Разговор с преводача Мартин Христов
20 години след излизането на първото издание на „Изповедите на един буржоа“ („Стигмати“, 2002), знаковата творба на Шандор Мараи се появява в нов преработен превод. Какво се промени през тези години в усещането ти за този текст като преводач? Настъпиха ли значителни промени в новото издание?
Това беше моя любима книга от студентските години, която винаги съм искал да преведа на български. Беше и голямо предизвикателство, понеже дотогава не бях работил върху цялостен роман, при това на значима фигура в унгарската литература. Грабна ме това, че Мараи разказва за една отмираща европейска класа, тази на буржоазията, с любов и дълбока носталгия, и сякаш иска мястото ѝ в световната история да бъде съхранено и продължено, да има приемственост. Защото отделни личности от гражданското съсловие са били двигатели на световния прогрес в определени исторически епохи, тласкали са човечеството към нови открития и предизвикателства в социалната, политическата и икономическата сфера. В последния, трети том на „Изповедите“, излязъл под заглавие „Исках да мълча“, Мараи изрежда всички тези достижения и изказва надеждата, че съюзът на буржоазията с прогресивните сили има обещаващо бъдеще.
Мисля, че през годините натрупах значителен преводачески опит в различни жанрове на унгарската литература. За новото издание на „Изповедите“, като изключим финалния том „Исках да мълча“, направих нов прочит на редица пасажи, преосмислих ги и ги коригирах. Искам да спомена името на Светла Кьосева, редактор на книгата, която има съществен принос към предишното и настоящото издание с професионалната си намеса и отличното владеене на унгарски. Самата тя е изявена преводачка на унгарска литература. Тоест новото издание беше подложено на прецизен, внимателен прочит и преценка на стария превод, като добавихме и непреведената до момента, излязла междувременно, пост мортем, трета част на книгата.
Какви са големите предизвикателства в това да превеждаш Мараи?
Самият превод като процес е голямо предизвикателство за всеки един преводач, дори за корифеите. Унгарският език борави с обратна синтактична конструкция, често си служи със сложни подчинени и съставни изречения, което значително усложнява осмислянето на синтактично ниво. Допълнителна тежест е липсата на адекватен унгарско-български речник, като изключим морално остарелия и непълен такъв от 1956 г. и малкия джобен речник на Бьодеи от зората на демокрацията, други помощни средства почти липсват. Преводачът от немай-къде се вижда принуден да ползва чуждоезикови и специализирани речници. При Мараи основна трудност за мен представляваше лексиката, защото той борави с множество остарели думи и понятия, архаизми, цитира исторически процеси, фигури, както и разбира се, лоша шега неведнъж ми погаждаше словоредът, който, както споменах, в унгарския е обърнат, и се налагаше Светла да пренарежда вече преведеното изречение.
Къде попада творбата на Мараи в контекста на останалите произведения на унгарската литература от периода преди Втората световна война?
Шандор Мараи е един от най-плодовитите унгарски писатели, творил е във всички литературни жанрове. Изявява се и като талантлив журналист, признава, че школата на журналистиката го е научила на много като писател. Настоящата му книга, поне за мен, е уникална като изказ и писателско верую, макар че е написана на 34-годишна възраст, тя удивлява със своята зрялост и завършеност. Третият том „Исках да мълча“ излиза доста по-късно, почти осемдесет години след публикуването на „Изповедите“, и е най-вече плод на горчивите констатации на писателя, породени от териториалното окастряне на Унгария по силата на Трианонския мирен договор, както и заради провалената поземлена реформа, погрома във Втората световна война, масовото, макар и закъсняло заколение на унгарските евреи, настъплението на болшевизма в Европа. Знам за подобни изповедни творби, написани в по-ново време, например мемоарните записки на Андраш Шютьо, Дьорд Конрад и др.
Какво съдържа непознатият за българските читатели трети том „Исках да мълча“?
Писателят вече е в зряла творческа възраст, той размишлява върху писателското си битие, върху успехите, постигнати на журналистическата и театралната сцена, върху смисъла на живота си и същевременно разисква политическите и икономическите процеси, които движат унгарското общество от 30-те до 50-те години на ХХ век. Ръкописът на третия том е открит сред куп други непубликувани записки, съхранени в полученото в Литературния музей „Петьофи“ писателско наследство: кореспонденция, недовършени ръкописи, чернови и прочее, струпани в близо 20 кашона. Докато приоритет за автора според мен в първите два тома на „Изповедите“ е литературната мемоаристика, то в третия том той си позволява да коментира темата в есеистично-нравствен дух. Това прави преценката му много по-критична и остра, изява намира горещото му журналистическо перо. Истината е, че приживе Мараи не е желаел продължението „Исках да мълча“ да бъде публикувано извън пределите на Унгария, възнамерявал е да съхрани тези в известен смисъл компрометиращи страници от унгарската история само за своите, унгарците. Тоест с достойнство свидетелства за трагедията не само на една класа, а и на един народ, една нация.
