Адам Мицкевич
„Задушница“, част III
Предговор
Полша от половин век представлява картина, от една страна, на толкова постоянна, неспирна и неумолима жестокост на тираните, а от друга – такава безкрайна жертвоготовност на народа и упорита издръжливост, за които пример не е виждан от времената на преследването на християнството. Витае усещането, че кралете предчувстват като цар Ирод, че ще се появи нова звезда на земята и че скоро те ще залязат, а народът все по-силно вярва в своето прераждане и възкресение.[1]
Мъченическият летопис на Полша обхваща много поколения и неизброимо множество жертви; кървавите сцени се разиграват по всички краища на нашата земя и по чуждите страни[2]. – Поемата, която днес публикуваме, съдържа няколко дребни щриха от тази огромна картина, няколко случки от времето на преследването, дело на император Александър.
Около 1822 г. политиката на император Александър за противопоставяне на всяка свобода започва да става ясна, да се укрепява и да поема в категорична посока. По това време масово се увеличава преследването на полския род, кaто става все по-насилствено и кърваво. На сцената се появява познатият от историята ни сенатор Новосилцов[3]. Първичната и животинска ненавист на руското управление към поляците той пръв тълкува като избавителна и политическа, прави я основа на своите дейности, а за цел си поставя унищожението на полската народност. По това време цялото пространство от Просна чак до Днепър и от Галиция до Балтийско море се затваря и управлява като огромен затвор. Цялата администрация е настроена като една машина за мъчение на поляците, чието колело се навива от княз Константин и сенатор Новосилцов. Систематичният Новосилцов най-напред подлага на мъки децата и младежта, за да убие надеждите на следващите поколения още в зародиш. Основава главната щабквартира на мъченията си във Вилно – научната столица на литовско-руската провинция. По онова време сред младежите на университета има литературни дружества, имащи за цел да опазят полския език и народност, останали на поляците от Виенския конгрес и привилегиите на Императора. Тези дружества, виждайки нарастващите подозрения на правителството, се развиват още повече, докато не са забранени с указ. Но Новосилцов, въпреки че в годината след разтурването им отива във Вилно, донася на Императора, че ги е намерил действащи; тяхната литературна работа той представя като бунт срещу правителството, захвърля в затвора няколко десетки младежи и установява военни трибунали под свое влияние за съдене на студентите. На тайните руски процеси обвинените няма начин да се защитават; защото често не знаят, за какво са ги привикали, защото дори комисията според волята си приема някои от показанията им и ги помества в рапортите си, а други изобщо отхвърля. Новосилцов, с неограничената си власт, изпратен от княз Константин, е обвинител, съдия и палач. Ликвидира няколко училища в Литва със заповед всички младежи, учили в тях, да бъдат считани за „мъртви“ за обществото, да нямат достъп до никакви граждански права, да не ги приемат в никоя институция и да не ги допускат нито в обществени, нито в частни заведения да довършат обучението си. Такъв указ, забраняващ да се учиш, няма в никои анали и е оригинална руска измислица. Освен затварянето на училища няколко десетки студенти са заточени по сибирските мини, да бутат количките, в азиатските гарнизони: много от тях са малолетни, принадлежащи към известни литовски родове. Между двадесет и тридесет и учители, и учащи се в университета са изпратени на вечно изгнание в руските степи, заподозрени, че са поляци по народност. От толкова изгнаници само на един досега се удаде възможност да избяга от Русия.
Всички писатели, които споменават за преследването в Литва по това време, са единодушни, че в случая с вилнюските студенти е имало нещо мистично и тайнствено[4]. Мистичният характер – благ, но непоклатим – на Томаш Зан[5], водител на младежите; религиозното отделяне от света, братското единодушие и любов на младите затворници; божието наказание, застигащо[6] очевидно преследвачите – всичко това остави дълбока бразда в ума на тези, които бяха свидетели или участници в събитията, а описаните по-горе успяват да пренесат читателите в отминалите стари времена, времена на вяра и чудеса.
Който познава добре миналите злощастни събития, той ще свидетелства в полза на автора, че е представил съвестно историческите сцени и характери на действащите лица, представил съвестно, без да добавя или преувеличава на места. А и за какво трябва да добавя или да преувеличава? Дали за да съживи в сърцата на съотечествениците ненавистта към врага? Или за да предизвика състрадание в Европа? Какво са всички онези жестокости в сравнение с това, което полският народ днес търпи, а Европа гледа безучастно! Авторът би желал само да съхрани верен спомен от историята на Литва за бъдещите десетилетия: не му е притрябвало да отвращава съотечествениците си от врагове, които те познават от векове[7]; а към състрадателните европейски народи, които плачеха над Полша като безутешни Йерусалимски невести за Христос, нашият народ само ще се обърне с думите на Спасителя: „Дъщери Йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си“[8].
