Пустинята

бр. 41/2022

Калина Бахнева

Kолкото повече изучаваме изкуството, толкова по-малко ни инте­ресува природата“[1] – „Пътуване до Светите земи от Неапол“ (Podróż do Ziemi Świętej z Neapolu, създ. 1836/1837–1839, изд. 1866) на полския романтик Юлиуш Словац­ки актуализира естетическия принцип на Оскар Уайлд. Природният свят на Гърция естествено включва съжителството между натура и култура. Гърция е одухотворена, природата не тегне върху човека, гръцкият свят представя етапа, в който човекът е преустановил „потапянето“ си в нейните недра и заедно с това се е освободил от гнета на географските дадености – така конципират романтиците гръцката земя. Във философската концепция на Георг Вилхелм Фридрих Хегел, на която се позоваваме, срещата между противоположностите е конститутивна за изявата на свободния индивидуален дух. Пейзажът на Древна Елада благопри­ятства неговата поява – „в Гърция откриваме раздробеност и разноо­бразие, напълно съответстващи на гръцките племена и подвижността на гръцкия дух“[2].

Истинската хетерогенност, казва Хегел, е духовна. Преселението и смесването на племена е благоприятствало разцвета на гръцката цивилизация – на бита, митологията, образованието, обществените отношения.

Пътеписната поема на Словацки може да бъде прочетена в съгласие с Хегеловата концепция за феноменалната хетерогенност на пейзажа като едно от условията за подема на индивидуалния дух. Романтикът поетизира неповторимата красота и разнородност на гръцкия ланд­шафт – показва го като динамична природна действителност, която естествено кореспондира с буйния дух на препускащия сред нея герой.

Наред с тази романтична и романтическа представа за земята на елините, поетът развива и друго понятие за природата на Елада. То успоредява природа и култура, схващайки ги като еднакво ненужни на съвременния човек, отчуждени от неговата драма, излишни на ду­ховния му свят.

Запазените паметници на древната Елада и историческите руини са част от гръцкия пейзаж. Преситеното с култура и осеяното с мърт­ва природа пространство са естествен декор на алиенираната лич­ност. Препускайки из гръцката земя, представителят на „нещастните деца“ на века стъпва по камъни, бурени и руини, които са еднакво глухи към вика на поколението. „Ale my, dzieci nieszczęścia, stąpamy / Po głazach, chwastach i ruinach głuchych“[3]. Гръцкият ландшафт е изпъл­нен с нечовешка тишина, сред която напразно звучи гласът на вика­щия в пустинята – както определя себе си лирическият човек.

Поетизирането на древната земя като пустееща не е изцяло ли­тературна „измислица“. Макар и изградена в унисон с естетическия вкус на романтическото съзнание, фикцията надгражда реалността. Можем да се доверим на детайлното описание на Хенрик Сенкевич, който в „Екскурзия до Атина“ представя страната като „прегоряла от слънцето“, пуста, безплодна. Полята, хълмовете и скалите – пише пътешествени­кът – са сивкави, с едва забележим син оттенък. Маслиновата горичка сякаш е покрита с прах с цвят на пепел, земята – насечена, почвата се троши и сипе. Местността, която води към Акропола, е осеяна с руини и изпълнена с пустота. Дух на мълчалив разпад се носи над сънната гора с маслини, достигайки до яловите скали“[4].

Самотата. Готика?

Пустинното пространство е сред доминиращите образи в творчест­вото на Словацки. Сред пустинно-степния пейзаж на югоизточните полски Креси[5] се разиграва трагедията на лирическия човек от ран­ната романтическа поема на Словацки „Арабин“ (Arab, 1832). Заедно с други поеми на ориенталско-източна тематика (между които „Монах“ / Mnich, „Змия“ / Żmija) творбата е включена в първите два поетични тома (Poezje. Т. 1–2, 1832) на младия поет. Традиционно поемата „Арабин“ се определя като израз на все още незрялото поетическо съзнание на романтика. Изключение от това мнение е критическото становище на Яцек Бжозовски, който вижда в творбата на „ранния“ Словацки „нещо повече от готическа проза“[6].

Чрез биографията на главния герой поемата утвърждава логи­ката на разрушаването на света като синоним на автодеструкцията и окончателното унищожение на личността. Тласкан от мъстта на пренебрегнатия („горчивината на Каин“), героят руши и унищожа­ва. Сривайки първичните устои на земното си съществуване, араби­нът тържествува. Сатанинският му смях оглася пустинните степи на югоизточни земи на някогашната Жечпосполита. Изгорената палма, нарочно заразената вода в кладенеца, която убива петимата сино­ве на стария човек, повел пустинния керван, продълженият живот на бащата, за да се „наслади“ докрай на смъртта на децата си – са само част от зловещите действия на героя. Извършените злодеяния не удовлетворяват лирическия човек. Следват престъпления, кои­то, насищайки душата на Аза със злорадо наслаждение, би трябвало да сложат край на злочинствата. Вместо завършек, който финали­зира ескалиращото и отчаяно (само)унищожение, се появява още по-силната и най-страшна форма на саморазруха. Това е самотата. Самотното съществуване предпазва от страдание, внушава позици­ята на Аза. Останал сам, човекът живее в самодостатъчна хармония със себе си. Изразите на нечовешката самотност изграждат не само представата за щастливото съществуване на героя тук и сега, но и за живота му след смъртта. Поетичната визия за пребиваването в рая, който сбъдва традиционните представи за щастливата екзистенция на арабския човек – безкрайни и слънчеви степи, препускащ кон, безконечна младост – отстъпва пред ужасяващия идеал за „хармо­нично“ съществуване:

Това е щастие, което все мечтая.
Щастлив ще съм, спокоен до насита!
Но нека никой жив да не опита,
на самотността ми да догони края[7].

Самотността на човека като висша точка на себеунищожението, но също и единствената възможност за избягване на злия порядък на живота. Усамотеното съществуване като реалност и символ на вър­ховно щастие?! „Как биха могли да се сравнят готическите кошмари с този метафизичен ужас, описан в най-прекрасните страници на пое­зията?“[8] – пита авторът на „Повече от готическа проза. За „Арабин“ на Юлиуш Словацки“.

[1] Еко, Умберто. История на красотата. Прев. Е. Златарова и М. Златарова. София: Кибеа, 2006, с. 340.

[2] Хегел, Георг Вилхелм Фридрих. Философия на историята. Т. 2. Духът на Европа. София: Евразия, 1995, с. 10.

[3] Słowacki, Juliusz. Podróż do Ziemi Świętej z Neapolu. – W: Słowacki, Juliusz. Poematy. Warszawa: Prószyński i S-ka, 2000, s. 169.

[4] Sienkiewicz, Henryk. Wycieczka do Aten. – W: Sienkiewicz, Henryk. Dzieła. T. XLIV. Listy z podróży i wycieczek. Warszawa: PIW, 1950, s. 243.

[5] Креси (Kresy) – название на североизточните и югоизточните гранични територии на някогашната Жечпосполита.

[6] Brzozowski, Jacek. Więcej niż gotycka proza. O Arabie Juliusza Słowackiego. – W: Wokół gotycyzmów. Wyobraźnia, groza, okrucieństwo. Red. G. Gazda, A. Izdebska, J. Płuciennik, Kraków: Universitas, 2002, s. 273.

[7] Словацки, Юлиуш. Из Арабин. Прев. Б. Биолчев.

[8] Brzozowski, Jacek. Więcej niż gotycka proza…, s. 277.