Саманта Швеблин
Саманта Швеблин (1978) е аржентинска писателка, авторка на три сборника с разкази, новела и роман. Носителка на редица литуратурни отличия, сред които наградите „Хуан Рулфо“ и „О’Хенри“ за разказа „Човек без късмет“, „Каса де лас Америкас“ и три номинации за Международната награда „Ман Букър“.
На български са издадени „Отрова“ и „Хиляди очи“ (изд. „Лабиринт“). Предстои публикуването на сборника с разкази „Седем празни къщи“, който през ноември тази година бе удостоен с Националната литературна награда на САЩ в категорията „Преводна художествена проза“.
Саманта Швеблин ще участва онлайн в десетото издание на Софийския международен литературен фестивал (6 – 11 декември 2022).
Разговора с нея можете да слушате на 8 декември от 21 часа на фейсбук страницата на СМЛФ.
Очарована съм от силата на думите да призовават. Казвам например „на масата няма чайник“ и така заставям по-голямата част от публиката не само да си избере чайник, а да положи почти невъзможното усилие да го накара да изчезне. Ето колко опасно е въображението, ето колко е мощно.
Представете си, че сте на плажа с мама и татко. Какво виждате? На колко години сте? Какви предмети има около вас? В колко часа сте на плажа? Какво правите? От известно време това просто упражнение занимава съзнанието ми, изпробвам го в ателиетата и семинарите по творческо писане. В началото правехме упражнението на глас: участниците вдигаха ръка и отговаряха подред на тези въпроси. После си дадох сметка, че това, което откриват, ги плаши. Толкова ги смущаваше, че някои започваха да послъгват, а когато разбираха за какво става дума, променяха резултатите. За да уловя първоначалните им впечатления, без те да ги изопачават впоследствие, помолих курсистите вместо да описват какво си представят, да го нарисуват за минута-две. След като видехме рисунките, вече нямаше време да променят мнението си. Мнозинството от участниците – понякога дори всички – рисуваха една линия, разделяща морето от пясъка, вълни от страната на морето, а отгоре слънце. Изобразяваха себе си като малки, на възраст между 4 и 10 години, също чадъри и топки. Онези, които рисуваха кофички, слагаха до тях и лопатки. Повече от половината се осмеляваха да прибавят по някоя хавлиена кърпа или облак. И всички до един бяха изплашени от резултата, бих казала дори парализирани. Както при най-добрите истории, за момент ставаха напрегнати.
Да откриеш, че си предвидим, да смяташ себе си за не чак толкова оригинален, е ужасно усещане. Дори имаше курсисти, които мислеха, че нещо не са направили както трябва. А ако целта на това упражнение е да докаже тъкмо обратното и също така, че няма нищо, абсолютно нищо погрешно?
Литературата „се случва“. Един роман, един разказ вътре в затворена книга е мъртъв текст, малко или повече необикновени идеи, които не достигат до никого. Литературата „се случва“ по време на четенето и аз съм убедена, че това е нещо, в което участват двама души. От една страна, този, който пише, от друга страна, този, който чете – ако някой от двамата не присъства, няма литература. Не става дума за някаква поетична идея, а за събитие, върху което искам да поразсъждавам по възможно най-практичен и конкретен начин.
Литературата се случва в рамките на установено време, колкото например е нужно да кажеш едно изречение. В рамките на този интервал всяка дума упражнява определено въздействие върху ума и тялото на читателя. Това става в ритъма на танц за двама: стъпка на автора, стъпка на читателя. И основното правило на танца е същото като в писането: танцува се по двойки, които не се настъпват.
Ако напиша „Аз съм на плажа с мама и татко“ – първата ми стъпка, читателят ще направи втората, като извика в съзнанието си всичко, което сме рисували на листовете. Не е лоша тази „баналност“, към която се стремим, тя е част от първоначалната сила, привеждаща в ход въображението. Писателят предизвиква движение, като се догажда за онова, което ще бъде прочетено на страницата, но най-вече като предусеща действието, което ще провокира у читателя. Това е част от танца и когато читателят извършва своето движение и чувства как писателят го съпровожда – не обратното, – тъкмо в този момент се случва магията на въображението и на четенето.
