Амелия Личева
Едно от най-интересните бутикови издателства на българския пазар в момента е „Лабиринт“. В политиката му влиза представянето на много от финалистите или носителите на наградата „Букър“ от последните години, на провокативни писатели като Сузана Кларк или Саманта Швеблин, на нобелиста Казуо Ишигуро… В този контекст се вписва и южноамериканецът Деймън Галгът с неговия роман „Обещанието“ в майсторски превод на Калоян Игнатовски. С него Галгът печели „Букър“ за 2021 г. Писателят е и един от важните гласове в съвременната световна литература, често сравняван с Кутси, но и с автори като Вирджиния Улф, Джеймс Джойс, Уилям Фокнър.
Както се вижда, традицията, в която е поставян Галгът, е модернистичната. Затова и можем да кажем, че той е един от представителите на това, което редица теоретици днес определят като метамодернизъм. Ще споменем само изследванията на Дейвид Джеймс и Ърмила Сешагири, които насочват вниманието си към съвременната проза и твърдят, че в част от нея се наблюдава завръщане към модернизма. Тъкмо този тип проза те характеризират като метамодернистична, определяйки метамодернизма като договаряне между модерното и постмодерното и като белязано от движенията между типично съвременен ангажимент и подчертано постмодерно оттласкване. Метамодернистките разкази се разграничават от по-ранния постмодернизъм чрез самосъзнателни, последователни визии за несъгласие и отчуждаване. По тази причина метамодернизмът е по-практично понятие, което ясно може да бъде идентифицирано в самата литература на ниво разкази и техники. Неслучайно Джеймс и Сешагири разглеждат писането на автори от типа на Дж. М. Кутси, Казуо Ишигуро, Иън Макюън, Синтия Озик, Зейди Смит като примери за творци, които трансформират, а и доразвиват модернистичното наследство, но вече обърнато към духа на новото време, новите културни и исторически събития. Казано малко по-точно, метамодернизмът разглежда модернизма като епоха, естетика и архив, възникнал в края на ХIХ и началото на ХХ в., който рефлектира в новите текстове в най-различни „пози“ и импулси. В новата проза можем да видим „разказите на модернизма“ веднъж на ниво експериментална форма, естетика на прекъсване, нелинейност (примерно при Джулиан Барнс или Тайе Селаси), от друга, на ниво самите фикции („Изкупление“ на Иън Макюън). Метамодернизмът плаща дан на модернистичния стил (както е при писането на Казуо Ишигуро или Майкъл Ондатджи); превръща се в тема на цели романи по линия на проникването в потока на съзнанието („Часовете” на Майкъл Кънингам), рефлектира в писането на биографии на писатели от това време от други писатели (Колъм Тойбин за Хенри Джеймс и Едит Уортън), или неговата загуба и копнежът по него структурира съвременния свят (романите на Али Смит). В цялата тази панорама място намира и Деймън Галгът с фината игра на гледни точки, на смяна на позицията на повествователя, похвати, които удивително много напомнят разказваческите техники на Вирджиния Улф. Този свободно движещ се разказвач при Галгът е едновременно и близък до героите, и дистанциран, той е едновременно сериозен и ироничен, като в рамките на едно и също изречение сякаш имаме придържане към гледната точка на даден герой, но и отклонение от нея, което дава основание на критиците да говорят за това, че романът е написан като че ли в две времеви категории – бърза и по-бавна.
Що се отнася до темите и общото звучене на текста, натрапващите се аналогии са с „Мъртвите“ на Джойс, с „Врява и безумство“, и най-вече – с „Докато лежах и умирах“ на Фокнър. Последният текст е един от четирите класически романа на американския нобелист (като Великите трагедии на Шекспир), където виртуозността се носи от гласовия хаос, който представлява повествованието. Чрез различния глас на персонажите се маркират не просто мислите им, не просто състоянията им, гласът по своеобразен начин се превръща в аналог на обречената човешкост, приела най-различни условни роли.
Очертахме малко по-обстойно тези реминисценции от модернизма при Галгът, защото те действително обясняват направата на текста му. Романът е разделен на 4 части с фокус смъртта и погребението на някой от членовете на семейството. Защото книгата разказва за едно разпадащо се, направо умиращо южноафриканско бяло семейство на фона на историята на ЮАР. Наред с личностните драми, писателят загатва за драмата на черните, драмата на страната, конфликтите, които и след апартейда не могат да бъдат преодолени. Нещо повече, историята на Галгът е история за една страна, в която по-скоро няма перспектива, в която и бели, и черни, въпреки заложбите си и обещанията, които са провокирали, всъщност се провалят и нищо не сътворяват от живота си. В този смисъл историята на семейството и изпълнението на проклятието, стоварило се под различна форма върху членовете му, обема и удвоява и самата южноафриканска история и хода ѝ към една белязваща я разруха. Може би и затова единствената оцеляла, различната, чувствителната, одухотворената Амор, символ на изкуплението, отдадеността на другите, средоточие на любовта, по ирония не може да гарантира нито обществена справедливост, нито лично щастие, а само добри намерения и закъснели действия, чиято щедрост не може да се приеме с радост и благодарност.
В духа на последното, няма как да подминем и аналогиите, които критиката прави между „Обещанието“ и „Позор“ на Кутси, при когото големият конфликт между Аза и другите също е показан колкото като външен и неизбежен, толкова и като лична съдба. И ако при Галгът личното като че ли е с една идея по-обсебващо, за сметка на политическото, което доминира при Кутси, общият извод все пак е, че светът след и по време на апартейда, както и историите на отделните човешки същества по особен начин се пресичат, за да покажат болестните устои на обществото, в което бели и черни трудно ще стигнат до разбирателство, защото над съвместното им живеене тегнат раните, причинени от насилието, упражнявано първо от едните, после от другите. Това насилие е вкоренено в паметта на обществото и тази памет проектира траекториите на едно непрекъснато разделение, на една отчужденост, която е осъзната и от двамата писатели. А онова, което „Обещанието“ има в повече и което е запазена марка на Галгът, е уклонът към черния хумор и фарсовостта, както и улавянето на общественото мнение или това, което критиката определя като „групови клюки“, които накъсват повествованието, разтоварват трагиката и вкарват тривиалното сред високото и патетичното.
Деймън Галгът, „Обещанието“, прев. от английски Калоян Игнатовски, изд. „Лабиринт“, С., 2022
