Димитрина Хамзе
Изплува в мрака майчиното тяло
и се понася бавно към небесната арка.
Обърнато назад е лицето ѝ бяло –
гледа сина си – с отдаденост жарка*.
Словацки, До майка ми (Do matki. W ciemnościach postać mi stoi matczyna…)
Юлиуш Словацки е най-романтичният от великите си сънародници и събратя по перо творец. Лириката на Адам Мицкевич и Циприан Норвид надраства тенденциите на литературноисторическия период. Творчеството на Ю. Словацки е изцяло пропито с романтичната атмосфера на съвремието си.
Писмата на поета са ценен извор на знания за емоционалните му вибрации и за неговите философско-естетически възгледи върху живота и изкуството. Когато става дума за кореспонденция, особено лична, естествено е вниманието да се фокусира върху отношението автор – адресат, което представлява стожерът на съкровената връзка. Това отношение в писмата на Ю. Словацки предизвиква интереса на изследователя, изкушава го да проникне в тайните на легендарната обич на поета към неговата майка – госпожа Саломея Бекю. Тя е поетовата муза. Благодарение на нея разцъфтява и талантът му на епистолограф. Тя е причината за интимния тон и ярката диалогичност на писмата му, за духовно-естетическата извисеност и лиричната приповдигнатост на философско-мистичните му послания.
Писмото е доста двусмислен текст. Лично общуване в най-чистия му вид, то е и „документ”. Следователно, както всички документи, може да стане обществено достояние. Родено за временно съществуване, писмото може да се сдобие с вечност, дори против волята на двете заинтересувани страни. Съкровено-изповедният характер на отношенията между майка и син позволява на Юлиуш да включи цели откъси от личния си дневник в посланията до госпожа С. Бекю с настойчивата молба тя да не ги споделя с никого. Тези фрагменти придават на писмата удивителна интимно-монологична багра.
Мястото на чувствата в писмото е ключово. Емоционалният тип личност има богат спектър от взаимоотношения, контролирани от чувствата, а следователно и богата кореспонденция, защото писмото е отдушник за чувствата. Настроението доминира в писмата на Словацки, но неговата емоционалност е по-скоро съзерцателна. Известно е, че той няма богата кореспонденция дори с т.нар. си приятели, а огромният масив от писма, които неуморно композира, са предназначени за майка му. Госпожа Саломея е едва ли не единственият ответник на чувствата му. Към никого другиго поетът не е толкова любвеобилен, толкова всеотдаен, възторжен и нежен, колкото към нея. Пък и външният свят само подхранва въображението му. В писмо от 26 май 1832 г., Париж, Юлиуш споделя с майка си: „Обична Мамо, ето ти подробностите от живота ми в Париж – ако се замислите над всичко това, ще ме оплаквате, че нямам никаква радост за чувствата, а само за въображението”.[1] Словацки не прави никакви усилия, когато споделя с майка си и най-съкровените свои емоционални трепети, защото тя е най-близкият му човек, сродна душа, неговото второ Аз. Но в писмата до приятели и познати неведнъж му се налага да преодолява необщителността си.
В писмата на Словацки лиризмът преобладава. Транспозицията на собствените вълнения може да се осъществи по два начина: чрез импресионистична намеса – умишлено замъгляване и непрецизиране на съдържанието, и чрез експресия на езика и стила. Словацки използва активно метафората, както и повторението – за ускоряване на емоционалното „темпо”: „Целувам те, мила моя – и моля, и моля, и моля като разплакано дете, ела!”.
Неведнъж на страниците на писмата до госпожа Саломея Юлиуш споделя своите вълнения около творбите си, които той гальовно нарича свои деца. Голямата му самовзискателност и самолюбие изострят чувствителността му към оценките и отзивите за тях. Не без гордост и самодоволство поетът осведомява майка си за мнението на изтъкнати личности за писателския му талант. Една от тях е Адам Мицкевич, който казва за поезията на Словацки, че е красива, че прилича на величествена църква, в която няма Бог. Юлиуш приема това за огромно признание и не съзира иронията на своя велик събрат по перо. Мицкевич дискретно го упреква в маниерност, в създаването на красива, но студена поезия, чийто металически блясък според него не идва от душата и сърцето.
Много фрагменти от писмата на поета звучат като коментар към творбите му, като прозаичен вариант на поетични образи и картини, или обратното – мисли, изразени в писмото, намират поетически претвореното си съответствие в художественото му творчество. В писмо да майка си от 3 декември 1832 г. поетът пише: „Надявам се, че след като отпечатам „Ламбро”, Людвика Шнядецка няма да ме обвинява, че си крия чувствата,… мисля само, че ще е трудно да го изпратя”. (Словацки има предвид суровата цензура.)
Ловката смяна на тоналността в редуването на трогателна изповедност и пастелна емоционалност в обръщенията към майка си със суховата житейска фактология и прагматизъм в ранните писма на поета отстъпва място на хомогенната атмосфера в мистичните му писма. Тя се възцарява в цялото му късно творчество. Идейно-стилистичната промяна в епистоларната продукция е съпътствана от качествен скок в поетичното творчество на Словацки. Поетът окончателно скъсва с елейния романтизъм на ранната си лирика, за да се гмурне във философските дълбини на съвършената мистика. Писмата от последния творчески период на поета свидетелстват за радикалния прелом, настъпил в съзнанието му. Идейно-естетическата и духовна преориентация на Словацки го подтиква да преразгледа дотогавашните си предпочитания на литературни образци. В писмо от 17 ноември 1848 г. той доверява на майка си: „Вчера беше именният ти ден, който прекарах в благоговение и в необикновена приповдигнатост на Духа – за първи път през живота си без празна меланхолия, а с простотата на болката и сърдечната тъга”.
