Зигмунт Крашински
До Константи Гашински
Рим, 22 май 1836
Скъпи мой! Когато ме питаш за подробности от живота ми, тъжна усмивка се изписва на лицето ми: не си струват тези спомени, дори и да са за приятеля, не си струват! Ти ме познаваше някога, на прага на живота ми, като весело, изпълнено с енергия същество. Нищо от онова време, нито следа от тази жизнерадост не е останала у мен. Подробностите от живота ми! Да се скитам по улиците, да не спя по нощите, почти да не чувам какво ми говорят; да страдам вечно в дълбините на духа ми, да придърпам към изстрадалите си очи книга и веднага да я захвърля с отвращение; да си полегна на канапето и да послушам музиката на Константи, но да скоча внезапно в необяснимо отчаяние, пробудено от красотата на звуците, и да умолявам да спре да свири; за няколко минути да взема картите, за да се боря с насмешливата и сляпа съдба, а после да захвърля картите на масата с непоносимо отегчение; да си повтарям хиляди мисли, като Картузий memento mori, „бъдете здрави“; да се разтрепервам при някои спомени, понякога да се вживявам в тях, а друг път да ги пропъждам; да сипя горчиви остроумия, пламнал в треска от внезапен, конвулсивен смях, и да пропадна в някаква бездънна пропаст, в мълчание за часове: ето ти подробностите от живота ми; няма да те разведрят, драги мой, няма да те зарадват; по-добре да не ги бях споменавал.
Тук е Юлиуш Словацки, мил човек, надарен от Небесата с велика поезия. Когато тя постигне хармонично равновесие, той ще бъде велик. „Кордиан“ е поема за порива, за лудостта; в нея има великолепни ситуации и удивително сполучливи понятия. „Мария Стюарт“ също е прекрасна. Самият Мицкевич дори не е имал толкова разнобагрено и пластично въображение. Все пак е нужно обаче тези стихии да се избавят от изкуственото в себе си, за да постигнат музикална хармония, да съчетаят дисонансите с автентичните звукове. Понякога му липсва онова величие, без което поезията може да бъде забавна играчка, но никога няма да стане част от света. Той ще го постигне, защото толкова изявени способности не изтляват току-така, не отслабват, преди да са изминали предначертания им път, и те ще родят всички плодове, които тяхното семе съдържа в зародиш. Гарчински няма и една трета от неговия дух, въпреки че Мицкевич в похвалите си го издига до небесата (…)
До Юлиуш Словацки
Рим, 23 февруари 1840 г.
Кой говори за Кийтс
(…) Слушай и знай! В Теб се намира един от знаците, сочещи, че това, което се смята за мъртво, не е мъртво. Твоят духовен живот е така възвишен, че винаги съм го приемал като символ на възкресението. Познавам трима такива духове – и тримата са велики в своята сфера. Преминавайки през пустинята, единият от тях оставил гранитен обелиск. Обелискът се извисява там. А този, който го е издигнал, учи швейцарците, че изобщо не им е нужно да знаят латински. Вторият обладал всичко, което не достигало на първия: обладал полския език така, както се обладава любовница, готова при всяко кимване да се отдаде – или на смъртта, ако ѝ заповядаш, или на живота – ако я погледнеш; този дух превзел и обладал магическия език с такава чудотворна мощ, че не той преследва езика, а езикът го преследва и умолява: „Целият съм твой, заповядай ми и ще те послушам, викни ме и ще дотичам начаса, мигни в небето и ще долетя при теб, покажи с пръст ада и ще се спусна там; ако пожелаеш да се втвърдя на камък, само ме погледни и вече съм мрамор; ако поискаш в газ да се превърна – ето, виж колко съм светъл, прозрачен или пък матов, течен, почти безплътен, но винаги твой“. Този втори дух е обгърнал всички небосводи на въображението: това, което при първия е било твърдо, гранитно единство, побрало в себе си света, но в някакви по-тесни измерения, не колкото самата вселена, тук се е превърнало в течна светлина, в игра на слънчеви дъги, в музикални вълни, в благоухание на цветя, във всичко, което иска да се разпръсне и развее във всички посоки, за да открие неоткриваемия Бог. Този втори дух несъмнено съдържа пантеистична форма: той стои като морско стъкло сред вселената и отразява всички слънца, луната, ангелите, боговете, дяволите, които се носят над него. В този дух е тяхното единство и затова хората, намиращи се под негова власт, не са способни на открития, защото всичко, което би ги заинтересувало, винаги е възможно най-близо, под носа им. Не ги вълнува онова, което се случва над техните глави, а то се случва в небето. Този втори дух, сам знаеш, това си Ти! Третият дух е Август Чешковски, но той принадлежи на философията. Ето, във вас тримата не е трудно да се отгатне, че земята, която ви е родила, е зелена и че върху нейните могили ще поникнат цветя.