Ако в допълнение на изречението „Аз съм на плажа с мама и татко“ писателят напише: „Слънцето е много силно и донесохме чадър“, значи току-що съм настъпила читателя. Не казвам, че е лошо, от тази комбинация може да се получи страхотен разказ, не говоря за смисъла, нито за сюжета. Искам да отбележа нещо по-фино, но много мощно, струва ми се. Наричам го „съпротива“.
Сега ще променя второто изречение. Нищо забележително няма да настъпи или пък напротив, само че не в изречението: обърнете внимание какво става в ума и в телата ви, този път насочете вниманието към себе си.
Бих могла да кажа например следното: „Аз съм на плажа с мама и татко. Нощ е, вали сняг, татко току-що е навършил осемдесет“.
Това, което усетиха учениците, тази съпротива е триенето между насоката на мисълта, зададена от кой да е текст, и нещо ново, което се натрапва в ума ни. За да натрапи тази новост, писателят се опира на своите банални представи, до голяма степен сходни с нашите собствени, обаче после се отдръпва, като се премества малко по-нататък. Стъпва близо до читателя, но не точно там, където бихме очаквали. Двамата напредват в определена посока, в интуицията си за това накъде отиват, но не става дума за движението нито на единия, нито на другия, а за резултата от тази съпротива.
– Как използвате обществените тоалетни? – попитах веднъж учениците си.
Да кажем, че застанете пред кабинките: три вляво, три вдясно, като всички хора искате да влезете в чиста тоалетна, коя ще изберете? Отделихме няколко минути да помислим по въпроса. Отказахме се от двете кабинки със счупени резета, също и от тази без електрическа крушка, от другата, в която нямаше тоалетна хартия, и от още една, чийто под беше съмнително влажен, и се спряхме на кабинката, която остана. С други думи, ние изплозваме тоалетната, която вероятно са избирали всички ученици през целия ден и в която хората ще продължат да влизат до края на деня, тоест най-мръсната. Кабинката без крушка, тази без тоалетна хартия или другата със счупено резе навярно са безупречно чисти от предния ден.
Проблемът не е в баналната представа, а в това, че много пъти, включително и когато се опитваме да се отклоним от шаблона и да прибегнем до по-оригинални решения, оставаме впримчени в своята банална представа, донякъде наподобяваща тази на всички хора. Не знам дали тя е лоша, не знам дали е добра. Убедена съм обаче, че отвъд историите, персонажите или музикалността на разказвача в този танц има нещо, което се случва между пишещия и четящия, в съпротивата, в която двама души се стимулират и се предизвикват един друг, има там нещо, което ни разбужда. Измъква ни от баналната представа. Създава у нас безпокойство в най-добрия смисъл и ни кара да стъпим близо до мястото, където сме възнамерявали да стъпим, но не точно там, където сме искали: принуждава ни да обръщаме истинско внимание. Убедена съм, че тъкмо там се случва магията, в постоянното упражняване на интуицията от страна на пишещия и в отдаването на триенето, на изненадата от страна на четящия. Подскокът, който правим между думите, е великолепен, тъй като не е нито на писателя, нито на читателя – това е подскок с другия. Когато подскачаме поотделно, няма литература.
Един ден телефонът у нас звънна, вдигнах и беше Абелардо Кастильо. Бях го чела, но не го бях срещала лично и доколкото знаех, Абелардо Кастильо не само че нямаше телефонния ми номер, но разбира се, нямаше и най-бегла представа за моето съществуване. Но се обади, аз вдигнах и той попита: „Саманта?“. И мисля, че веднага усетих нещо в силния му глас, после той се представи, а аз се разтреперих. Треперех и си мислех: какво е това? Какво става? Как е възможно?
