Разговор с преводачката Меглена Боденска
Съвсем наскоро във Ваш превод излезе томче с избрани пиеси от шведския драматург и писател Ялмар Бергман. Какво е мястото на този автор в шведската култура? Защо поискахте да запознаете и българската публика с творчеството му? Още повече че интересът Ви към Ялмар Бергман явно е траен, преди около четири години във Ваш превод у нас е издаден и един от романите му.
Ялмар Бергман се нарежда сред класиците на шведската литература от XX век. Приживе e бил безжалостно преследван от критиката – подобно на Стриндберг и Ялмар Сьодерберг. Например през 1910 г., когато излиза романът му „Завещанието на Негово благородие“ (чиято драматизация е включена в сборника), най-големият авторитет сред критиците Фредрик Бьок го обвинява, че посредством „отклонения, криволичения и странности“ ненужно усложнява онова, което би могло да се изрази по-просто. Но с времето по-угодните на критиката Бергманови съвременници са забравени, докато неговите произведения продължават да привличат нови поколения читатели.
Ялмар Бергман е плодовит писател. За 47-годишния си живот успява да напише 23 романа, 30 театрални пиеси, 10 радиопиеси, 30 филмови сценария, есета, фейлетони и приказки. На шведския театър е дал това, което Молиер на френския: първокласен комедиен репертоар. „Шведенйелмови“, включена в сборника, е определяна като шведска национална комедия. Бергман е и преводач. За пръв път представя на шведски (в превод от английски) „Приказки от 1001 нощ“, а от италиански превежда „Владетелят“ на Макиавели и историческия труд „Величието и падението на Рим“ на Гулиелмо Фереро.
За да илюстрирам значимостта му, ще кажа, че той има косвена заслуга за Нобела на Уилям Фокнър. За да убеди колегите си от Шведската академия в качествата на писателя от американския Юг, експертът Густаф Хелстрьом сравнява Фокнъровия окръг Йокнапатофа с Вермланд на Селма Лагерльоф, а градчето Джеферсън с Вадшьопинг на Ялмар Бергман. Изтъква и друго сходство, че номинираният Фокнър – като Лагерльоф и Бергман – е едновременно и романтик, и реалист.
Ялмар Бергман ме спечели с неподражаемото си чувство за хумор и стилово майсторство през 2007 г., когато бях на специализация в Стокхолмския университет. Щастлива съм, че през 2018 г. този автор дебютира, макар и със закъснение, на български с романа „Маркюрелови от Вадшьопинг“ (изд. „Матком“). Именно там се появява фиктивният град Вадшьопинг – амалгама от Йоребру, родния град на писателя, Вестерос, където държи матура, Флоренция (Италия е духовната му родина) и приказния Багдад. Този трагикомичен роман е написан виртуозно, с гротесков, шеметен хумор, който дори заглушава трагичните обертонове на посланието.
Творчеството на Ялмар Бергман е свързано с това на друг много известен творец със същата фамилия, Ингмар Бергман. Ще разкажете ли малко повече за това?
Ингмар Бергман е световноизвестен като кино- и театрален режисьор, но на младини има и писателски амбиции. Към края на кариерата си, когато се оттегля от киното, той продължава да пише – резултат на този труд са двете му автобиографии и сценарии за други режисьори.
Ялмар Бергман със своята „опияняваща словесна виртуозност“ е един от двамата литературни кумири на младия Ингмар – другият е Стриндберг.
По-късно вдовицата на Ялмар Бергман Стина открива Ингмар Бергман за киното. Стина е помагала на Ялмар, който страда от заболяване на очите, при писането. Освен това тя е закърмена с театъра – дъщеря е на прочути актьори. Баща ѝ Аугуст Линдберг има собствена театрална трупа и е един от първите популяризатори на Ибсен в Скандинавия.
Та в началото на 40-те години на XX в. Стина Бергман, вече овдовяла, оглавява новосъздадения сценарен отдел на Шведската кинематография. На лов за дарования, тя попада в студентския театър, където се играе пиеса от младия и никому неизвестен Ингмар Бергман. Според анекдота тя, впечатлена от видяното, му позвънила с мефистофелско предложение: „Млади момко, искам да купя душата Ви“, на което той отвърнал: „Не е за продан“. Така Ингмар Бергман е назначен за сценарист, като Стина го окуражава не само да преработва чужди произведения, а да пише и собствени сценарии. „Прощъпулникът“ му на професионална театрална сцена се случва с произведения на Ялмар Бергман, „Игралното казино“ и „Господин Слеман иде“ (включена в сборника). Вече постигнал известност, Ингмар Бергман продължава да поставя своя съименник. Именно с „Господин Слеман иде“ прави успешния си дебют в телевизионния театър през 1957 г., а през 1963 г., когато става директор на националната сцена Драматен, една от първите му постановки е на друго заглавие от сборника, „Приказката“.
Някои от ключовите мотиви на Ялмар Бергман – за човешките същества като марионетки, направлявани от неумолим кукловод, и „клоунският“ мотив, за уязвимия артист, който поднася сърцето си на публиката и превръща най-големите си страхове в комично зрелище – трайно преминават и в творчеството на Ингмар Бергман.