Виждам, че не са стигнали до Теб окаяните ми стихове, но не и окаяни мисли, скрити под техните дрипи, с които преди шест седмици Ти благодарих за вниманието и за писмото Ти, написано преди година, което едва тогава стигна до мен.
Онова, което мислех преди години за сестрата на Алина, продължавам да го мисля до ден днешен. Midsummer–nights–dream („Сън в лятна нощ“) – няма на света нищо по-съвършено, по-капризно и все пак по-реалистично като форма и съдържание: дробовете си вече порядъчно съм увредил и жлъчка още немалко насъбрал, откакто им го разяснявам, а те не разбират; не виждат, че дори от историческа гледна точка това време трябва да бъде възприемано по подобен начин, защото в действителност е било такъв хаос, такава смесица, такова социално безредие, засягащо християнството, още недозряло, и езичеството, изчезващо от лицето на земята. И нататък, всички фрагменти с народен характер, великолепно пресъздадени, без каквато и да било принуда, без специален замисъл, без педантизъм, с една дума поетично! „Аз бих избавителя избавил“. Кой друг на земното кълбо, ако не полският шляхтич, би казал такива думи? Ако липсва точна, класическа хармония, това означава, че произведението е замислено именно с такава цел – като отсъствие на видимо единство, тъй като става дума за митични времена, но изровени от гроба след цели хиляда години, и значи подходящи само за формата на Ариосто, а очевидно не за формата на Омир, нито на Есхил. Всъщност ти по-добре от мен го знаеш. Аз мисля, че този, който от самото начало е обсипван с лаврови венци, той е способен да поднесе само евтина буфонада, общодостъпна и разбираема за всички; а този, който няма да умре никога, нека почака малко, докато започне да живее, защото всичко, което се докосва до вечността, става бавно. Това е моето мнение; да лаская – нито искам, нито мога. Макар че моята природа е смъртна, тя все пак носи безсмъртен зародиш, а следователно и гордост, защото духът се поддържа от гордостта. Индивидуалността е гордост, но трябва да бъде разбирана правилно и да не бъде смесвана със самохвалството. Освен това откровено Ти казвам: ако трябва да Те отнеса към смъртните, тогава също така откровено щях да мълча, защото мълчанието е речта на гробовете. Затова не спирай, а вярвай, че „си“, и „бъди“, и продължавай напред!
Относно това, за което ме питаш, дали не се сърдя, уверявам те, че съм ти благодарен от сърце и за едното, и за другото; ще Ти отговоря някой ден. А когато казвам „благодарен“, значи със сълзи на очи, може би невинаги видими за Теб, но болезнени за мен. Една сълза се плъзна под клепача ми същата онази вечер, когато за последен път гледах болонския път и се сбогувах с Теб. В тази куличка беше тъмно, но може би си забелязал, че плачех. Само ще ти се скарам, Юлек, за една реплика. Как е възможно точно Ти, истинският познавач на природата, ходещият инстинкт и проникващият до дъното на нещата и сърцата дух, как е възможно точно Ти, поете, така грубо да сгрешиш в преценката си за една от най-красивите и най-страстните души на земята? Наричаш моя приятел ментор и охладител – наистина горчиво-забавно; не забравяй все пак, че той бе първият, който усети и разбра „Баладина“, Поете! Когато видиш това бледо лице, печално чело, когато Ти се стори, че хлад повява от подобен лик, питай сто пъти струните на лютнята как да разкриеш тази загадка, защото нищо чудно под този алабастър в треска да гори сърцето на сърцата. Не му показах това изречение в Твоето писмо, той Те поздравява най-искрено, сега е тук с мен. В този дух има огромен ритъм, изключителен музикален размер: дори в най-възвишените му пориви, както и в най-дивите отскоци, прониква нещо напевно, нещо благозвучно, и именно на него се дължи красотата, а тя му дава власт на самия себе си; тук звучи и питагорейската седмострунност, откриваме и отблясъците на античната цялост.