Бях твърде млада, за да осъзная, че тези три въпроса ще станат ключови за мен, че всичко, което чета и пиша, го чета и пиша с цел да достигна до онова на практика благодатно състояние, в което, тъкмо защото е съвсем ясно, че не разполагам с отговорите, друго не ми остава, освен да задавам въпроси, но уместни въпроси: откровени, с крайно необходимото отчаяние и с дивната надежда, че някаква част от всичко, което ми убягва в този момент, изведнъж, сред мрежата на думите, би могла да ми се разкрие.
Кастильо произнесе само три думи: „Саманта… Абелардо е“. Две имена и един глагол. Три негови думи бяха достатъчни, за да задействат у мен магията на вълнението. Ето колко добре пише той. А аз отворих уста, за да изрека нещо очевидно: „Абелардо? Абелардо Кастильо?“. Той притежаваше търпението на учителя, замълча за малко и направи своя майсторски ход: три думи, които няма да забравя, докато съм жива. Трябваше да сте били там, в хола у дома с телефона в ръка, на двайсет и кусур години и с гласа на този господин в ухото, за да го чуете как казва: „Притесняваш ли се?“.
Както можете да си представите, дни, седмици и години наред размишлявах върху въпроса на Кастильо. Какво всъщност ме питаше? Дали се беше обадил, за да разбере само това? Наистина ли го интересуваше? Стигнах до лесния отговор: два часа по-късно беше премиерата на първата ми книга и аз бях споделила със скъпата си учителка Лиляна Екер – която пък беше една от най-добрите приятелки на Кастильо, – че изпитвам истински ужас да говоря пред публика. Този отговор успокои най-належащите въпроси. Но по тона на Кастильо разбирах, че неговият въпрос има по-широк смисъл и по-голяма сила.
Исках да му кажа това, което все още искам да заявя всеки път, когато говоря пред публика: че пиша, за да се скрия, и че историите ни предпазват, че мога да напиша разказ, но да говоря публично, означава да изложа на риск една по-сурова тайна, твърде лична. Щеше ми се да му кажа тези неща, но не изрекох и дума, а Абелардо Кастильо, който знаеше как се пише, разчете наум моята банална представа и отговори:
– Не се страхувай. Излез и разкажи една история.
Ще ви разкажа една история. За пръв път я чух от преподавател от университета в Орхус, най-близкия град до гората, където се е разиграла историята. И едно уточнение, това, което ви разправям, е истинска случка. Предупреждавам ви, тъй като скоро ще започенете да клатите недоверчиво глава, но може да го проверите в Гугъл. Било е преди седем години в някаква отдалечена „къща с призраци“ за възрастни на източния бряг на Дания. Мъж и жена спират с колата си на паркинга и се канят да слязат. Те са от Копенхаген. Тъкмо затварят вратите, когато друга двойка паркира наблизо, слиза и ги поздравява на английски, защото са туристи от Австралия. Датчаните подхвърлят някаква шега, австралийците се засмиват и макар че двойките току-що са се запознали, четиримата пресичат заедно градините пред голямата къща, като се взимат на подбив един друг за детската щуротия да пропилеят цял съботен ден и маса пари за нещо, което е трябвало да направят преди двайсет години.
Купуват си билети, влизат в залата и се отдават на предвидимото: зад една врата някакъв Франкенщайн вдига ръце към тях, господарка в садо-мазо сцена плющи с камшик по пода на втората стая, тъмна зала, в която оттук-оттам се чуват писъци и така нататък още малко. После обаче се случва нещо извън сценария. Вместо да следва стрелките на маршрута, австралиецът се обърква и отваря врата, която не би трябвало да се отваря. Вижда малка стаичка, в процепа под друга, по-малка врата навлиза светлина. Извиква останалите, които веднага идват и започват да се забавляват, като един след друг надзъртат през процепа. От другата страна няма нищо освен дълъг коридор с изгасени лампи. Но тъй като много им се иска да се впуснат в приключения, решават да влязат в коридора и да зарежат маршрута на зрелището. Слизат по няколко стъпъла и се озовават пред едно мазе. Обясненията за това, което следва, ги дават датчаните, защото австралийците не оцеляват.
