Рада Александрова е родена в Свиленград през 1943 г. Завършва гимназия в родния си град, а българска филология – в СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като учител, библиотекар, журналист в БНР и в. „Студентска трибуна”, дълги години е редактор в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък”. След промените е била директор на издателство „Иван Вазов” и служител в Министерството на отбраната. Автор е на множество стихосбирки – от „Златните момичета” през 1972 г. до сборниците „Свидетели на свечеряването“ и „Полегати дъждове“, издадени от ИК „Знаци“ през 2020 и 2022 г. и илюстрирани от Иво Рафаилов. Рада Александрова е автор на детската книжка „За Айя и други разкази“, на романите „Всяка вечер е петък” и „Другия”, както и на няколко пиеси.
Нека в началото на това интервю направим един реверанс и започнем с другите. На посветената на вас творческа вечер този месец споменахте редица имена на ваши колеги творци, повечето от които, уви, вече напуснали ни. Бихте ли споменали някои от тях и пред читателите на „Литературен вестник“, за да припомним и очертаем профила на едно незаобиколимо поколение в българската поезия?
Това са най-напред авторите от поколението Геров – Радой Ралин. Водещите имена на тази група са Далчев и Вутимски. Вутимски живее кратко и пише прекрасна поезия, предимно на градска тема. Далчев е загърбен от официалната власт и десетки години живее от преводи, както мнозина други, и нито името, нито творчеството му се споменават в публичното пространство. Това не попречи на поколението Радой Ралин, Александър Геров, Иван Пейчев, Невена Стефанова, Блага Димитрова, Валери Петров да се учат от неговата предметна, метафорична и човечна поезия. Както направиха това и следващите поколения. Името на Далчев започна да се появява едва през 70-те години. И до края на века зае своето почетно място в нашата литература. Изключително своеобразни и силни са поетите от тази група: Радой Ралин със сатирите си и също със стиховете си, които са незаслужено подминавани. Честен, смел, необвързан с тогавашния соцреализъм и постулатите му е този неподражаем поет! Иван Пейчев е невероятен нежен лирик, който превърна темата за морето в свой живот и чрез нея изрази богатството на човешката чувствителност и мисъл. Александър Геров е най-чистият поет в нашата литература. Неговата непосредственост е близка до тази на детето. Блага Димитрова създаде голямо творчество, в което протестът и изобличаването на лъжите караха тогавашните господари да я нападат в статии и книги. Тя не се побоя да бъде низвергната. Валери Петров остави богато и чудесно творчество. С мекота и усмивка, понякога с хумор и ирония, авторът ни показа как въпреки всичко животът може да бъде прекрасен. Валери се радваше на природата и всичко под небето.
Както виждате, не бих могла в няколко страници да спомена и да характеризирам достойните български поети от ХХ век. Бих могла само да посоча имената им. Ако се опитаме да характеризираме всеки, ще ни трябват много страници. Следващите поколения също се изразяват чрез свои чудесни поети. Иван Давидков, Първан Стефанов, Андрей Германов, Станка Пенчева, Иван Николов, Христо Банковски, Христо Фотев, Никола Инджов в една част от творчеството си, Николай Кънчев, Биньо Иванов… Ще отделя името на Константин Павлов – един поет, какъвто няма в никоя друга литература. Константин Павлов е най-силната, най-талантливата, най-своеобразната реакция на нашата литература срещу тоталитаризма! Дълбоко искрен, пародиращ и утвърждаващ. И естествен. Водеща фигура в моето поколение е Иван Цанев, изключително спонтанен и изключително внимателен към думите, и още Екатерина Йосифова, Калина Ковачева, Калин Донков, Петър Анастасов, Владимир Попов, Миряна Башева, Николай Искъров, Таньо Клисуров, Добромир Тонев. Не познавам в ширина тези след тях, но сред последвалите ги бяха Владимир Левчев, Петя Дубарова, Данила Стоянова, Валентина Радинска.
Вероятно пропускам много имена, но това също доказва високия градус на прекрасната българска поезия. Бих искала отново да подчертая, че мнозина от тези поети вървяха неотклонно по своя път, непримирими към наложените от тоталитарната критика теми. Много от тях създадоха свой език, за да кажат истината за онова задушно време.
В поезията ви има нещо меко, светло, класическо и в същото време остро, тъмно, непримиримо. Тя не се свени да говори за душата, но избягва клишетата, намира необичайни, ярки, релефни образи и словосъчетания. Ако трябва да я представите сама с няколко думи, как биха звучали те?
Едва ли някой автор би могъл обективно да очертае важните и характерни страни на творчеството си. Бих се съгласила с вашите думи. Мога да допълня само, че винаги съм се вълнувала и обожавала природата, много мои стихове извират от нея, тя е всичко, за което ние бихме могли да мечтаем. В моите строфи, струва ми се, са представени вълненията на любовта във всичките ѝ проявления и като че ли най-вече страданието. Нещо, което не беше забелязано, е и социалният бунт в лириката ми. От самото начало и до днес имам десетки стихове, отглас, отзвук от порядките на обществото – те са за съдбата на личността и незабелязания човек. Всъщност разгръщайки двете си последни книги – „Свидетели на свечеряването“ и „Полегати дъждове“, намирам в тях отразен целия ми живот дотук. Това не ми е било поставено като задача. Това просто се е случило.