Позволи ми да те поуча с още един аполог[1] за Теб и за изкуството изобщо: всеки голям поет е и в известна степен пророк, който разравя дълбините на сивото пространство отпреди Сътворението, за да открие неоткритото и да го превърне в сияйно ядро на сътворението и на действителността. Това става при него в един миг, с бързината на светкавица, със силата на гръм, но още преди да е паднал на земята и да е покрил засетите ниви, така както понякога се показва и изчезва неочаквано, за да се покаже пак под формата на току-що набол житен клас, трябва да минат няколко седмици. И ето, това бавно растящо жито, произлязло от гърма, но късно, едва след гръмотевичния удар, достъпно за очите, това са понятията в главата на публиката (а тя е недозряла), самият гръм обаче – това е поетът!
Бих искал още да си поговоря с Теб малко за поезия. Поезията по мое мнение е вечно предвиждане на най-висши форми, които, дали на земята, дали на небето, ще придобият някога реален живот. Ако тя не беше това, щеше да бъде фикция, но тя е точно това, значи е истина. В рая не е имало поезия, в небето няма да има написана поезия; песенната или писаната поезия това е преходно състояние, това е вековен вопъл на липса, вопъл на болка от съвременността, но същевременно и сватбен химн на бъдещето. Това е божеството на човешкия дух, което се буди вътре в него, преди да излезе навън, преди да стане негова плът и кръв. Затова всички поетични вълни откакто свят светува, като неудържим поток от стенания и песни се устремяват към окончателната си форма, към делата, към ангелическата реалност. И дори сега, както преди и винаги, поезията не само че е била пята, но и в прозата на фактите е имало действено-поетични проблясъци. Има моменти в живота, уловими с ръка, доловими с ударите на сърцето, видими за очите, достъпни за ушите, никъде нито писани, нито печатани, които трябва да нарека поетични, т.е. най-възвишена форма на поезия, божество на живота. Когато пренасяйки ме в свещените селения, Ти искаш да ме изкушаваш да се поклоня на поезията, не постъпваш добре, защото изкушаваш изкусителя, защото изкушаваш самото изкушение, което, разпервайки криле, самия Теб отвлича. Сграбчвайки Те в ноктите си, може да ти скъса няколко струни от арфата и да те хвърли в огнени вирове, в кълба от дим, не сред призраци тъжни, а сред гигантски фигури, изваяни от мечти, от плът и кръв възкръснали вече, преминали там, където всеки удар на сърцето е песен, всяка капка кръв е отделна рима, всеки поглед – цезура, всяко ръкостискане – дитирамб, а целият живот – поема на поемите – велик без следа, божествен без слава, сам за себе си съществуващ, завършен и изпълнен в себе си, като Сатурнов пръстен от огън и злато, затворен, но вечно обикалящ и с движението си чертаещ безкрайността.
Дотук Ти писах с разума си, с критичността си, не със сърцето, но докато хартията все повече намалява, чувствам, че сърцето ми расте в Твоята посока и с радост би надникнало от гърдите ми и отправило взор към Теб. Юлек, заклевам те, не обръщай внимание на тези брътвежи, които някога пак ще Те връхлетят! Дръж на нивото на еоловата арфа душата си, по-високо от всички човешки ръце, сред небесните трептения: нека мислите на Бог, звездните лъчи и крилете на прелитащите ангели да свирят на нея, а не мислите на хората, парижките редакции, мненията, забележките, рецензиите. Прибави малко жлъч към Твоите лазури и ще видиш как този земен химичен елемент ще примами земята към Тебе: в света има повече черни дробове, отколкото сърца – ооо, ще видиш тогава как ще те разбират тези черни дробове! Без съмнение жлъчката в поета е онова лепило, което слепва разкъсаните частици на битието му, което целият свят превръща в негова личност! Опитай, те това искат! Едва тогава ще почувстват ръката ти, когато грубо ги удариш, когато тя, костелива и тежка се стовари върху слепоочията им. Докогато тя е издигната във въздуха и към звездите, към селенията на Бога, дотогава си мислят те, че е бяла лилия, която си расте невинно на лазурните поляни. Ако обаче покажеш нокти и зъби, ако започнеш да сечеш и режеш, и да застелеш с трупове площада, тогава пак криле ще ти поникнат и ще се зарееш в небесата! Юлек, чакам Твоето лужишко писмо и помни, че нашето поле е изкуството и че сме длъжни да си говорим за изкуство. Още веднъж Ти благодаря за писмото, приятелството и добротата.