И сега се напрягате. Като казвам „напрягате се“, имам предвид обзема ви безпокойство. Не знаете, но искате да научите. Искате да чуете нещо и затова насочвате вниманието си към мен. В състоянието на напрегнатост читателят е целият в слух, докато се разгръща дадена история.
Всяка зоркост е напрегнат взор. Ако продължа играта на думи и спра да ви разказвам историята, скоро ще ви изгубя като публика, но преди това за няколко секунди ще наострите уши, за да разберете какво се случва накрая с австралийците. Глупаво ли е подобно внимание? Дали чудовището, насилието, филмите в топ десет на „Нетфликс“ ни разбиват на пух и прах? Може би, стига чудовището да се появи в най-очебийните си форми. Но аз не говоря за това. На мен ми се иска да поразсъждавам какво се случва преди чудовището. Да повторя отново, искам да помисля за читателя, за това какво се случва с вас, застинали нащрек пред мазето на тази голяма къща в една датска гора.
Симон Вейл казва, че абсолютното внимание – без примеси – е молитва. Всеки път, когато обръщаме истинско внимание на нещо, ние разрушаваме част от злото, което носим в себе си.
Мисля, че в известна степен това е валидно за момента, когато читателят е обхванат от неспокойствие, все още без да реагира. В тези милисекунди на почти атавистично внимание, точно преди появяването на чудовището, няма следи. Какво е това? Как е възможно? Какво става? Дори и да предусещаме опасността, ние отказваме да се защитим, искаме да задаваме въпроси. Ето защо и вниманието е отворено, порьозно. Отърсили се от всички наши предразсъдъци, отчаяно желаем да разберем. Ето защо част от злото у нас умира.
Живеем потопени в шум, пропити с информация и тъкмо в тишината, в застиването на едно в крайна сметка празно пространство ние се събуждаме. Този парадокс силно ме привлича: в подобно състояние на абсолютно внимание, почти на тревога, като читателка аз намирам своеобразен отдих, някаква истина, която вероятно е по-абстрактна, но мога едва ли не да я пипна. Или навярно няма никакъв парадокс. Дали би било прекалено необичайно да смятаме, че когато сме в това състояние на несигурност, в този миг на пълна неизвестност – в същото време нараства усещането, че нещо ще се разкрие, някаква нова и съществена информация – тъкмо тогава откриваме истинското удоволствие от четенето?
Изведнъж австралийката спира, струва ѝ се, че е чула нещо. Мястото като че ли е тясно, обаче е по-голямо, отколкото изглежда. Отдалечават се малко, но по някаква причина накрая датчаните отказват да пристъпят дори крачка по-напред, изплашени са, искат да се върнат. Австралийката ги задържа, спрете, казва, чакайте, защото е сигурна, че е чула нещо странно. Стенание, някой стене. И после всичко става много бързо. Зад широка колона те откриват една клетка. В нея има две тийнейджърки със запушени усти. Ето какво се чува. Две момичета на такава възраст, че могат да са им дъщери. Защо подобни неща се случват винаги в северните страни?
– Притесняваш ли се? – попита ме Кастильо.
Преди да предадеш каквато и да било информация, сподели веднъж с мен моята учителка Лиляна Екер, трябва да накараш читателя да си зададе въпрос. Независимо колко пъти казваш онова, което искаш да кажеш, ако не успееш да провокираш у читателя определени въпроси, магията не действа. Въпросът е едно усещане. Какво е това? Какво става? Как е възможно? Откритието от страна на читателя, че с информацията, с която разполага, не е в състояние да предвиди какво следва.
