Йоанна Елми
„Светът е такъв, какъвто сме се уговорили да бъде. И по едно време – всичко се обърква“. В този объркан свят дълго липсваше книга като „Керван за гарвани“ на Емине Садкъ. Романът идва с Голямата награда на 42-рото издание на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ и е номиниран за други родни отличия, за което самата Садкъ би казала, че „не е важно“. След известни неуредици и по-добра издателска грижа вторият тираж най-накрая излиза с коректорска намеса и нова корица, дело на Eкатерина-Мария Миткос.
Емине нарича първото издание „пънкарско“, което описва добре и енергията на авторката: едно от първите представяния е на Шуменската гара, с жива музика, интервютата и изявите на Емине са малко, но смислени, а личните ѝ позиции съчетават заряд с болезнено усещане за лична отговорност към пренебрегвани теми. Въпреки че съществува извън виртуалния шум, „Керван за гарвани“ намери мястото си сред книгите на годината и интересът към него продължава. Една от причините е, че „Керван за гарвани“ пасва естествено в българския канон сред произведенията, с които сме свикнали и са част от общата ни култура, дори битовата такава, без книгата да търси подобен ефект.
В историята на Тодоров, безличен учител на средна възраст в малък град, който изведнъж придобива популярност след спечелване на европейски проект, от пръв поглед личат жилките на ежедневното, което намираме при Елин Пелин, както и острият хумор на Йордан Радичков и Чудомир, Йовковата тъга. Романът обаче не е възрожденска или фолклорна имитация, нито екзотизиране на българската провинция, напротив – класическата традиция умело се пречупва, за да отрази съвремието. Образът на учителя Тодоров е събирателен за „изоставащите“ от един глобален свят, който въпреки изолацията все пак смущава до известна степен безвремието на Лудогорието. Нещо повече – Тодоров изостава не само от света, но и в рамките на собствената си държава. Провинцията ражда чужденци, които гледат случващото се в столицата през екрани или през чужди разкази, неспособни да го свържат със собственото си битие. Една от най-силните и важни теми в романа е ясното съзнание на повечето герои за собствената им парадоксалност – те са обречени да бъдат съвременници само телом, а духом принадлежат на друго време, друго място. И не са сигурни точно кога и къде, но смътно усещат, че е трябвало да бъде иначе.
„Все едно живеем в паралелни държави“, помисли си Тодоров и изключи телевизора“
Така реагира учителят на кадри от сблъсъци по време на протести в центъра на София. „Драматичните кадри“ са препратка към борбата за бъдещето на страната, която обаче се води някъде другаде. Можем да я отхвърлим с един прост жест. След като изолира света, Тодоров се мотае из хола си, но усеща, че „мястото му не е тук“. „Изключването“ не е ограничено само до информацията и технологията, то е личен избор да „изключиш“ човешкото и като последствие да бъдеш „изключен“ от важните процеси, от самия живот. Изключването може да бъде и отношение към другия, както цяло едно малцинство се изключва от разказа на българската история, както цели региони са изключени от държавата, също тема в романа. Изключеният човек, независимо дали заради изборите си, или заради социума, става непринадлежащ (по Господинов). Пример е историята на Ванката Обущаря/Паганини:
„Изключиха го от Консерваторията. Прибра се уж за малко. После за повече. Накрая забрави за какво се е прибрал и се оправда с баща си и занаята му. Човекът, който може да изсвири няколко века класика, сега поправя обувките на целия град и му викат Обущаря, а преди му викахме Паганини“.
Действията на Мила, която се появява в романа малко по-късно, също са ехо на мотива за изключването, което може да се интерпретира и като бягство. Изключването е и отказ от съучастничество в един свят, който не разбираш:
„Дойде вечерта, в която Мила изключи телефона си. На следващия ден не отиде на работа. Не отиде и на следващия, и на по-следващия. Вместо това, започна да прекарва цялото си време в Google Maps. Обикаляше земното кълбо. Град по град, улица по улица. Кроеше планове за бягството си. Четеше, разглеждаше, планираше самолетите, автобусите, хотелите, хостелите“.
Самата композиция на романа носи същата ирония, с която изобилства и текстът – накрая на повествованието Тодоров се оказва именно на мястото, което е отхвърлил в самото начало, при това в напълно нова и неочаквана роля. Сюжетът се затваря, но историята остава с отворен край, може би за да бъде изслушана отново подобно на плочата на „Пинк Флойд“, която завърта романа.