Превод от полски: ПРЕСЛАВА ПЕТКОВА
Преводът е направен по: Adam Mickiewicz. Dziady część III. Przedmowa Poety. Oprac. Józef Kallenbach. Kraków: Nakładem Krakowskiej Spółki Wydawniczej, 1920.
„Задушница“. Част III
Адам Мицкевич
СЦЕНА V
Килията на отец Пьотр
О. ПЬОТР
(Моли се проснат на кръст.)
Господи! що ли пред Твоя лик аз съм? –
пепел и прах съм;
но щом да изповядам свойта низост мога,
аз, прахта, беседвам с Бога.
ВИДЕНИЕ
Ирод се вдигна! – Боже, цяла Полша млада
от тирана Ирод страда.
Що виждам? – дълги, бели, сплетени пътеки,
през пустош върволици в снегове нелеки,
на север! – в край далечен, де не стига взорът –
реки от хора.
Желязна порта сбира тез реки-грамада.
Пътечка като ручей под скала пропада,
в морето друга води. – Виж! каруци маса
са сякаш облаци пред виелица жестока
летят в една посока.
Ах, децата ни това са,
Господи! Съдба – прокуда
там на север – без пробуда.
И Ти ще си на гибелта им млада зрител,
ще позволиш да мрат потомците ни милни? –
А! Ражда се дете – и крепне – ах, закрилник!
народен спасител
от чужда майка; в жилите геройски клетви,
а името му е четиресет и четри.
Пришествието негово ще ускориш ли?
Ще се смилиш ли? –
Не! Ще изтраем. – Виждам и рояк забързан –
тирани, кръвопийци – народа ми свързан
Европа цяла да го влачи, да го хули –
„На трибунал!“ – Натам го тласкат караули.
На трибунала: безсърдечност, пудра, къдри –
чутури мъдри!
Крещят: „Галът да го съди!“
Ръцете си измива галът: „Без вина е“,
крещят кралете пак: „Кръвта му нека падне
връз нас и синовете ни. На цезар слава!
Разпни сина Мариин, а пусни Варава:
разпни – той срещу цезарската бе корона,
разпни – понеже инак ще си враг на трона“.
Предаде го на мъки галът – бич, ритници,
корона трънна му нахлузиха войници
и с нея пред света за гавра бе проводен,
изсмя се галът: „Ето ви народ свободен!“
Ах, Боже, виждам вече кръст – ах, колко мили
той трябва да го носи – Боже, дай му сили!
Смили се – да не рухне рабът ти под кръста,
Европа цяла с раменете си обгръщащ –
три рамена от три изсъхнали народа,
а моя виждам как издъхва на Голгота.
„Жаден съм“ – с жлъч австриецът, с оцет прусакът
поят го; майка Свобода там в сълзи чака.
Прободе го московец с копие. Край! – вече
кръвта невинна на народа ми изтече.
Що стори, най-проклет измежду вси проклети!
Едничък нему ще прости Бог дълговете.
Избраниче!, глава навел пред смъртни язви
и викащ: „Боже мой, защо ме изостави!“
Издъхна!
(Чуват се ангелски хорове – далечно пеене на възкресни песни – накрая се чува: „Алилуя! Алилуя!“)
Към небесата той лети, към небесата!
Дрехата му снежнобяла
в летежа развята
падна и целият свят обгърна се с нея.
На облаци го носят ангели и пеят.
Като слънца три светят трите му зеници
и сочи на народите ръце пробити.
Кой е тоя мъж? – На вселената наместник.
С дух, с облик знам го на дете –
а колко днес израсъл е!
Слепец сега е, воден от ангел предвестник.
Със три чела, със три лица –
мъж страшен встъпва.
С книга тайнствена покрил е своята глава
като разгърнат балдахин, о Боже!
Три столици са му подножие.
Света разтриса словото му – жътва;
чувам гласове от небесата:
Този е наместникът на свободата!
В слава ще въздигне множествата
на свойта църква!
Възнесен над народи и монарси;
седи на три корони, без корона самси;
живот – труд на трудовете,
титла – род на родовете;
от чужда майка; в жилите геройски клетви,
а името му е четиресет и четри.
Слава! Слава! Слава!
(Заспива.)
АНГЕЛИ
(Спускат се видимо.)
Заспа. – От тялото да отделим душата,
както от люлката детенце сънно; плаща
на мислите да съблечем и във искряща
да ги обвием дреха – да полетим. До трето
небе да възнесем душата и детето
в скута на Отеца да положим; с милувка
родителска ще го дари, а утре ние
ще върнем в тялото душата; ще я повием
пак в чисти помисли като детенце в люлка.