Клетката е малка и ниска, но здрава. Четиримата заедно се опитват да я отворят. Австралийката е завладяна от такъв пристъп на ярост, толкова силно тресе пръчките, че крещи. Четиримата вдигат голям шум. После чуват хлопване на врата, обръщат се и виждат някакъв мъж наблизо, твърде близо. Той дръпва надолу един кабел и за миг те се стряскат от механичен шум. Също като в кошмара „Тексаското клане“ мъжът има електрически трион и това, което следва, се случва съвсем бързо: той пристъпва две крачки към тях и ужасени, всички се отдръпват назад, всички освен австралийката, на която мъжът отрязва едната ръка, без да мигне дори, и после става още по-лошо. Тъй като, както вече разкрих, австралийците не оцеляват.
Преподавателят, който ми разказа тази история, се нарича Матиас Класен и от няколко години провежда изследване за физическото и психическото въздействие на страха върху хората. Неговото проучване установява например, че в настощия момент 54% от тази публика седят като на тръни, като не само „очакват” най-лошото, но още по-интересно – „желаят го”. 29% са притеснени, защото предпочитат да не чуват това, което току-що са чули, или то им се струва проява на лош вкус или „ненужно”. И има едни 17%, на които малко или повече им е все едно, и за да повторя шегата на Класен, тези 17% не са толкова важни, тъй като очевидно съответстват на персонажите, които във филмите на ужасите умират през първите пет минути.
Твърде интересния импулс „да желаеш най-лошото” Класен нарича „парадокса на ужаса”. Този парадокс ясно се вижда в хорър книгите, на чиито задни корици е пълно с изречения от типа на „тази книга ще предизвика у вас кошмари” или „дори няма да можете да я дочетете до края”, или „ще ви бележи завинаги”, което по ироничен начин е гаранция, че ще прочетем книгата на един дъх и че бихме искали „да се насладим” тъкмо на това усещане.
„Парадоксът на ужаса” подтиква екипа на Класен да се захване с мащабно проучване на въздействието на ужаса върху тялото. Заедно с лекари и учени екипът установява какво е психологическото и физиологическото влияние на една хорър сцена и открива, че когато в реалния живот човек изпита нещо ужасяващо, той 100% е потресен, а ако е подложен на фикционален ужас, било във филм, видеоигра или книга, потресът му е 90%. С други думи, въздействието – на физическо и емоцианално равнище – е почти същото. Но защо е нужно да говоря за нещо толкова ограничено, каквото е въздействието на ужаса върху тялото на читателя, когато ме интересува да разбера как функционира въображението му по време на четене?
Вероятно импулсът да се подлагаме на ужаси в сигурния контекст на художествената измислица е свързан с физиологическата нужда от „калиброване на системата”. По същия начин в определен момент от годината караме колата си на сервиз. Не че има нещо за ремонт, но ако някой път се наложи да набием спирачки, по-добре е те да работят.
Ето още една история заради Кастильо. През Втората световна война дядо ми по бащина линия е участвал в батальон на френската армия. Седемнайсетгодишен, той е бил включен в челен отряд. Задачата му е била да става преди зазоряване, да грабва един велосипед и да прекосява с него нощта до подстъпите на врага. После е скривал велосипеда и е продължавал напред пеша, за да е сигурен, че не вдига шум. Мисията му е била да се приближава колкото е възможно повече до вражеския лагер, дори да прониква в него и да слуша. Мисията му е била да слухти. Една-единствена дума, място, дата са могли да спасят цели градове. Проблемът, разбира се, бил там, че голяма част от тези войници от предните отряди добивали информацията, която търсели, но после не успявали да се върнат живи, за да я предадат.
А ако въпросното движение на предния отряд, ако навлизането в редиците на врага с цел да се получи жизненоважна информация е същото движение, което се опитваме да извършим, когато четем художествена литература? И ако това представлява актът на четенето?
Представете си някакво устройство, с чиято помощ бихте могли да се потопите напълно в ситуации, в които да се изправите срещу най-ужасните си страхове и да се подложите на изпитание, да проверите колко дълго издържате, как издържате. Имам предвид да си зададете конкретни въпроси: в състояние ли съм да преживея смъртта на своето дете? И да си отговорите на този въпрос, да усетите емоционално колко би ви заболяло. Мога ли да дам всичко, което притежавам, в замяна на онова друго нещо, от което толкова силно се нуждая? От какво наистина се нуждая?
