременни писатели, които през науката – най-вече математика и физика, се опитват да обяснят света, да структурират човешките отношения, да разсъждават дори за бог и човешкото по отношение на него. В този смисъл връзките със „Самотата на простите числа“ на Паоло Джордано са някак неизбежни, още повече че говорим за италиански писатели, за които самотата и трудното събиране на двойката са структуриращите елементи на повествованието.
Удвояването на сюжета в комиксите, натоварването на този тип изкуство с функциите на онова, което обикновено очакваме от високото, проблематизирането на идеята как реалните преживявания и дори реплики могат да се превръщат в канава на изкуството, тоест защитата на идеята за автобиографичността в изкуството, дискутирането на темата за истината, премълчаването и неистовата нужда от искреност, позната ни още от Ибсеновата драматургия, са важните теми в „Супергерои“, доколкото те представят визията на съвременността към тези изконни теми. Добре намерена е и аналогията със супергероите и внушението, че в днешния свят супергеройството не е криворазбраната идея, че всичко може, а се свежда до постигането на някои банални, но изконни ценности – съхраняването на любовта и приятелството, създаването на дете.
Но проблемът на тази иначе добра и важна откъм посланията си книга е в защитаването на всички идеи през сантиментализма, очакваното клише, въпросния емоционален рекет и профанизирането на медицинската тематика. Предозирането на сантименталното винаги има обратен ефект и всъщност отслабва и обезсилва иначе същественото, което може да се отстоява (при това по-добре) и без читателят да трябва да плаче и да се умилява. Както го прави една Сали Руни. Без патетика и лесни трикове.
Паоло Дженовезе, „Супергерои“, прев. от италиански Мария Добрева, изд. „Колибри“, С., 2022