По всяка вероятност тези градски руини ще ме задържат още за около шест седмици, трябва вече да не пропускам нито едно Божие възкресение, защото кой знае дали броят на тези дни не е съкратен. Бъди здрав, бъди щастлив, бъди обичан! Не казвам: бъди прочут, защото ще бъдеш такъв: към никого не отправям пожелания за това, което боговете са му дали. Досега само големият артист, само артистът би Те прегърнал, изследвал, разбрал; но Ти ще слезеш по-надолу, за да проникнеш в сърцата на обикновените хора. Ако ми позволиш и аз накрая да ти отправя забележка, то тя ще е само една: хвърли гранит под Твоите небесни дъги; дъгата, която ще се понесе в небето, трябва да опре изящните си нозе върху гранитна основа, тогава ще се разхубави още повече.
А сега мисли за мен, не ме забравяй! Мъките в твоя живот започнаха, а моя ще довършат; ще ми върнеш някога този нектар на утехата, с който винаги съм успокоявал теб, и той не се процежда от чашата на мозъка ми, а на сърцето ми. Бъди моето сърце някога, някога в бъдещето! Прегръщам Те, както преди край болонския път.
Юлиуш Словацки
Из писмата до майка му
3 септември 1932
Записки от 7 август[2]
Преди няколко дни тук е дошъл Мицкевич, но никой от нас не иска да направи първата крачка към запознанство. Бил казал на няколко човека, че иска да ме види. пристигне в Париж, няма да отида при него първи. Затова и се стараех да заведат някъде заедно и да ни запознаят. Днес се срещнахме на тържествен обяд. Той импровизираше, но доста слабо. След обяда, докато гостите се разхождаха из градината, Мицкевич се приближи към мен и двамата започнахме да си разменяме комплименти. Казваше, че ме познава от дете, припомни ми онова посещение, когато се срещна така нещастно с Ян Шнядецки. Смееше се, докато си спомняше, после ми припомни, че Малески му е изпратил моите стихове в чужбина. Така потъвахме в комплименти, а когато му казах, че го смятам за първия по значимост поет, един от поляците, който стоеше зад мен и беше подпийнал, повтаряше като ехо: „прекалено си скромен” и постоянно се накланяше към нас, докато напълно разстрои разговора ни.
Цезари подтичваше по време на обяда и ни канеше на творческа вечер при себе си. На тази вечер имаше само мъже. Шопен, знаменитият пианист, ни свиреше, рецитирахме различни стихове, с една дума вечерта вървеше добре, имаше много хора от Волинско, пихме доста шампанско. […] Няколко дни по-късно имаше друга такава вечер у Страшевич, но както често се случва след дълги приготовления нищо добро не се получава и страшно скучаехме от 10 вечерта до 2 през нощта. Накрая Шопен се напи и започна да импровизира на рояла прекрасни неща.
12 август
Ане, Нели и Кора ме заведоха на обяд, после трябваше да отида с девойките на разходка и отново Кора ми изговори много неща на лунна светлина сред портокаловите дръвчета на градината в Тюйлери.
Трябва да призная, че ѝ подарих прекрасен албум. Учудих се, че сестрите ѝ нищо не са писали в него и разбрах, че в Париж не познават албумите с приятелски посвещения, каквито има у нас. Стараят се в тях да пишат само прославени хора и знаменитости. Дори и рисунките трябва да са правени от прославени художници. Колко съвършено това отразява суетата на французите, липсата на чувство даже у жените. Понеже за тези девойки съм необикновен поет от обществото на няколко поканени в дома им поляци, те силно настояваха да им напиша нещо в албума. След няколко дни им отнесох албума с написани на френски стихове. Те не можеха сами да преценят дали стиховете са добри или не и едва когато показаха на един от френските поети и той ги похвали, започнаха да сипят хиляди комлименти. Мамо, може и ти да се поинтересуваш от тези стихове, затова ги пращам в това писмо. […]
Един от поляците ми предаде мнението, което е изразил за моите два тома Мицкевич: той казал, че поезията ми е красива, че тя е сграда с прелестна архитектура, като величествена църква, но в нея няма Бог… Красива и поетична фраза, нали? […]
Преводът е направен по: Listy Juliusza Słowackiego, Przednia okładka,
Nakl. Ksieg. Gubrynowicza i Schmidta, 1883, s. 76-77
(фрагменти от 1836–1837 г.)