В каква посока Втората световна война променя Мараи като писател и космополитен дух?
Втората световна война е изпитание за човешкия дух. Тя е касапница не само физически, за стотиците хиляди войничета, изпратени на сигурна смърт, но разяжда и вече зараждащите се либерални идеали, хуманистичната идея, всичко прогресивно в човешката история. Да не забравяме, че след нея в половин Европа се възцарява болшевизмът, нанесъл още по-големи поражения, и то в световен мащаб. Искрено се надявам, че няма да доживеем Трета световна война, може би наистина последна за човечеството. Войната е съпроводена с човешка трагедия и за самия Мараи, умира неговият син, когото така дълго са очаквали със съпругата му след години бездетен брак. Това сломява човека Мараи, за него войната е вече само съпътстващо събитие, нищо повече от продължил с години кошмар. По-късно той трезво отчита непоправимите последствия от непремислената, нерешителна политика на европейските правителства след възцаряването на нацизма и преди избухването на Втората световна война, загубите от военните поражения, затъването в тресавището на посредствеността, скудоумието, болшевишкия дух, командния милитаризъм на комунистическата идеология. В крайна сметка излага решение за световно избавление от кризата, което обаче на практика намира своето приложение само в развитите демокрации.
След края на войната марксистките критици определят Мараи като „буржоазен автор“, той бива принуден да емигрира, а после тежко приема потушаването на Унгарската революция от 1956 г. Какви са големите разочарования на идеалиста Мараи?
Шандор Мараи, няколко години след възцаряването на болшевишкия режим в Унгария, емигрира, напускайки родината (само да спомена, че писателят е роден в град Каша/Кошице, тогава органична част от Австро-Унгарската империя, впоследствие отцепен и присъединен към Словакия), като оттегля безапелационно авторските си права от унгарска територия. Фактически до 1989 г. публикуването му в Унгария е невъзможно, и то не защото унгарските власти не биха го допуснали, а защото самият Мараи, като доблестен гражданин, е наложил възбрана върху издаването на творбите си.
Определението „буржоазен автор“ беше характерно и за нашите географски ширини, нека си припомним литературното наследство на Николай Райнов, Яна Язова, в миналото и на писателски личности като Иван Вазов, Пейо Яворов, Димитър Талев, клеймосвани от комунистическия режим като „буржоазни“ автори. В случая с Мараи обаче говорим по-скоро за разочарование от новата болшевишка идеология, която той вече е предрекъл, същевременно отрича, и разочарование най-вече от пасивността на класата, към която се числи, от сервилността на страната, чийто гражданин все още е. Решението му е окончателно и безвъзвратно. Шандор Мараи слага сам край на живота си през февруари 1989 г. в Сан Диего, Калифорния, недочакал падането на Берлинската стена.
Светът отново е във война, продължава ли творчеството на Мараи и идеите му да са все така актуални?
Като голям световен мислител, не само голям световен писател, какъвто според мен е Мараи, нито творчеството му, нито идеите му биха загубили актуалността си когато и да било. Разбира се, сега ситуацията е по-различна, но погледнато реално, болшевизмът на един световен диктатор, тиранин на мракобеснически режим всъщност разпали нова братоубийствена, ненавистна война досами сърцето на Европа, и то само за да утоли апетитите на една тясна политическа прослойка, така нар. „нова буржоазия“. Целта на тази „нова буржоазия“ обаче не е световният прогрес, а личното облагодетелстване. И войната за кой ли път се скрива зад удобни хуманистични лозунги като „смърт на фашизма, свобода за народа“.
Още с появата си Мараи беше добре приет от българската читателска аудитория, на какво отдаваш това? Очакваш ли добра рецепция и на новия превод?
Както споменах, „Изповедите“ е уникална като писателски изказ, като мироглед и трактовка на начина на живот на една класа, изиграла важна роля в световната история. Нормално е читателският интерес да е повишен, още повече че Шандор Мараи е известна писателска фигура не само в Европа, а и по света. Един от романите му, „Свещите изгарят докрай“ (Стигмати, 2006), след преиздаването си в началото на 2000 г. предизвика читателски фурор в цяла Европа, мои колеги преводачи от западноевропейски страни дори ми се похвалиха, че карат чисто нови автомобили само от хонорарите от преводаческия си труд. Ние в България все пак успяхме, ако не нови автомобили, поне нови лачени обуща да си купим, по буржоазному.
Да, вече има много положителни отзиви за новото издание и книгата в някои по-малки софийски книжарници за момента дори е изчерпана.
24.10.2022 г.
Въпросите зададе ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
