Петя Славова
Черен фон, потопен в тишина, нарушена единствено от самотния глас на малката Милица (Миона Илов) – това е първият продължителен кадър от филма на Душан Милич „Мрак“. Детето е притаило страха си под масата на схлупената ѝ родна къща в планините на Косово. А историята за безсмислието на политическите бойни сблъсъци през погледа на младия човек се струва на режисьора най-адекватен отговор на случващото се с най-беззащитните по време на военен конфликт. Филмът е готов преди повече от година, но заради Covid-вълната излиза през 2022 – в ситуация на нова реална война.
Продукцията дебютира в Триест, като получава приза на публиката. Следва доброто ѝ посрещане на фестивала в Белград, а у нас, покрай това, че е заснета от българския оператор Кирил Проданов, влиза и в конкурсната програма на тазгодишното издание на „Златна роза“ във Варна.
И макар да е сръбското предложение за „Оскар“ (иначе копродукция между Сърбия, Дания, България, Италия и Гърция), и може би най-зрелият филм на Душан Милич (след другите му пълнометражни „Ягода в супермаркета“, „Гуча“ и „Травелатор“), „Мрак“ така и не присъства в голяма част от европейските кинофоруми. Според Милич причината може да е заради гледната му точка, показваща сърби в Косово. Но всъщност историята напълно преминава границите на конфликта, извеждайки страха и ужаса, които войната (абсолютно всяка) носи със себе си, помитаща всяка близост и възможност за нормалност.
Идеята за филма е провокирана от историята на 11-годишната Слободанка Тасич, която описва дните си през 1999 г. в Косово, а писмото ѝ е прочетено пред Съвета на ООН от сръбския президент по онова време Борис Тадич. Душан Милич не снима нейната история, но използва реалното събитие като ключ, за да изобрази своето виждане за подобни ситуации, носещи на обикновените хора единствено опустошение, чувство на безсилие и безверие. Всъщност това е и първият негов филм, който явно чертае настръхналата атмосфера около Югославските войни, докато в предишните му проекти те присъстват, но по-скоро като фон.
Сюжетът се помества в северната част на Косово. Обезлюдено малко селце брои последните си жители. Нощите за местните са трудни. Ток често няма, а и случайно да е наличен, не носи спокойствие на обитателите, струпали цялата си покъщнина пред вратите и прозорците си, като „домашното“ оръжие, щит срещу безименен враг. Звуково ужасът се усилва и от воя на диви зверове, полюшващите се клони от неприветлив вятър и силни ураганни бури. Милица живее в къщата със своята майка Вукица (Даница Чурчич) и дядо си Милутин (Славко Щимац). Последният именно се инати да напусне този смразяващ район, впит в надеждата, че изчезналият му син (баща на Милица) ще се завърне. Издига телени огради по двора, забива пореден пирон във вече закования прозорец, но опитите му да защити близките си не са достатъчни всяка сутрин да потуши чувството за обреченост у тях при установяване на липсата на поредното животно или с откриването на още някое отпуснато тяло от някогашния им добитък.
Душан Милич не посочва откъде идва опасността, не я персонализира. Цялото му внимание е вкопчено в това да покаже притаения страх от надвисналата опасност, от враждебни сенки, които бродят в мрака, от нестихващото очакване, че лошото тепърва предстои. Режисьорът внимателно изпитва търпимостта на персонажите, силата, психиката им. Опънатите нерви преминават нов предел всяка изминала нощ. Камерата на Кирил Проданов е в такт със случващия се драматизъм и често сменя перспективата си, като поглежда героите дебнещо ги от гората, сякаш някаква нереална сила наблюдава и избира поредната си жертва.
Сутрините потискат напрежението, носят успокоение с присъствието на омиротворителните сили в района. Италианските войници са научили думи на сръбски, местните познават няколко на техния роден език, достатъчни за крехка надежда, ситуирана в раздаването на кафе, захар и заредено зарядно за мобилен телефон. Единственият бодър епизод във филма е, когато децата се събират в танка, за да бъдат закарани до училището. Но на фона на звучащата ведра италианска песен контрастират напрегнатите погледи на хлапетата, установяващи всеки ден, че броят им намалява. Това, което им носи „сила“ в безутешната ситуация, са свирки, раздадени им от войниците. Именно те символизират желанието на местните да търсят „бялата лястовица“ и в най-дребния жест, но и разкриват пълната им безизходица.
Режисьорът прави силно разграничение на военните в зависимост от тяхната националност, като италианците биват сменени с американци, на които им липсва отношение и съпричастност към уплашеното население. Новите миротворци са облъчени от бюрократична вежливост, която не е достатъчна, за да се установи близка връзка с хората, които все повече осъзнават, че са напълно изоставени. Тази самота е майсторски уловена от камерата на Проданов, който често засича лицата на персонажите. Приближаването до тях помага да се усети ужасът, заразил всеки. Мракът се превръща в символ на страха, преминаващ през всяка барикадирана врата и прозорец.
Безупречно е актьорското изпълнение на младата Миона Илов, която точно, без излишен сантимент пресъздава ужаса и потискащата атмосфера от неосъзнатото, от непознатото. Именно от нейната гледна точка е разказана историята във филма. Чурчич има силно присъствие, особено усещащо се в момента, в който героинята ѝ е изправена пред дилемата да напусне къщата, избавяйки се, или да остане с дъщеря си и свекъра си – неготови да я последват. Щимац акцентира върху нежеланието на възрастното поколение, неискащо да направи крачка към промяна. Героят му е останал жив, но е застинал в илюзията, че миналото ще се върне и детето му ще се прибере. Душан Милич е наясно как да изгради света в своите филми, като дава ясна мотивация у персонажите за всяко тяхно действие. Преди да започне с режисьорските си проекти, влиза в киното като сценарист. И в този филм усещаме неговата работа по отношение на завършеността на образите и постигане на все по-високо напрежение, което не спира през цялото повествование, а към финала натрупва допълнителни екстремни нотки. Това постига с игра на светлосенки, покрай примигването на лампите, светкавиците отвън, пропадащата къща, избухналия пожар, придружени от подобаващ звуков ефект, наситен от шум на неуправляеми бури. Така финалът достига връх на напрежение, след като детето остава абсолютно само насред тъмницата с изпадналата в безсъзнание майка и дядо, загубил вяра, търпение и разум, решил да се изправи пред неясната опасност. Епизодът сякаш придобива ново измерение, доближавайки свръхестественото зло до изоставените, за които страхът става все по-реален. И именно това постепенно засилващо се напрежение превръща военната драма в психологически трилър с хорър елементи, в който дори ходенето до тоалетна може да се окаже непреодолимо препятствие.
„Това трябваше да е история за семейство, обзето от страх“, разказа по време на гостуването си в България Душан Милич и допълни, че по-късно е добавил контекста за Косово. „Но историята може да се случва в момента в Украйна и на много други места“, уточнява той.
По думите му виждането за мрака е въпрос на гледна точка. „Ако поставите някой от много светло на тъмно място, нищо няма да види. Но ако той изчака, очите му ще се приспособят и той ще съумее да различава силуети и да се ориентира какво има около него.“ Така се случва и с героинята му Милица, която осъзнава, че вглеждайки се достатъчно дълго в мрака, той изчезва, а момичето постига своята зрялост.
„Мрак“, 104 мин. (Сърбия, Дания, България, Италия, Гърция),
реж. Душан Милич, 2022