24 август 1836 г., Неапол
Скъпа моя! Може би ще се учудиш като получиш това писмо, писано точно преди тръгване, почти с единия крак на стъпалото. Заминавам на Изток до Гърция, Египет и Йерусалим – този план, отдавна подготвен и няколко пъти отхвърлян от мен като прекалено страшно начинание, накрая трябваше да бъде изпълнен. Ще направя шестмесечно пътешествие в компанията на Зенон Бжозовски, а в Александрия ще се свържа с още двама мои спътници в пътуването[3]. Значи ще бъдем четирима плаващи по Нил чак до първия водопад. […]
Надявам се, че това пътуване ще ми бъде от полза – дори само като закаляване на характера, което ми е нужно за моето дело и за осъществяването на нещо, свързано с грандиозен труд. Ако поне това ми даде, ще съм доволен, че съм получил достатъчно.
Ще видя нови страни, нови хора, ще живея с тях, ще ме носи камилска катафалка, ще помисля за смъртта на гроба на Иисус Христос. Там ще се моля за тези, които обичам, а после със сърце, изпълнено със спомени и картини, ще се върна в някое тихо европейско кътче и ще се отдам на самотата си.
Страхувам се, скъпа моя, да не ми се разсърдиш за това пътуване – но какво бих могъл да отговоря на приятелите си, които така умело ме убеждаваха и караха да се закълна, че не можех да им откажа. Впрочем повярвай ми, скъпа, че това пътуване, което може да изглежда необичайно, ако го погледнем от брега на Средиземно море, няма да ни се стори толкова страшно. […]
Отранто, 29 август 1836 г., понеделник
Впуснах се накрая в моето набожно пътешествие през Гърция, Египет до Йерусалим; и ето ме на брега на Адриатическо море, така че посрещайки първата вълна, разбиваща се в пясъчния бряг, мога да се сбогувам с Италия; чакам само куриерския кораб, който доплава всяка седмица до Отранто и от този град се връща към Корфу, за да стигне до това англо-гръцко селище.
Бейрут, 1837 г., 17 февруари
[…] Мисля, че пътуването ми е вече към своя край. Посетих Гърция, Египет, Сирия, Палестина и стигнах в пристанищния град Бейрут, откъдето ще тръгна директно към Италия; чакам само да се оправи времето и морското пътуване да стане напълно безопасно. Смятам месец или два да прекарам в манастира в Бечеш-Бан (Betchesz-Ban). Там ще живея в усамотение, подобно на швейцарското – компания ще ми бъдат арменските монаси и един художник от Рим, който рисува картини за църквата. Мястото, което съм си избрал за почивка, е едно от най-красивите в Сирия.
В морето, юни 1837 г.
Мила моя! От четиресет дни съм в морето – и се надявам, че след два дена ще акостирам в Ливорно, където 30 дни ще съм под карантина, преди да се отправя към Флоренция. Толкова време без никаква вест от тебе! Неспокоен доближавам Европа – и тези тридесет дни, които трябва да прекарам затворен, са истинска мъка за мен, защото – надявам се – във Флоренция твоите писма ще ме очакват. […]
Последните дни от престоя ми в Сирия, след раздялата ми със Зенон, който тръгна по земя за Константинопол, с конете, които беше купил, прекарах в манастира Бечешбан (това означава почивка за мъртвите[4] на сириански език[5]) в планината Ливан. Това място е наистина безлюдно: манастирът е издигнат върху скала, арменските монаси са добри, красиви цветя растат пролетно време, от моята килия се открива панорамна гледка към морето, всичко това ми е оставило мил спомен.
