Антония Апостолова
Да умре ли старецът, или не – това е Чавдар-Ценовото „Да бъдем или не“. Но категоричността в заглавието на последната му книга „Старецът трябва да умре“ – една повест за живеенето пред хоризонта на неизбежния сюжетен край, смъртта, и за невъзможността не само ние, но и самият Бог да промени, поправи и редактира миналото – е безпомощно предизвикателство. Включително към въпроса за авторството (централен в текста) в добре познатото ни „накрая авторът убива (или не) своя герой“. Защото ако има драма, тя е по-скоро в това, че избор като горния всъщност няма. Че смъртта обезсмисля всяко авторство над себе си, защото така или иначе ще се случи сама след определен брой страници, дори и авторът да ни ги е спестил. Смъртта е най-авторитетният метаавтор – финалната поанта.
В „Старецът трябва да умре“ писателят среща двама герои на прага на старостта – бегли познати от литературните среди, които сега трябва да работят върху общ превод. Постепенно преводачът и редактор Емил Въртигоров и писателят Вергил Стоилов пренасят общуването си отвъд преките задачи, поемат по криволичещите улички на столицата и паметта, отдават се на споделяне, навлизат в динамиката разказвач – читател/слушател (съществува ли една история, ако не е споделена?), за да стигнат до нещо като реална близост.
В своя фрагментарен разказ Вергил споделя на Емил как преди много години е написал сценарий за студентка, в която е бил влюбен. В него група младежи обитават последователно, предавайки си ключа, един и същ таван, където се отдават на мечтания, секс, алкохол, купони и безгрижно съществуване. В края трябва да дойде собственикът – старец, когото шумните и гладни за „приятности“ (една много Чавдар-Ценова дума) студенти ще заварят на един люлеещ се стол. Когато преподавателят на студентката казва, че старецът в сценария непременно трябва да умре, между двамата млади автори се поражда спор по темата, разделил ги завинаги. Разломът в отношенията им, както и самият сценарий ще влязат в повестта, която Вергил ще напише след много години, докато ние ще станем свидетели на всички перипетии около екзистенциалната дилема, свързана със съдбата на стареца.
Чавдар Ценов се възползва от познатия похват на текст в текста, за да ни даде възможност за максимално много подстъпи към историята. В тази литературна матрьошка имаме сценария, превърнал се в повест, влязла в повестта, избрани части от нея, директните разговори между героите, писмата на Вергил до Емил, вътрешния монолог на разказвача, разсъждаващ за всичко това, и неизбежното усещане за присъствието на самия Чавдар Ценов.
Интересна е връзката между двамата главни герои. Тя е някак „полу“, колеблива, флуидна. Както споменахме, от почти непознати те изминават криволичещия път до близостта. Тази, която по дефиниция би трябвало да се случи между всеки един писател и неговия читател. Понякога човек иска да разкаже собствения си живот на някой не толкова познат или на непознат човек, казва Чавдар Ценов в едно свое интервю. Дистанцията в този тип връзка осигурява широта на погледа и преценката, дава възможност за критичност, улеснява словоохотливостта. На този фон един от главните поводи за конфликт става осъзнаването на Емил, че Вергил го е лъгал, поне за някои неща.
Но Вергил всъщност си е измислял – упражнил е правото на всеки творец да си присвои несвоя биография, да се вживее в роля. Защото нали „писателят става писател все пак именно тогава – когато е в състояние свободно да измисля“. Вергил го прави и в живота си – „в движение, всекидневно, в общуването с другите“. Самият той разказва как когато създавал героя от своята повест, трябвало да реши що за човек ще бъде той: като него самия или по-различен. И признава: „С всяка страница Пантелей Марков [героят му] добивал очертания, плът, в един момент му се приискало да притежава собствена, по-различна от Вергиловата биография, собствен характер и собствени вкусове. Сякаш Вергил усещал, че в някаква степен ще му се наложи да се саморазголва, и бързал да се застрахова – не, не, това не са мои, това са на Пантелей Марков нещата“.