„Нашият град е откровена илюзия, построена от социалистите“
Садкъ прави рискован избор да заложи катарзиса на своя герой в началото на романа. Физическата неспособност на Тодоров да преодолее „изключването“, да говори пред своите колеги в рамките на тържеството в своя чест, се движи паралелно с промените във вътрешния свят на учителя. Несъстоялата се реч на Тодоров, до която читателят има достъп в алтернативно повествование, е един от най-силните моменти в книгата, есенцията на отчаянието на едноокия сред слепите.
Поради атрофията на години примирение, това отчаяние обаче може да приеме единствено формата на патос, оплакване и дори мрънкане, а физически – на повръщане в скута на директора. „Само от мисълта, че може да я изрече [речта] на глас, високо и силно, както галопираше в главата му, потните му длани затрепераха“. По време на тържеството Тодоров се превръща в събирателен образ на голяма част от българския интелектуален елит, застинал в отчаяние и омерзение пред невежеството на своя народ:
„С тракийски корени и ориенталско семе, с което трудно бихме се гордели. […] Е-брееее, викаме ние, върнете ни потурите и цървулите, другарите и другарките, пазете си гърба, пазете си традициите! Да запазим традициите! Какви традиции? […] От векове, хванати за ръце, потропваме все по-надълбоко в едно и също блато. Всичко се върти в кръг. Традиции, задружност, единност, лъже-шаблони, полуистини за полусъществуването ни!“
Идеалите и речта на Тодоров си остават въображаеми, в контраст на реалността на банкетната зала, която мирише на салата от зеле с моркови, „гной от кебапчета и кюфтета“, спирт, парфюм, цигари и пот. В такава атмосфера празнува своя успех авангардът на общността в малкия град. Езикът, описващ техния гуляй, е примитивно физически, в рязък контраст както с обществената им роля, така и с вътрешния свят на Тодоров. Своите сродни души той намира по-късно, в лицето на Обущаря и собственичката на казиното, първите от поредица герои, които поставят следващата основна тема в романа.
„Не беше готов за цялата тази откровеност“
От позицията в обществената йерархия на героите в романа можем да разберем в колко напреднал стадий е душевната им развала. Тук не говорим за морал и етика, тъй като „Керван за гарвани“ предпочита суровото човешко съществуване пред сухата доктрина. Става въпрос за човещина – способността да се свържеш с другия, да разбереш болката му и да покажеш доброта. „На първо място е човещината. Независимо че понякога изисква компромиси“, казва един от героите. Така срещите на Тодоров с хазартни типове, алкохолици, престъпници и любовта му към телефонната измамница се превръщат в антипод на статичното, силно интелектуализирано съществуване в стерилна среда, където човешкото отдавна е отстъпило място на примитивното, но се приема за допустимо, тъй като е скрито зад паравана на социалния статус и лицемерната любезност. За сметка на това „другата“ среда на Тодоров е силно примитивна, откровено страшна, но в есенцията си съдържа топлината на самия живот, на споделеното бреме да бъдеш човек.
Такава споделеност търси и другата главна героиня в романа – Мила. Тя е градско дете, съвременник на света и въпреки това се намира в същата позиция като Тодоров:
„Въздухът в София ставаше все по-наситен с прахови частици, а светът се дигитализираше и изнасяше във виртуалното пространство. Хората бяха забили глави в телефоните си и чезнеха в смога. Трудно беше за обяснение и дори самата Мила не знаеше кога точно се случи, но в един момент животът ѝ се стори безпътен, незапочнат, неживян. Все едно нечие чуждо съществуване напразно ангажираше дните ѝ. Хората около нея се бяха изменили, излъчваха празнота и безсмислие. Болката ѝ нарастваше след всеки разговор и нищо не помагаше“.
Линията на Мила не носи допълнителна тежест на повествованието и не представя нови теми, дори напротив. Останалите герои са толкова живи и цветни, че меланхоличната Мила, която следва добре позната сюжетна треактория „уморен гражданин“ – „щастлив селянин“, леко бледнее. Тук опозицията Европа – България отново се появява, когато на пианото в изоставения свят на читалището зазвучава „Ода на радостта“. Макар че според мен е едноизмерно позитивен и дидактичен образ (без да мога да се съглася с оценката на Нева Мичева, че мъжките образи в романа са пълнокръвни, а женските – донякъде клиширани), в частта на Мила има достатъчно от хубавия език на романа, за да е приятна за четене – именно тук се появява идеята за парфюм с аромат на БДЖ, за събирането на споделено преживяване в символ, в предмет. Самата Мила е събирач на вещи от миналото, които търсят своя смисъл в настоящето – също както и много от героите на романа. Лекотата, с която се градят символи, сравнения и епитети, е впечатляваща: „сви се като топка котешки косми“, „прегъна се като ухо“, мъката, която се трупа „като тая мъгла“, „смешните“ растения и т.н. Разбира се, има страници, където този цветен език се превръща в свръхсатурация, но такива моменти са сравнително малко и бързо се губят в умелия разказ.