„Стиховете никого не са нахранили, утешили, усмихнали“, пишете в едно стихотворение. Отвъд прагматиката и морала ли е винаги поезията и ако все пак има и някаква функция, каква е тя за вас?
Няма да цитирам философи и големи литератори. Само бих отбелязала функцията на поезията като лечебно средство за живота. Поезията помага на човечеството да преодолява жестокостите и страданията, които преживява. Тя е начин да се смекчи битието, да стане по-възможно за понасяне. Както и всички други изкуства. Един мой приятел, голям художник, казваше: „Изкуството, поезията, е нещо напълно обективно. Реално. Нещо във и около нас, с което всеки ден се срещаме и живеем. Нашата работа е да го уловим и да го покажем на хората“.
Някъде пишете за стиховете, които идват като любовници, любими. От призмата на опита и може би помъдряването, има ли разлика в начина, по който те са ви намирали преди и сега?
Не, няма разлика! Те идват винаги, когато трябва. Когато е необходимо.
Виждате ли днес предпочитание към красивите думи, вместо към истинските?
Не знам нищо за красивите думи. За мен нашият език е прекрасен. И съзнателно търся вярната дума – както е дошъл верният тон.
По какъв начин боли красотата и по какъв болката (за която казвате, че е „по-стара от буквата“)?
Красотата боли по прекрасен начин. За да съм ясна, бих могла да кажа, че тя боли до сълзи. А болката е по-стара от буквата, защото човек се ражда с нея. Той се ражда от нея. Защото знае, че е в този прекрасен или грозен свят за малко. Че ще си отиде.
А къде и в кое да търсим вечността в отсамния свят – или мястото ѝ е само отвъд него?
Вечността вероятно няма нужда да търсим, тя е навсякъде – в земята, в дъжда, в цветето нетрайно. Вечността е в детето и бъдещите поколения. И струва ми се – тя е в нашите чувства и преживявания. Въпреки привидната им нетрайност.
Казват, че любовта е винаги в сегашно време. Така както лирическата ви героиня казва на любимия си, че светът никога не е чувал (нейното) „обичам те“. Преосмислихте ли през годините представата си за „любов“, или тя е непоклатима монада?
О, не. Любовта не е непоклатима. Тя би могла да се определи като винаги различна, винаги нова и оригинална. И ми се струва, че тя няма нужда нито от преосмисляне, нито от мислене. Тези категории не се отнасят за нея. Тя просто трябва да се живее. И това става. Затова е жив светът.
А с какво граничи любовта?
Тя не граничи. Тя е безгранична. И съдържа в себе си истината и смъртта.
За човек, написал „и са прекрасни счупените клони“, както и „толкова е хубаво, че плача“, вероятно загубите, от които по думите ви сме обкръжени, за Вас са по-скоро сдобиване с опит, смирение и помъдряване, отколкото лишаване от притежания. Права ли съм?
Да, вероятно загубите са опит. От който ние обаче не можем да се възползваме. Не сме в състояние. Можем да ги изстрадаме и да продължим да ги носим в себе си. За себе си бих могла да кажа, че не съм човек на притежанията. Това ме е отминало. Не се старая през целия си път да „притежавам“ каквото и да било. Има предмети, които са естествени за човека – покрив, дом, легло… Но това не е притежание – то е даденост.
Пишете, че мечтата бива изядена от желанието и че чакате нещата сами да пристигнат. Твърде нетърпеливи ли сме днес? Изправени пред куп предизвикателства, включително в политически и социален план, твърде бързи и лесни решения ли сме свикнали да очакваме?
Убедена съм, че такива – бързи и лесни решения – всъщност няма. Колкото и да сме надарени с ум и наблюдателност. Разбира се, човекът е нетърпеливо същество. Но успяват онези, които са загърбили нетърпението и крачка по крачка, точка по точка преодоляват препятствията, за да постигнат своята висока цел. Не говоря за материално облагодетелстване – това важи само за сферата на високите човешки постижения.
„Небесата ми подариха повече от хората“, признавате в един стих. Губите ли вярата си в човека или…?
Не, не губя вяра в човека. Животът ме срещна с прекрасни хора!
Благодарна съм. Вярвам, че младите хора също ще срещнат своите „учители“ или хора, които ще бъдат за тях и пример, и ориентир.
А следите ли младите поети днес? За да припознавате покълването на онова ваше поетично семе…
За съжаление, нямам тази възможност. Нямам книгите им. Беглите срещи с техни стихотворения в интернет и социалните мрежи не са достатъчни, за да си изградя реално мнение за поезията им. За някои съм писала. За изключително фината поезия на Марин Бодаков например. Но въпреки това вярвам в поетичното ново поколение. Защото ние сме народ, родил прекрасни певци и поети. Това е заложено в гена ни. Няма къде да избяга. Ще се проявява и в бъдеще. Вярвам в това.
„Подаръците идват от небето. Когато вече си забравил да се радваш.“
Равносилно ли е това на чудо? Има ли все пак чудеса?
Според мен всичко е чудо! Има една липа, израснала до прозорците ми. В момента тя е напълно златна. Не мога да ѝ се нарадвам. Това е чудо! Когато духне вятър, тя почуква по прозореца. Явно имат нещо да ми кажат – липата в есента и есенният вятър. Това е прекрасно чудо! Около нас са чудесата! Само да се огледаме. И да можем да виждаме чудото на живота!
Разговора води АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