Темата за авторството е централна в повестта и за нея може да се напише отделен текст, така че няма да се спираме твърде на нея. Важно е само да отбележим, че около текста кръжат много фигури, домогващи се до този статут, вкл. момичето на Вергил, което си позволява да промени края на повестта му при превода ѝ на македонски (един от основните конфликти в романа). Веднъж написана и издадена обаче, една история започва да живее свой живот, а читателят я възприема именно чрез веднъж решения от автора сюжет. След този момент писателят губи властта си над него и над героите си и не може да им повлияе със задна дата. Впрочем в това има нещо от деизма – вярването, че Бог е създал света и човеците, но ги е оставил сами на себе си, без да участва повече в делата им.
Няма нужда да напомняме очевидното – в живота също е така. Както бе споменато по-горе, дори Бог няма власт да промени миналото – на Него се надяваме единствено за бъдещето си. „Написаното остава“, както казва клишето, и не можеш да се върнеш назад нито за да убиеш героя си, нито за да го съживиш. В известен смисъл „Старецът трябва да умре“ е книга за невъзможността на изборите, както и опровержение на „ако“-логиката. Защото няма начин да знаеш какво би било, ако. Можеш да предположиш предпоставката, но не и извода. Както пише Ценов, „няма начин, ама никакъв начин няма да знаеш как щеше да се развие животът, ако тогава беше убил стареца“.
Да, смъртта остава най-оспорваният и същевременно най-сигурният метагерой/автор в тази книга. В крайна сметка това е книга за предизвестения финал на романа-живот, колкото и да го опровергаваме, колкото и да го отлагаме. Може би най-големият въпрос е този към нейния смисъл. Да го търсим, е равносилно да търсим смисъл на всичко преди смъртта, на живота преди нея, на сюжета преди нея: „Дали [смъртта] е обоснована, правдива, но също така дали е целесъобразна, с други думи – каква художествена функция изпълнява“. Смъртта трябва да постави нещата във фабулата на мястото им, да събере нишките на сценария, защото „поначало финалът трябва да бъде някаква поанта, да е неочакван, да стряска, за да се осмисли цялото“.
Но да обърнем внимание и на повестта в повестта. Без сама да познавам живота на автора, ми се струва, че тази негова книга носи и много силен автобиографичен заряд. Особено в частите на вътрешната повест, които разкриват начина на живот от студентските години на неговото поколение – бохемски и безметежен, изпълнен с пороци и нехайство, с търсени на всяка цена шум и удоволствие. В този смисъл романът е и доста поколенчески. И е тъжно и неизбежно, че докато чете това, редакторът Емил осъзнава нуждата този тип живеене да бъде обяснено на тези след тях – да бъде даден социалният контекст, за да стане ясно, че то е саморазрушение, но и самосъхранение, реакция спрямо лицемерната, задушливата, безперспективната, несвободната обществена атмосфера от времето на зрелия социализъм.
Тази форма на животоплуване е пожелал да запази и човекът и писателят Вергил Стоилов. Той говори за „влечение към лек живот, непоносимост към всякакъв вид страдание“, както и за проза, която е просто леко четиво, чиклит за мъже със „забавни диалози, възбуждащи сцени, двусмислия и остроумия“. Вергил, за когото предвкусването на бъдещето е било любимо занимание, докато бъдещето е започнало да се изчерпва, превръщайки се все повече в минало. С остаряването, миналото се разраства като единствената достъпна територия – ако не за живеене, то поне за премисляне.
Да, студентите във вътрешната повест „живеят сякаш вечно ще бъде така и изведнъж… о, ужас – всяко нещо си имало край“. И ненадейно пада вечерта, както жестоко ни напомня Салваторе Куазимодо. Прибягвайки до баснята за заека и костенурката, Ценов предупреждава, че няма как в познатия нам свят хем да изпитваш удоволствие, хем времето да минава бавно. Разбира се, че младежите – и съответно Вергил – не биха искали старецът да умре. Защото старецът в крайна сметка са самите те.