„Фани и Александър“ възсъздава буржоазния свят – с цялото му комично достолепие и скрита невротичност – от който произхождат двамата съименници. Творбата е определяна от шведски литературоведи като „Ялмар-Бергманов пастиш“.
Томът с пиеси съдържа обширен предговор за творчеството на Ялмар Бергман, чийто автор сте Вие, придружили сте и всяка от пиесите в книгата с подробни въвеждащи бележки. Предполагам, че това е израз на Вашето разбиране как трябва да бъде въвеждан един чужд автор в приемащата го литература.
Самата аз като читател винаги се радвам, ако книгата ми предлага възможността за по-близко запознанство с автора и културния контекст, от който идва. Един голям любител на предговорите, Ерих Кестнер, сравняваше някъде предговора с градина пред къщата, в която ще влезеш.
Като скандинавист с литературоведски профил ми се струва важно за българския читател да са достъпни повече текстове на тема шведска литература. Скандинавистиката е сравнително нова специалност в България, тази година се навършват 30 години от създаването ѝ в СУ „Св. Климент Охридски“. Възпитаник съм на първия випуск от 1997 г. Числя се към новото поколение преводачи, отгледани с целенасочените грижи на много преподаватели, сред които ще откроя проф. д-р Вера Ганчева, за която Словото беше мисия. А такъв пример задължава.
Интересът към скандинавската литература през последните десетилетия нарасна, след като жанрът „сканди ноар“ се превърна от местно в световно явление. Пробивът започна с „Госпожица Смила и нейното усещане за сняг“ на датчанина Петер Хьог от 1992 г., след което жанрът се утвърди с трилогията „Милениум“ на шведа Стиг Ларшон. Това проправи пътя за международната популярност и на други писатели, като проправи пътя и за автори от по-високи жанрове.
Превеждали сте както съвременни, така и класически автори. Различен ли е подходът Ви в двата случая?
Когато се готвя за даден превод, се опитвам да „настроя“ езиковите си сетива, както музикантите настройват инструментите си, към най-адекватния за оригинала регистър на българския език. Тоест чета автори от сходни държави или литературни течения, които пишат на подобни теми. За да избера подходящи текстове, правя справки и предварително, но предпочитам при превеждането да следвам най-вече интуицията си. Преди авторедакцията обаче чета по-задълбочено литература, свързана с автора и произведението – особено наложително при класиците, – за да добия поглед на човек от епохата. Например покрай превода на „Маркюрелови от Вадшьопинг“, където шеговито се споменава „цар Фердинанд от Балканите“, за да се уверя, че правилно тълкувам вложения хумор, прочетох няколко мемоарни книги за Фердинанд Сакскобургготски – на Робер дьо Бурболон, на Анна Станчова, на Добри Ганчев, също и биографията на Стивън Констант.
Споменахте нарастващия интерес към скандинавските автори. Кои творци и явления от шведската литература са все още непознати у нас, а смятате, че си струва да бъдат преведени?
През първата половина на XX век шведската литература е прониквала у нас чрез езици посредници, основно руски и немски, като критерий за значимост при подбора е бил успехът на творбата в съответната държава. След това започват да се появяват плахо и преводи, направени директно от шведски език, но промененият идеологически климат затваря вратите за доста творци. А и преводачите от шведски са били малко. В резултат на това много шведски класици – сред които К. Ю. Л. Алмквист, Виктор Рюдберг, Ялмар Сьодерберг – са (полу)непознати у нас. Същото се отнася и за големи писатели от по-ново време, да речем Нобелистите Пер Лагерквист, Ейвинд Юнсон и Хари Мартинсон. Отсъстват и редица големи шведски поети, например Е. А. Карлфелд, Густаф Фрьодинг, Гунар Екельоф.
С „Пипи Дългото чорапче“ на Астрид Линдгрен са израснали поколения деца у нас, но малцина знаят, че Пипи има и своя посестрима от ромски произход, Катици. Катици е героинята на едноименната поредица от 13 автобиографични книги на Катарина Тайкон. В тях тя описва с много хумор своето детство през 40-те години на XX век. Катици не отстъпва на Пипи по безстрашие, изобретателност и оптимизъм. Поредицата е преведена на много езици, бих се радвала да се появи и на български.
Шведите са големи майстори на документалистиката, особено на биографичния жанр. В кръга на шегата, освен „Интимният живот на Ивар Крьогер, царя на кибрита“ от 1932 г., българският читател може да избира сред още има-няма десетина заглавия. Да вземем Астрид Линдгрен – у нас е издадена нейна биография, но от немска авторка и в превод от немски. Докато класическата биография на Линдгрен от шведската журналистка Маргарета Стрьомстед все още чака своя издател. Остават непредставени дори биографии на личности като Огуст Стриндберг, Селма Лагерльоф и Раул Валенберг.
Струва ми се, че липсват и заглавия, които да осветляват фактологията на Нобеловата награда за литература, както и шведската гледна точка към нея, по-специално това как Шведската академия е тълкувала през десетилетията „идейната насоченост“, заложена като предпоставка за отличието.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
Издържано интервю – като познание и език. БРАВО!