„Както всяко село в Лудогорието и това се казваше другояче, но всички го назоваваха със старото му, турско име – Дурач“
Последната важна тема в романа, върху която ми се иска да се спра, е разказът за „Голямата екскурзия“ през героя на дядо Мухиттин. В една държава на много скорости освен принадлежащите и изключените от света живеят и микрообщностите на етноса, който може да бъде изключен и изтикан още по-встрани, отколкото жителите на малкия град или пустеещата област. Изключването и изолацията могат да бъдат представени като концентрични кръгове, все по-малки и по-малки, до самото ядро на човека, където собственото име е подменено с друго име.
„И понеже не си говорехме българи и турци… Абе, и турци с турци не си говорехме. Станахме си непознати изведнъж, нали ни смениха имената, несигурни бяхме, срам ни беше, забранено да говорим на майчиния ни език. Страх! Разпръснахме се, разделихме, всеки сам за себе си. Всичко стана толкова тъжно. Отбягвахме се едни други, защото не се знаеше откъде ще ти дойде – я към Белене да те пратят, я другаде. За такива времена ти говоря, момчето ми! Та, застанах аз до баща ти, протегнах се за една праскова, откъснах я и загризах. Стоим така двамата и гризем. „Тази работа, започна баща ти, няма да продължи дълго! Как се казваш?“ пита ме. „Мартин“ отговорих му. „А майка ти как те е кръстила?“ Мълча аз. „Ето, виждаш ли, в какво ни превърнаха! Тази работа няма да продължи още дълго! Проклети да са!“ каза баща ти и заби костилката на прасковата в земята.“
Неизговореното, неизвършеното, неизживяното е основен мотив в романа, който се разгръща и разглежда едно от най-мащабните етнически прочиствания след Втората световна война. Човешката трагедия се излага без патос, без очевидно морализаторстване. Това е и началото на втората част на романа и пътуването на Тодоров към себе си. Нева Мичева е права, че тази втора част не е така пълнокръвна както първата, но това може да бъде разглеждано както като слабост на повествованието, така и като умишлен стилистичен избор. Повтаряйки мотива за разпадането („Разпадаха се думите, хората, местата, детайлите…“), разказът също се разпада, преминава от реалност в приказка, от градско дефинирано пространство към една приятно екзотична селска природа, където времето е спряло. Ако има останало място в света, където човек би могъл да повярва в съществуването на някаква магия и мистика, било то и повтаряща архетип или клише, то българското село е добър кандидат. Подобно на европейски картографи, които рисуват причудливи чудовища, за да илюстрират неизвестното в епохата на географските открития, така и откъснатостта и отсъствието на всякаква модерност в българското село дават свобода на автора да го превърне в приказка. Самата Олга Токарчук казва, че реализмът в литературата се проваля в обясняването на света и нейният Правек, центърът на Вселената, понякога ми прилича на местата, нарисувани с думи от Емине. Дебютът дава добра заявка за майсторство, въпреки пропуските, които както казахме, могат да бъдат интерпретирани различно.
Трудно е да напишеш световен роман за българската провинция, но ако е възможно – романът на Емине Садкъ е сериозна стъпка в тази посока. Сред преимуществата на книгата са разказваческият глас на Емине, чистият, стегнат стил, звънтящата ирония на героите и описанията на техните съдби, пълнокръвието на по-голямата част от образите и разбира се, ключовите социални теми, които са засегнати с майсторство, без излишни приказки. Символи и метафори, характерни за литературата ни изобщо – пътят, опозициите град – село и България – свят, родовите връзки и приемственост, борбата за по-добро общество – присъстват, без да дотягат. Където романът има недостатъци, те спокойно могат да бъдат приписани на това, че е дебютен. И дори като такъв стои над редица други, добре утвърдени и отличени творби. В „този пуст свят, заобиколен от прах и неумолима жега“, керванът за гарвани може би върви към спасението. Грешка ще бъде да не повървите с него, дори за малко.
Емине Садкъ, „Керван за гарвани“, изд. „Фабер“, 2021