Младостта и старостта са двамата главни герои-суфльори в този роман. А нали уж старостта и писането се свързват с помъдряването. За Вергил остаряването е загуба на способността да отблъсква ефективно дребните разкаяния, съмненията, полъха на самотата, замислянето, вглъбяването в лошото. Писането се превръща в метафора за напредване в линейното време, а готовността за редакция над него – в готовност за осмисляне на живота.
Казват, че проза трябва да се пише след 40, когато си натрупал достатъчно опит и дълбочина. Но как лекият живот, безгрижното фланьорство, може да прерасне в задълбочена проза? Постижимо ли е да живееш повърхностно, а да пишеш сериозно? Възможна ли е тази „разкраченост“ между живот и литература? Вергил се съпротивлява, усуква, изплъзва се: „Трябва ли да се влагат усилия в нещо, мен не ме търси. За мен изкуството е порив, жест, настръхване на кожата“, настоява той. Да създава увлекателни четива е имитационно следствие на увлекателния му живот. Желанието му да пише обаче, така че все пак колегите му интелектуалци да не го „погледнат презрително“, го кара да чувства, че е остарял в него, без да произведе кой знае какви резултати. И ето, докато Вергил не иска да се застоява и напряга, да дълбае на едно място и да извършва „каторжен, неблагодарен труд“ над листа, прозата на живота влиза в прозата му, без да пита, вдълбава се в него, вселява се в разсъжденията му, облъхва сутрешните му събуждания, запрозира в писмата му.
Бих си позволила да включа тук следния по-обемен, но подходящ цитат: „Тогава записваше живота наоколо, без да осъжда или възхвалява, без да разсъждава кое какво точно означава и доколко е смислено. Водеше го някакъв интуитивен реализъм, сякаш щом се придържаш към случилото се, няма как да сгрешиш. Сега вече знаеше, че подобно записване често не води доникъде, че трябва да подчиниш написаното на някаква основна идея, да го разкажеш под определен ъгъл, да го завъртиш така, че тя ту да прозира, ту едва да се мярка, ту в цялата си прелест да застане пред читателя“.
Чавдар Ценов прибягва логично и до баснята за щуреца и мравката. Отлагането на писането и обещанията на Вергил, че ще започне от утре, за да се успокои, че има време и не всичко е загубено, потвърждават, че животът се случва, докато правим планове за него. На другия полюс стои Емил – мравката, чийто живот е работа, съвестност, спазване на срокове. Който е възпитаван, че професията е само и единствено да те осигури, а не да ти доставя удоволствие.
Предвид аудиторията тук и собствения ми професионален профил, няма как накрая да не обърна специално внимание на факта, че това е една изключително „писателска“ повест. Разсъжденията на Емил се спират върху кривините на издателския бизнес, преследването на хонорари, за да вържеш бюджет, несигурното плащане, разлома между писателя като публична личност и човек и литературния му глас. Изобщо върху детайлите и отношенията в тази сфера, които хората от гилдията незабавно ще разпознаят. Текстът дава ироничен и достоверен поглед върху битието на полуанонимните редактори, рецензенти, преводачи и т.н. Чрез отношенията между двамата герои, както и между Вергил и някогашното момиче Чавдар Ценов драматизира и сложните отношения в съавторството.
В заключение нека уверим читателя, че и тази книга на Чавдар Ценов ще го срещне с добре познатия литературен глас и свят на автора на „Имало един ден“, „Отклонения наесен“, „Накъде тече реката“ и т.н. И тази последна повест е много фланьорска, лъкатушеща едновременно из софийските улички, заведения и квартири и сред спомените, страховете и фантазиите на героите му. Уютно разпознаваема е тази сплав от дълбинно просветваща носталгия и ирония, закачливост и меланхолия, добродушна критичност и мека сприхавост, хъшлашка разговорност и органична поетичност, съзерцателна наблюдателност и внимание към детайла. Именно тях свързваме с името на писателя и именно те го правят един от важните съвременни гласове на градската проза у нас.
Чавдар Ценов, „Старецът трябва да умре“, изд. „Рива“, 2022
