Савина Петкова
Елизабет Баварска (1837-1898), известна в популярната и историческа памет с галеното име „Сиси“ е била предмет на немалко кино- и телевизионни продукции в игрален и анимационен вариант. От кокетно комедийния образ на Роми Шнайдер в едноименния филм „Сиси“ на Ернст Маришка от 1955 г. до тазгодишния сериал на „Нетфликс“ с красноречивото наименование „Императрицата“, въображението на популярната култура не знае прегради, що се отнася до претворяването на исторически влиятелни женски фигури. За разлика обаче от други знаменити филми/сериали с главни герои императрици в последно време („Велика“ (2020-2022) за Екатерина Велика, или „Елизабет“ (1998) за Елизабет I), продукциите с главна роля императрица Елизабет Баварска имат за цел да пресъздадат един по-скоро периферен образ, придатък на оглавяващия Австро-Унгарската империя Франц Йосиф.
След психологическата драма „Земята под краката ми“ (2019) австрийската режисьорка Мари Кройцер се захваща с една типично европейска fin de siècle драма, в която монархията залязва, все още без да подозира. Актрисата от люксембургски произход Вики Крипс („Невидима нишка“) ѝ предлага да направят филм за императрица Сиси и от тази възможност се ражда фикционално-биографичният филм „Корсаж“. Сиси е доказано неизчерпаем извор и ролята ѝ в историята и културата на XIX век е достатъчно мистична и категорична, затова още в самото начало става ясно, че филмът би следвало да обърне внимание на дадени противоречия. В тон със строгия етикет в двора на австрийските Хабсбурги, животът на придворните (включително и този на Елизабет) е регламентиран до обездвижване, затова и Сиси, като императрица на Австрия, се оказва лишена до голяма степен от свобода и личен живот. Едновременно с това (или тъкмо поради това) тя става обект на единодушно възхищение в цяла Европа по повод външния ѝ вид, стила ѝ на обличане и най-вече – теглото ѝ. Заветните 50 см талия ще преследват завинаги образа на Елизабет както по страниците на историческите анали, така и в киното и телевизията. Интересното е, че „Корсаж“ не само не отрича тези факти, а ги превръща в свой коз, разгръщайки образа на Сиси до почти експериментални крайности.
Филмът избира за своя начална точка и гравитационен център годината 1877. В разгара на Руско-турската освободителна война императрица Сиси навършва 40 – юбилей, който дори днес се смята за леко неудобен, камо ли за жена, камо ли за кралска особа през ХIX век. Още в това си наративно решение филмът затвърждава желанието на Кройцер да се отдалечи възможно най-много от съчинителните връзки тип „и…и…и…и“, обуславящи всеки опит за хронологична биография. Изобщо „Корсаж“ държи да се отличи от подобна предвидимост, но интересното е, че успява да го направи без претенциозен послевкус. Фокусирайки се върху една година от живота на императрицата, филмът може да си позволи разгръщане в дълбочина, без това да е за сметка на широтата. В случая имам предвид географското разстояние, което филмът успява да покрие – Англия, Алпите, Унгария са някои от дестинациите, на които можем да се насладим – с ясното основание, че самата Елизабет е била известна със своите многобройни и дълги пътешествия. Разбира се, този знак на свободолюбие и желание за бягство е бил интерпретиран като своеволие и несериозност, които не се вписват в строгите представи на дворцовия етикет.
