Мохсин Хамид говори за нарастващата поляризация в нашите общества
Мохсин Хамид
Тъй като възприемаме бинарното мислене, характерно за дигиталните технологии, разделението помежду ни става все по-безкомпромисно. Възможно ли е с помощта на литературата да си представим едно различно бъдеще?
През 2017 г. публикувах четвъртия си роман Exit West и купих малка тетрадка, за да записвам идеи за следваща книга. Смятах да посветя този текст на технологиите. Попаднах на статия на Саймън ДеДео, преподавател в университета „Карнеги Мелън“, в която авторът обсъжда експеримент, проведен от него и колегата му Джон Милър през същата година: симулация, в която машини, създадени на базата на компютърни модели, си сътрудничат и съперничат в продължение на много поколения. Появява се интересна тенденция. Вместо постоянен обмен между равни в полза на всички или неспирни битки до смърт между врагове, вместо доминация на някои от тях, които разпознават и фаворизират копия на самите себе си, изследователите наблюдават бурно развитие, основаващо се на нарастващо сътрудничество. В крайна сметка обаче малките разлики, които естествено се появяват (или са заложени да възникнат) в процеса на копиране, стават нетърпими. Започва война между машините, завършваща с пълна катастрофа и опустошение. След катаклизма цикълът се повтаря отново и отново.
Бях силно впечатлен от тази статия. Не защото изцяло разбирах как работи тази симулация и какво точно представлява. Бях поразен от сходството с историята, която вече бях начертал в главата си: възходите и паденията на човешкото общество не са инцидентни явления, а процеси, които ще продължават да се случват; периодите с високи нива на сътрудничество съдържат в себе си тенденция към проявяване на различия, които стават крайно нетърпими, като преходът от една епоха в друга рядко е поредица от спокойно преливащи една в друга вълни. Тъкмо обратното, траекторията на човешкото развитие често потъва по-рязко надолу отколкото се е катерила нагоре.
Тези развития вероятно са твърде очевидни, но за мен те не винаги са били такива, не и на емоционално ниво. Дълго време вярвах, че обществата ни ще продължат да се развиват към по-добро. Човешките същества могат да създават опустошителен хаос, но също така са способни да намират изходи от него – пътища за избягване на ядрена война, за смекчаване на последиците от климатичните промени, за намаляване на неравенствата и бедността. Това е основата на мисловния ми модел. Сега се чудя дали базовият сценарий за развитието на човечеството не е далеч по-мрачен и дали очакванията ми не са създали един оптимистичен, но неправдоподобно добър сюжет.
Никога не съм се съмнявал, че ще има ужасяващи войни, масови миграционни вълни и икономически сривове. Но съм вярвал, че тези сътресения ще бъдат отклонения от линия, която върви нагоре. Не съм сигурен на какво точно се основава тази вяра. Вероятно на относителната ми младост, може би на настъпилите промени в продължителността на живота и в доходите на глава от населението в рамките на моя живот. Но и на нещо друго. Нещо от сферата на духа или чувствата: усещане за технооптимизъм, което не се оправдава от задълбоченото изучаване на технологиите. А днес ни връхлита зарядът на технопесимизма. Машините на ДеДео демонстрират това, което не сме очаквали: краят на света вероятно е съвсем близо.
След 11 септември 2001 г. се чувствах замаян и несигурен; местенето в един, както изглеждаше, демократизиращ се Пакистан през 2009 г., в който свободата на изразяване и върховенството на закона укрепваха, не мина толкова гладко, колкото очаквах. След това, през 2016 г., в моя предишен дом – Великобритания, гласуваха за Брекзит, а на мястото, където живеех още по-рано – САЩ, избраха Тръмп за президент. Естествено, уплаших се.
Американската империя залязва. Това може да е за добро както за американците, така и за останалите хора. Ранните знаци обаче не са обещаващи. Също като в експеримента на ДеДео, след епоха на доминиращо сътрудничество, откриваме, че разликите между нас са станали нетърпими. Историята подсказва, че при разпада на империи, обхващащи разнообразно население, рискът за избухване на конфликти значително се увеличава. След краха на Британската империя в Индия се заражда яростен сектарианизъм; ставаме свидетели на сходни събития и след края на Отоманската, Австро-Унгарската и Съветската империя. Американската империя беше много по-мощна и всеобхватна от всяка друга преди нея. Тъй като влиянието ѝ намалява, агресивните сектарианистки импулси изглежда вземат връх почти навсякъде. Нека разгледаме която и да е страна днес – там или управлява силна авторитарна фигура, която претендира, че говори от името на народа, или подобна фигура не е на власт, но дебне и маневрира с цел да поеме контрола.
Представям си как машините в симулацията на ДеДео градят империя, правейки все по-добре три неща: идентифицират разлики, за да сортират останалите машини в отделни категории: същества „като мен“ и такива, които „не са като мен“, кооперирайки се с тези, които са „като мен“ и унищожавайки онези, които „не са като мен“. По същия начин нашият вид е особено вещ в кооперирането (хиляди хора от различни страни са произвели заедно компютъра, на който пиша този текст). Също така сме развили способностите си да убиваме – чрез използване на оръжия за масово поразяване (ядрени, химически, биологически) или чрез заличаване на отделни хора, които ни безпокоят. През последните години обаче усъвършенстваме по-бързо уменията си да класифицираме и разделяме отколкото да унищожаваме. Този наш импулс направо ни побърква.