Представете си за момент огромното предимство да разполагаме със средство, което ще ни позволи да изпробваме тези движения и което може да създаде едно сигурно пространство, където да се оставим да бъдем наранени, да се ударим във всичко, без да ни засяга живота на колко души изгубваме по пътя, и откъдето да се върнем у дома невредими, след като сме се изправили пред цялото това жизненоважно преживяване, преминали сме през него. Де да можехме да бъдем войници от преден отряд, но за разлика от повечето съратници на дядо ми, да успяваме да се върнем у дома живи и невредими и с жизненоважната информация, която би могла да промени решенията, светогледа ни или дори начина да се разбираме помежду си.
А ако тъкмо това представлява четенето на художествена литература? Тогава актът на четенето, този танц по двойки, не е ли един от най-мощните технологични инструменти, които имаме подръка?
Макар че в проучването на Класен възникнал проблем. Трябвали им доброволци, но също така и писмено съгласие, че всички доброволци приемат да бъдат изплашени. Ако са били предупредени, че ще бъдат изплашени, как всъщност са могли да ги изплашат, за няколко секунди да ги убедят, че това, което се случва, е действително и няма нищо общо с проучването? На директора на къщата с духовете му хрумнала идея. Той казал, че чудовището винаги се появява, след като завесата се вдигне, но в този случай се налага да стане обратното. Така че екипът от учени последвал датчаните от момента, в който те напуснали дома си. Двама актьори влезли в ролята на австралийци, през цялата гора карали след колата на датчаните, паркирали близо до тях и подметнали няколко шеги. Сприятелили се, известно време изпитвали уплах заедно с тях. Ако си намериш приятел, няма никаква завеса: нищо не е по-реално от този приятел. И ако на твоя приятел нещо му се случи, това, което му се случва, е действително. Въпреки че го прерязват по средата с електрически трион.
И още едно разочарование: дядо ми никога не е участвал във френски челен отряд, тази история той си я беше измислил, за да не ни разказва друга, още по-жестока, която бе решил да забрави. Според Кутси историите, които си разказваме, могат да не са истински, но ние само тях имаме. А както научих от Кастильо и от Екер, дори най-сложните усещания и идеи дълго време могат да се задържат във въздуха, стига да сме свързани посредством въображението и повествователната сила на думите.
Проблемът е там, че тези повествователни механизми и чудесната технология, каквато представлява актът на четенето, са сложни за обяснение. Ако пристигне някой марсианец и поиска да ги разбере, ще трябва да му кажем горе-долу следното:
Четенето е нещо, което правиш с другия, в действието участват двама, но всичко се случва в главата ти.
Ако работи, главата ти се запалва като лампа, но всъщност като че ли изгасва.
То е подобно на самолет, който виси във въздуха, но без двигател.
Несигурността е пълна, но не искаш да свършва.
Докато самолетът е във въздуха, можеш да се упражняваш да бъдеш, да мислиш и да разбираш всичко, което пожелаеш и от което се нуждаеш. Независимо от това колко голям риск поемаш, нито колко те боли или в каква степен се прекършваш, когато се приземиш, с теб всичко ще е наред.
– Но това сигурно струва цяло състояние – предвиждам, че пита марсианецът.
– Почти нищо не струва, а ако нямаш пари, дори можеш да го вземеш назаем.
– Но може би страшно много замърсява – понеже е млад и идва от бъдещето.
– Почти никак.
– И казваш, че сякаш всичко отвътре ти се калиброва, така ли?
– Всичко, от горе до долу.
– Виж какъв космически кораб имам, а никога през живота си не съм чувал подобно нещо.
Превод от испански КАЛОЯН ИГНАТОВСКИ
Лекция, изнесена през август 2022 г. на откриването на Международния форум за популяризиране на книгите и четенето в гр. Ресистенсия, Аржентина, и публикувана в сайта „Инфобае”.