„Беше важно да изследвам образа ѝ, както и цената му: какво коства да въплътиш една красива императрица по онова време. Какво би следвало, ако не можеш вече да поддържаш идеала за красота? Или пък ако решиш, че не искаш да се вписваш в този стандарт вече?“, това споделя Кройцер в интервюто си пред The Upcoming след премиерата на филма в Кан (където Вики Крипс заслужено взе наградата за женска роля в селекцията „Особен поглед“). В какво се превръща една жена като Сиси, ако реши да се разбунтува? Това несъмнено е сложен въпрос, който историците не са си задавали, поне не експлицитно. В биографиите и историографията фигурата на Сиси остава с полирани остри ръбове, с неразрешими противоречия, негативните последствия, от които обаче не печелят лесно симпатии. Затова и една по-забавна нейна версия (тази на Маришка в лицето на Роми Шнайдер) лесно става любимка на няколко поколения, а въплъщението на Крипс ще предизвика противоречиви реакции у всекиго, ако е свикнал на избистрени образи по учебник. Е, Мари Кройцер изхвърля не само учебника, а и цялата лавица през прозореца. Други пък може да намерят прилики между „Корсаж“ и „Спенсър“, миналогодишния филм за последната Коледа на принцеса Даяна в кралското семейство от чилийския режисьор Пабло Лараин („Джаки“, „Неруда“). И двата филма подхождат по стилизирано етичен начин към един нов – дълбинно психологически – портрет на своите героини, напук на идеализациите и проекциите в поп културата и официалния наратив.
Вики Крипс не само прилича поразително много на Сиси, а и картинната настойчивост на филмовата визия дължи много на действителните снимки и портрети на императрицата, най-известните от които са дело на Франц Ксавер Винтерхалтер. Дългата коса, осанката, недоловимата усмивка – всички тези „запазени марки“ на Сиси играят важна роля в развенчаването на същия този образ. „Корсаж“ си служи с добре премерени метанаративни техники, вплитащи факт и фикция в едно – сцени на портретиране, на фотографиране, както и най-интересното: сцена на филмов запис. Това е може би най-провокативната добавка от Кройцер, а именно: ролята на ранния киноапарат в живота на императрицата. Трябва да кажем, че сведения за подобна среща няма, но филмът „случайно“ среща Сиси с французина Луис Лепренс, непотвърдения изобретател на най-първото устройство за запис на движещ се образ върху фотографска лента. Сцената е превъзходна, радостна и хумористична – първоначално скептична, Сиси решава да изпита тези невероятни за онова време свойства на дяволитата машинка с викове пред нямата камера. „Мога да крещя каквото си поискам, стига да го правя с усмивка на уста“, отбелязва императрицата.
Това е и лайтмотивът на филма: при липсата на свобода, единственото, с което една жена разполага (сравнително) автономно, е тялото си. Затова и „Корсаж“ носи това красноречиво заглавие. Като цяло изглежда самоочевидно защо феминистки прочит на точно тази част от историята би възпял този женски образ, но определено опитът на Кройцер да преразкаже противоречията, без да ги примирява, отива отвъд тази иначе ясна цел. Затова и образът на Сиси е неравен: тя живее с травмите си вече десетилетия – смъртта на дъщеря ѝ се появява само под формата на обвинение от страна на императора; самоубийството на сина ѝ бива оповестено, но не и съпреживяно като минало; отношението ѝ с любовниците фигурира като неблагодарно развлечение, което отнема повече, отколкото ѝ дава. Простото обяснение за тези неразрешими конфликти е психологически валидно: императрицата е била напълно сама. И да – всички са или под нея (сестри, деца, мъже, слуги), или над нея (императорът и семейството му). Тази неутешима самота намира израз във форми на физическо насилие над собственото ѝ тяло, които тогавашната (а и сегашната) култура намира за напълно приемливи, ако не и задължителни.
Да, става дума за диети, физически упражнения и затягането на корсета до задушаване и отвъд болката. Затова е ключово, че филмът показва Сиси на 40 – възраст, която е достатъчно красноречива за целия живот дотогава, и предвещаваща оставащите години. И така, както стаите в двореца носят полъха на остаряващ лукс и помещенията събират повече меланхолия, отколкото мебели (сякаш най-скъпите от тях са вече разпродадени), така и в образа на Елизабет виждаме изобилието, което сякаш изтича между пръстите ѝ. Но далеч не по нейна вина, а напротив: въпреки нейните усилия да удържи здраво това, което ѝ остава, вталено в до болка стегнатия корсет.
