Eмине Садкъ
Ужасно е да умреш през зимата. Оставяш всяка следваща нощ все по-дълга за близките си. Дядо ми почина през нощта в неприятния край на декември, в който всички насила празнуват обещанията за ново начало.
Нощта беше необичайно топла, а небето ясно. Луната стоеше пълна, с подпухнало кръгло, червендалесто лице като на новородено. От дядо ми почти нищо не беше останало. Само един дъх, който ту влизаше, ту излизаше в изтънелия до прозрачност мех, който все още събираше болното му тяло в някаква човешка форма.
И друг път бях виждала подобно нещо, в същата къща, смъртта на Лия, сивас кангал, азиатско овчарско куче. Когато беше още здрава и се надигнеше върху двете си лапи, се извисяваше над главата и на най-високия човек в семейството. Добродушен звяр с достойнство и походка на царица. Децата си играеха на магаре с нея, а възрастните плашеше до изпускане в гащите.
И Лия си отиде подобно на дядо ми. Изтъня до неузнаваемост, козината ѝ се бе слепила към кокалите, прешлените на дългия ѝ гръбнак стърчаха като малки юмручета и от Лия беше останала само гигантската ѝ глава, от която излизаха две мътни рибешки очи.
Приличаше на мърша, която някой някак си все успяваше да премести от единия край на двора до другия. Когато спря да диша, бяхме я заобиколили в двора и всеки един от нас се чудеше какво ще вземе от нея смъртта, като от Лия нищо не беше останало.
Пушихме цигари дълго, безкрайно дълго, скимтяхме всеки в собствената си посока. В такива моменти човек не иска да среща погледа на ближния си, защото сълзите в очите се сгъстяват и сякаш можехме да избегнем наближаващата липса на дядо ми само ако не заплачем.
Дядо ми умираше в дъното на една стая в продължение на пет години. Мозъкът му се рестартира три пъти един след друг, наричат го исхемичен инсулт, който засяга невроните. Дадени сектори в мозъка спират да работят. За няколко секунди забравяш да ходиш, да говориш, просто забравяш себе си.
Така започна да умира дядо ми и всичко това продължи достатъчно дълго, за да заличи детските ми спомени за него. А казвам ви, този човек беше един от най-любопитните, добри и смирени хора, които някога бих срещала. Истински благородник. Моделиер. Крояч, ако така предпочитате.
Спомням си следното. Дядо ми си имаше кула, в която кроеше. Постройка, която беше слепена към къщата. Нещо като втори етаж, висящ във въздуха. Две стаи, които миришеха на плат и креда. Бяла креда за чертане. Бяла като онази млечна луна, под която дядо ми издъхна през онази топла зима.
И огромна зелена ножица, наточена така, че барабар с плата можеше да отреже и детския ми глезен. Звукът между дебелия плат и ножицата е много специфичен и винаги може да прозвучи в главата ми. Все едно великан стъпва върху хрупкав сняг. Другият звук, който помня, е радиоточката. Винаги съм се чудила откъде и как достигаха стари турски песни чак до нашето село. Сякаш свиреха единствено и само за дядо ми.
В дядовата кула бяха наредени десетина пачки с немското списание „Некерман“. От тези списания аз познавам, в детайл, всяко русо дете, жена и мъж, всеки един модел, снимани през 80-те години. Стоях и гледах всички тези лица и дрехите им не защото харесвах да ги гледам, а защото ми беше приятно да стоя в компанията на дядо ми, макар той да бе, сега като се замисля, човек съвсем мълчалив и скучен за едно дете.
Дядо ми се беше погрижил всичко от „Некерман“ да живее поне още сто години. Подвързал бе списанията с восъчен конец, а за корици бе използвал дебел картон, облицован с матов черен плат. Списанията още си стоят такива – дебели и строги като религиозни книги. Когато понякога разгръщам списанията, всички модели продължават да са все така живи, за разлика от дядо ми.
Стоим си с дядо ми по цели дни и мълчим. Той чертае, реже, хръс, хръс, хръс, после пак чертае, пак реже, хръс, хръс, хръс, после звукът на машината – тъка-Тъка-тъка-Тъка. Сингер. Черен със златен кант, гьонен ремък и огромен педал – тъка-Тъка-тъка-Тъка. Нещо засича, дядо ми повдига езичето, реже кончето, намества нещо, после друго. Две парчета плат бавно минават от едната и когато пристигнат от другата страна, парчета стават едно.
Радиото пее стари турски песни, скутът ми е затиснат от стотици немски модели, които аз разгръщам, и разгръщам, и разгръщам… тъка-Тъка-тъка-Тъка тъка-Тъка-тъка-Тъка.
Панталонът е готов. И другият. Баба ми влиза и казва, че нещо подгъвът не е наред, дядо отговаря:
– Oldu, insanım![1] – и навежда главата си отново.
Така преминават моите лета. Разбира се, понякога се смеем. Козата изсмуква като спагета текстилния метър на дядо ми, но това не е важно.
Дядо си замина под онази необичайно топла зимна нощ. Под онази пълна луна, под която не можехме да заплачем, за да не си го вземе смъртта. И макар да успя да го направи, баба ми не го пуска.
Забравила за себе си, тя не спира да разказва истории за дядо ми, които никога преди това не бях чувала.
Разказва, разказва и разказва – тъка-Тъка-тъка-Тъка.
В историите ѝ двамата са вечно млади, като моделите на „Некерман“. Ядат риба на кея в Силистра, тъка-Тъка-тъка-Тъка, щастливи са, отиват на почивка в Боровец, тъка-Тъка-тъка-Тъка, купуват си кола, раждат им се двете деца, обичат се, тъка-Тъка-тъка-Тъка…
Докато баба ми шие палтото на паметта, за да задържи съпруга си топъл и жив, аз се уча на любов и все по-силно вярвам, че докато си спомняме и обичаме, нищо не може да ни бъде отнето.
[1] Добре, мой човек! (от турски)