Превод от полски: КАМЕН РИКЕВ
[1] Този параграф е звучал в редакция 1, както следва: „От времето на преследването на християните светът не е виждал толкова постоянна, неспирна и неумолима жестокост на Тираните и такава безкрайна (жертвоготовност като при мъчениците) жертвоготовност, такава неотстъпчива като у мъчениците издръжливост, какъвто пример представлява историята на страдащата Полша от няколко десетилетия. Витае усещането, че от една страна кралете все повече предчувстват като цар Ирод, че ще се появи нова звезда на земята сред нашия народ и че скоро ще загубят (от друга), а (народът – мъченик) преследваните все по-силно вярват в своето възкресение (и е близо) и в бъдещото прераждане“. Поетът е задраскал целия този параграф и е написал текст, както е в изданието.
[2] В редакция 1: „Още през 1808 и 1809 г. цар Александър I започва да притиска полския народ да бъде покорен под скиптъра му. Голям брой младежи от литовско-руско-волинска област емигрират във Варшавското кралство, за да се включат в народните войски. Руският император, при все че се заклева, възкачвайки се на трона, че ще отмени завинаги налагането на принудителна конфискация, скоро нарушава своята клетва и заплашва с конфискуване полските емигранти. Все пак връщащите се емигранти, като изтърпяват краткия затвор и заплащат на институциите, спокойно си остават по домовете“.
[3] Не може добре да се обясни защо Мицкевич пише руската фамилия на сенатора по френски маниер във всички издания от 1832 до 1844 г. Senator Novossiltzoff. Изключителен портрет на деспотичния Новосилцов обрисува М. Мохнацки в „История на въстанието от 1831 г.“. Биографията на Новосилцов е поместена в Универсалната енциклопедия на Оргелбранд. Според събраните там данни роденият през 1762 г. Новосилцов е известно време куратор в Петербургския университет, председател на Академията на науките (!!), дипломатически пратеник в Лондон. През 1813 г. е назначен за вицепрезидент на съвета на Варшавското кралство. Новосилцов става през 1815 г. пълноправен царски делегат към съвета на Полското кралство благодарение на подкрепата на Адам Чарториски, на когото се отплаща след това с черна неблагодарност. След филаретския въпрос доказва това, като чрез подли интриги става куратор на Вилнюския научен кръг след Чарториски. След това е председател на държавния съвет и в Комитета на министрите, провъзгласен за граф на Царска Русия. Почива от „нервна възбуда“ (т.е. пиянство) през 1838 г. Бил кривоглед, със следи от пиянство и разврат върху лицето си. Подробно описание на деянията на Новосилцов в Литва дава Юзеф Белински (Uniwersytet Wileński, t. III), като има и интересни подробности в писмата на Немцевич до Чарториски (приложение към „Животът на Ю. У. Немцевич“ oт Адам Чарториски).
[4] Тайнствено: В редакция 1 на това място добавя под * следваща бележка, която отсъства в други текстове (Вж. труда на Леонард Ходжко: „Tableau de la Pologne ancienne et moderne“), малкa притурка, печатана по време на революцията във Варшава със заглавие: „Новосилцов във Вилно“, както и биографите на Томаш Зан в биографичните енциклопедии и творбите на Юзеф Страшевич: „Les Polonais et les Polonaises“.
[5] Мистичният характер – благ, но непоклатим – на Томаш Зан, водител на младежите… Томаш Зан – роден през 1791 г., починал през 1855 г. Животът и делата на този човек, чието име и до днес е синоним на патриотизъм и стоически непоклатим характер, не са точно описани. Материалите са разпръснати в съвременни нему произведения: на Мохнацки („Въстанието на полския народ“), на Лелевел („Новосилцов във Вилно“), на Ходзко („Tableau de la Pologne ancienne et moderne“), на Страшевич („Les Polonais et les Polonaises“), на Отон Шлижен („Спомени“, ръкопис, от който част издава в „Дневник на дружеството „Мицкевич“, т. II, 205–238), на Домейко („Филомати и филарети“, с. 4–5). М. Гавалевич публикува в „Държавата“ студия за произведенията на Т. Зан и подготвя издание с негова поезия. – Поезията на Т. Зан от филоматския период е в архива на филоматите, както и неговата кореспонденция, която вече е издадена от Я. Чубек, както и неиздадената затворническа от 1824 г.
[6] застигаща] – в редакция 1: „достигаща“.
[7] Параграфът след думата „векове…“ до думата „Дъщери…“ в редакция 1 звучи: „векове, а презира винаги и ще презира милостинята на европейските народи, на които Полша може да проговори с Божиите слова: „Дъщери …“ и т.н., както е в текста.
[8] Евангелие на Лука 23:27-28. – Б. пр.