С ясното съзнание за съществените преобразувания в психиката и творчеството си, поетът пише в друго писмо на майка си: „Помисли си, че това не е вече малкият Юлек, не е онова капризно дете, теглено с каишка от Байрон и останалите, а е човекът, който сам се насочва в бъдещето… и тръгва от точката, до която другите със своето отчаяние и красотата на духа са го довели”. Тази самооценка на собствената младежка поезия с петнадесет години дистанция, разкрива сложния механизъм на традицията, вдъхновила Словацки за поемите му, и на ролята ѝ при формиране на идейния и артистичен облик на твореца. Още преди мистичното „прераждане” поетичният му стил се модифицира от еротично-сантиментален към същински романтичен. Ето как се отнася поетът към предишните си творби в друго писмо до майка си: „(…) защото ще ти призная, че намразих първите си произведения. Изпитвам потребност от по-голямо съвършенство – у мен се разви някакво ново чувство за красота… Трите месеца, прекарани сред най-красивите пейзажи, ми дадоха добър урок”.
Мистичните трансформации на Словацки и преходът към новия тип поетика не са съвсем безболезнени. Не без известно съжаление и тъга по старата „златоткана” прелест на другия тип поезия, поетът навлиза в новия си творчески етап. Това състояние на временна криза Словацки доверява на З. Крашински в писмо от 17 януари 1843 г. „(…) аз самият още веднъж отчаяно ще изстена при мисълта, че всички призраци от тоя свят са ме напуснали – и само Христос ми е останал… Но повече така не може!… не може! Новият ми дух роди ново съзнание”. Колкото по-голямо е вътрешното раздвоение у твореца, толкова по-мощен е стремежът му към монолитност, към надиндивидуална кохезия – стремеж, характерен за Романтизма въобще. Словацки успява да я постигне, не без душевен смут и терзания обаче.
Очертава се яркият стремеж на поета да постигне „свещена” простота в творчеството си. Пише на майка си: „Външно нищо не се е променило в живота ми, освен тъгата, която някъде отлитна и домът ми се изпълни с нещо повече от надежда. Появи се и по-голяма простота – по-малко земни прищевки и повече искрено желание за добро”.
Словацки се изправя пред трудни поетически задачи. Новият език трябва да бъде прост, естествен, фин и да може да изразява едва доловими оттенъци. Нужно е онова, което е неизразимо или пък достъпно само за очите и въображението на поета, а за читателя е тайнствено и непроницаемо, да се предаде в нагледно-сетивни фрази. В писмо от 3-4 юли 1843 г. до З. Крашински поетът с право задава тревожен въпрос: „(…) където са показани Божиите ръце, изписващи върху завесата на бъдещето думи, които го съзиждат. Къде са човешките фигури, къде са поетичните и едновременно реални форми?”.
Никак не е лесно да се преведе на най-чист лиричен език цяла система от философски и метафизични възгледи, изваяни от интуицията. С буйния пламък на новопокръстен, Словацки е готов да изпълни мисията, за която е призван. На 15 януари 1844 г. пише на Войчех Статлер: „(…) всяко изкуство е средство, получено от Бога и предадено на духа за неговата крайна цел; и за изпълнението на твоята мисия на земята”.
От опитите за осъществяване на тази мисия се ражда програмната апостолска поезия на Словацки. Големият полски литературен критик Юлиуш Клейнер определя типа мистика в лириката на поета от този период като „егоцентрична”. Това важи в пълна степен и за мистичните писма до майка му. Всъщност по наше мнение е възможно този демиургичен импулс, така релефен в творчеството на Словацки от късния му период, да не е непременно „апология” на собственото Его, а просто смирено, покорно и благоговейно изпълнение на Божията повеля. Творецът е просто неин безотказен инструмент. Дори когато понякога се превръща в субститут на Всевишния. И това е по волята на Твореца. Непрестанните уверения във величието на подетото начинание, с които засипва майка си в писмата, призивният тон и трескавите подканвания тя да го последва в мистичния му път, утвърждават неговата прометеевска мощ, така отявлена в стихотворението Помогни ми, Боже (Tak mi Boże dopomóż):
Ще бъда вечен – като тези, които от смъртта ще вдигна.
Ще бъда силен – като това, което с дивна мощ ще завладея.
Ще бъда сияен – от щастие – като всичко, което ще даря с утеха.
Ще бъда сътворен – като това, което самият аз ще сътворя.
Чувственият полъх идва не от опредметената образност, както е в религиозната лирика, а директно от повишената емоционална възбудимост на поета. Така постепенно границата между света на естествените и свръхестествените явления избледнява, двете сфери на действителността стават равноправни и интегрално свързани. Те придобиват нови, непознати дотогава семантични измерения. Бог се очовечава, а човекът се обожествява. В писмата на поета разстоянието между човешко и божествено също се скъсява. Мистика и фактичност, поезия и действителност преливат една в друга. Светът в поетичните видения на Словацки се изправя едновременно в материална и свръхествествена перспектива.
Голямата заслуга на Романтизма, немалък дял за която има Юлиуш Словацки, си остава откритието на изконното родство между поетическите състояния и религиозните видения.
*Преводът на стиховете в текста е мой (Д.Х.).
[1] Цялата кореспонденция на поета, включваща Listy do matki (1830-1848) и Listy do krewnych, przyjaciół i znajomych (1820-1849) е събрана във внушителния XVII том от събраните му съчинения: Słowacki, Juliusz, Dzieła zebrane. Tom XVII. Korespondencja. Warszawa: PIW, 2022.