Краят на американската империя съвпада с епохата на киборга. Като дете прекарах по-голямата част от 70-те години в Силициевата долина. Научната фантастика, която четях и харесвах, виждаше в бъдещето хора точно като нас, които се придвижват чрез снопове лъчи, системи за пътуване в хиперпространството или фотонни торпеда. Нищо от това не се случи до този момент. Важната трансформация обаче, предвидена от фантастиката, все пак се осъществи. Заковани сме към екраните на телефони и компютри и променихме начина си на живот далеч повече, отколкото едно дете би могло да си представи в опитите си да се превърне в джедай.
Светът на машините е бинарен свят; порази ме мисълта, че се научихме да прилагаме тези нули и единици към начина си на мислене, засилвайки желанието да класифицираме хората в категориите „като мен“ и „не като мен“ във вероятно най-лошия възможен момент: при разпадането на империя сме предразположени да фетишизираме критериите за чистота все повече и повече.
Резултатът, който виждаме навсякъде около нас, е пагубно засилване на поляризацията и милитаризма, дисфункция на демокрацията и пренебрегване на проблемите на околната среда. Също както най-ужасният аспект от заразяване с ковид – преди ваксините и откриването на лечение за болестта – беше свръхреакцията на нашата имунна система, смъртоносната цитокинова буря, която разрушава здрава белодробна тъкан. Предизвикателството, с което се сблъскваме сега, е свръхреакцията на нашата социална имунна система в отношенията помежду ни. Така подценяваме способността на хората да проявяват гъвкавост. Спешно се нуждаем от различни подходи за едно по-добро и справедливо бъдеще.
За щастие, литературата е твърде странно творение, способно едновременно да бъде нула и единица. Тази характеристика е жизненоважна; вероятно именно тази чудатост ще бъде най-същественото изискване, поставено от епохата на киборга.
Когато четем романи, се случват необичайни неща. Четенето е преживяване на случващото се в две съзнания, побрали се в едно тяло – читател и писател създават заедно своя роман, тъй като книгата трябва да бъде споделена и е уникална за всяка двойка читател-писател. Докато четем, нашето „аз“ добива особените черти на едно множествено съзнание: склонност към рушене на граници, изобилие от представи и образи, желание за игра.
Докато човек пише, също се случват странни неща. Когато работя, у мен се засилва желанието да разкрия моето „аз“: събития от живота ми, начина, по който виждам света, чувството ми към езика, нещата, които са забавни, интересни или най-важни за мен. Същевременно се надига стремеж да не съм себе си, да оставя своето „аз“ зад гърба си, да бъда навсякъде другаде, да вляза в кожата на различни, въображаеми хора. Автентичност и трансгресия. Между двете съществува чудесно неразрешимо напрежение: бягаме от него, но то неизменно присъства в сърцевината на четенето и писането, както и на усилията ни да бъдем хора.
В новия ми роман The Last White Man („Последният бял човек“) главният ми персонаж Андерс се събужда една сутрин и с изненада открива, че е тъмнокож. Когато си е лягал, както винаги преди, е бил с бяла кожа. Светът, в който трябва да продължи пътя си напред, е изпълнен със сътресения и трансформации, а трудностите, предизвикани от неочакваната промяна, непрекъснато нарастват.
Питали се ме как ми е хрумнала идеята за книгата и защо съм изпитал нужда да я напиша. Никога не ми е било ясно докрай как се появяват идеите за книгите ми, но този роман беше обмислян в продължение на две десетилетия, а замисълът му е свързан със събитията от 11 септември 2011 г. След този ден за мен се промениха много неща. Вече не можех да преминавам с лекота през проверките на летищата. Неизменно бях избиран за допълнителни проверки преди полета, често ме задържаха и разпитваха с часове. Визите се получаваха все по-трудно. Хората в автобуси и влакове изглеждаха притеснени, когато носех раница; понякога тези от тях, които седяха близо до мен, се преместваха на други места.
Тогава бях на 30 години и 18 от тях бях прекарал на Запад, главно в Америка. Винаги съм бил с тъмна кожа и съм носил мюсюлманско име. Това не беше се променило; и все пак имаше промяна. Бях загубил нещо много важно и тази загуба ме натъжи, разгневи и обърка. Нужно ми беше известно време, за да разбера какво беше то: бях загубил своята „белота“. Чувствах се достатъчно „бял“ – бях човек с относително добри доходи и университетско образование, който живее в космополитни градове – за да се наслаждавам частично на привилегиите на белите. А сега моето членство, макар и не с пълни права, ми бе отнето. Болеше ме заради самата загуба, а по-късно изпитах още по-силна болка заради осъзнаването на съучастничеството си в една несправедлива система, от която бях извличал ползи.
Беше ми напомнено, че расовото разделение е конструкт, извикан за живот от нашите фантазии и пренесен в реалността. Нюансите в цвета на кожата ни не са по-съществени от принадлежността ни към определена кръвна група. Колкото и влиятелни да са, нашите конструкти не са устойчиви и неизменни във времето. Появили са се преди много време, постоянно се променят и един ден ще се разпаднат.
Написах този роман, за да разбера какво е да бъдеш себе си и същевременно да влезеш в кожата на други хора. Рискуваме да попаднем в капана на опасната и упадъчна тирания на бинарните разделения. Вероятно прозата може да ни помогне да проучваме пространството между нулите и единиците, място, което сега изглежда празно и невъобразимо. В момента, в който хората започнат да навлизат в него, ще започне да се разширява, нагъва и разтяга. Накрая вероятно ще разкрие неочаквана способност да побере в себе си всички нас.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 17 август 2022 г.