За доказателство как спечелих приятелството на свещениците ще Ви опиша само моето отпътуване. Добрите отци, натъжени, че ги напускам, ми дадоха всякакви провизии и вино за из път. Когато обаче трябваше да се товари магарето, се оказа, че то не е в състояние да поеме огромната бутилка с виното. Аз се зарадвах, защото си помислих, че ще успея да откажа подаръка на приятеля си, но уви! Свещениците изпратиха с мен човек, който плътно ме следваше по петите с бутилката върху жилестите си рамене чак до Бейрут. Ако имах някаква своя къщурка в Европа, бих запазил това превъзходно питие, докато се срещнем, но тъй като е невъзможно да се скитам с нея по света, отпивам малко по малко, всъщност всяка неделя черпя с нея шестима отци капуцини, които се връщат с мен на същия кораб от Светите земи. По този начин си спечелих тяхното голямо уважение и титлата Дон (понеже са испанци) към името ми. […]
Сега няколко думи за морското ми пътуване… Странно, че сядайки на кораба, дори през ум не ми мина мисълта, че може да има някаква опасност. През тези 40 дни не ни се случи нищо повече от неприятностите, причинени от морската тишина и насрещните ветрове. Животът ми на кораба е много еднообразен. Ставам преди изгрева на слънцето и наблюдавам звездите, които изследвам проникновено с помощта на нашия корабен телескоп. После виждам аленеещото небе. Обречените на заколение петли кукуригат и техният глас звучи много странно насред морето, защото напомня спокойствието на селския живот. Корабната котка идва да си играе с мен, енергична и весела в този ранен утринен час. После изгрява слънцето, а корабната палуба почернява от расата на шестимата монаси, напуснали спокойното си ложе… После идва кафето… първите часове, заети с четене, мечтаене… На обяд моята бутилка често развеселява компанията… Следобед в 5 часа целият кораб отправя на глас молитва към Дева Мария, молейки я за попътен вятър… и накрая призовава своята родна Черногорска Мадона да се грижи за него и да моли за добрия вятър… Вечерята и наблюдението на изгряващите звезди завършват деня ми… Понякога с някой от монасите играем на дама… Пиша това писмо върху моето ковчеже на коленете ми, докато седя на палубата и се радвам, че след тридневна тишина и безветрие повя добрият вятър и ни насочи към пристанището на Ливорно.
15 юни, четвъртък
Близо сме до Ливорно, пристанището още не се вижда, но въпреки морската тишина, най-късно след два дена, ще доплаваме, изстрелвайки залпове от двете корабни оръдия като на Коледната литургия с шествието. Сега виждаме остров Елба. […]
На планината Ливан работих малко и плодът на моите мечтания също пътува с мен. Мислех дори да го затворя в бутилка и ако корабът се разбие, можех да я хвърля в морето и така да оставя нещо след себе си. Но после ме обзе някаква религиозна философия и като се размислих за суетата и преходността на световните неща, реших, че ако Нептун ме призове, нека вземе и всичко мое. […]
Вчера ядох ново ястие – морска костенурка, която хванахме, докато спеше във водата. Месото ѝ ми се стори вкусно и малко наподобяваше на сьомгата. Провизиите ни стигнаха до края на пътуването, водата не се развали, кокошките се угоиха; трите овена, които дълго ни забавляваха на палубата, вече не съществуват, а смъртта на последния беше оплакана с трогателните сълзи на корабното моряче, което се беше привързало към него като към братче и от страна на овена се радваше на взаимност. Бедничкият, тичаше като куче след момченцето. Понякога виждаме огромни стада делфини, които си играят в морето, когато е спокойно. Вчера постоянно изригваха от вълните големи сребърни фонтани, толкова пълно беше с риби, наречени capo d’oglio (глава на гордостта), които по размери приличат на китове и от устите си изхвърлят вода във въздуха.
Ето това са всички разнообразия, които се случват в морето. Сега сме вече близо до Европа и срещаме други кораби. През първите 30 дни не срещнахме жива душа и ни беше добре, защото край гръцките брегове не са изключени нападения на корсари.
Превод от полски: ДИМИТРИНА ХАМЗЕ
Преводът е направен по: Słowacki, Juliusz. Podróż na Wschód. [Łukasz Kurdybacha, red.]. Jerozolima: Ministerstwo Wyznań Religijnych i Oświecenia Publicznego, 1944.
[1] Кратка дидактично-морализаторска творба в проза или стихове, често алегорична – бел. прев.
[2] Словацки праща до майка си странички от дневник, бел. прев.
[3] Александер и Стефан Холински (бележката е на Лукаш Курдибаха).
[4] Името Бечешбан в действителност означава „къща сред дърветата“ (бележката е на Лукаш Курдибаха).
[5] Древен западносемитски език, разпространен на територията на Сирия (където днес се говори арабски), употребяван като синоним на арамейски, а по-късно и на асирийски (новоарамейски), който и днес се използва в югозападната част на днешна Сирия и по-специално в град Маалюля, прочут с уникалния си древен християнски манастир и църква. Жителите на този град са единствените в света, които говорят арамейски – езика на Иисус Христос – бел. прев.
