Разговор със Симона Попеску
Симона, преди месец новата ти стихосбирка „Книга на растенията и животните“ получи наградата „София Надежде“. Какво е мнението ти за тази награда? Необходимо ли е да има специална награда за литература, писана от жени? И имаш ли наблюдения дали съществуването на тази награда промени по някакъв начин културната карта на Румъния през последните пет години?
Всъщност за тази книга получих шест награди. Но наградите са неща, които отминават, книгите са тези, които остават. Имаме една поговорка, не знам дали на български има еквивалент: „Водата изтича, камъните остават“. Наградите за женска литература са важни и значими тук в Румъния, където от няколко години като цяло все по-активно се работи по проблемите на така наречените „науки за пола“. Има ново феминистко движение, няколко отделни звена, които са много активни и в културен план. Нямам представа дали същите неща се случват и при вас в България. Самата инициатива „София Надежде“ представлява един микрофестивал с множество събития, в който участват артистки от различни области като визуални изкуства и кино. Мисля, че инициативата е наистина необходима.
Стихосбирката ти „Книга на растенията и животните“ идва 15 години след предишната ти поетична книга и се вписва тематично и като звучене в набиращата сили в Румъния екопоезия. Как стигна до тази тема? И защо паузата между двете ти книги беше така дълга?
Между последната ми стихосбирка, публикувана през 2006 г., и „Книга на растенията и животните“ наистина минаха доста години, но през тях написах множество страници теоретични текстове, посветени на историята на румънската литература. А що се отнася до новата ми книга, аз на практика започнах да работя по нея някъде през деветдесетте години. Писах я бавно, без напрежение (има такива книги, които имат нужда от време и спокойствие, сякаш тези два елемента са част от самата им текстура), без да се интересувам от публикуване и публика. По онова време не се говореше за екополитики както днес. При мен обаче растенията и животните понякога са само претекст, за да говоря за много други неща… на практика за всичко! Привидната „екология“ е само интерфейс. Бих свързала направата на книгата си с думата „екология“, но в значението, което ѝ дава Ернест Хекел (зоолог, натуралист и художник). Той казва, че тя назовава начина, по който живото се отнася към околната среда. Аз обаче разширих това разбиране. Книгата ми е за Света, който за всички нас е дом/подслон. Дори думата οικος на гръцки език означава точно „дом“. Интересите ми в областта на биологията датират от детството. И тогава, както и сега, се усещах запленена от растителния и животинския свят. Струваше ми се необятен. И така разнолик по своите форми, структури и начини на живот, на оцеляване, на съсъществуване и т.н. Връщам се на последния ти въпрос. Не съм правила творческа пауза! Но наистина имаше дълъг период, през който не съм публикувала. Занимавах се с личните си търсения. Иначе пиша ежедневно. От срещите ми с това, което наричаме Голям свят, всеки ден се раждат нови и нови изненади. И аз пиша именно за тях, записвам асоциациите си и случките в тази обективна случайност, както биха се изразили сюрреалистите.
Как мислиш, каква е ролята на поезията и литературата днес, след дълъг период на пандемия, вече девет месеца в съседство с нашите страни се води война, по света има други военни конфликти, глобалното затопляне е огромен проблем, чиито ефекти вече са осезаеми?
Да, този Голям свят, за който говоря, се промени много през последните три години. И наистина кой би могъл да си представи случващото се? Толкова страдание, толкова безсилие, толкова надежда! Нека се замислим, че за първи път в историята на човечеството всички успяхме да бъдем заедно, отвъд всякакви граници и различия. Колко солидарност имаше по време на пандемията! Каква солидарност показаха хората към нашите ближни от Украйна, подложени на тежки изпитания! Украйна се превърна в символ на съпротивата, на достойнството, на смелостта. Всички ние в известен смисъл станахме украинци.
Тук по отношение на въпроса ти за литературата ми идва да перефразирам думите на Фридрих Хьолдерлин, когато го попитали: Каква е ползата от поетите в трудни/бедни/тежки/разкъсвани от войни времена? Не зная колко сила още има литературата. Но от друга страна, може би тя си остава както винаги форма на оцеляване, на съхранение на достойнството, красотата, на доброто в нас, тоест на всичко, което древните гърци назовавали с думата „калокагатия“. Човек не е само лош и безмилостен, не е само див звяр. Вярвам, че хуманистичните ценности (може би трябва да говорим за нов вид хуманизъм, в който както никога досега с огромна сила се проявява загриженост към другите, към всичко, което ни заобикаля, към всичко, което е живо и не само) остават непоклатими, макар непрестанно да ги преформулираме. Лошото ще бъде победено. Така е в приказките, така ще стане накрая и в живота.
Искам да те попитам какво мислиш за превода и по-специално за превода на поезия. Зная, че четеш много поезия, колко мислиш, че се губи, колко се съхранява при предаването на друг език и защо мислиш, че е важно да се превежда литература?
Първият автор, който почувствах нужда да преведа от френски (при първото ми пътуване извън Румъния през 1990 г. в Париж получих много подаръци книги), беше Витолд Гомбрович. Стори ми се, че ние имаме огромна нужда именно от този автор. На румънски бързо се появиха негови книги, преведени от полски, но така и не излезе „Против поетите“ – текст, който беше важен за мен и усещах спешна нужда да го преведа. Същото чувствах и по отношение на дневника му. Ако бях преводач, щях да избирам само книги, които приличат на мен, без да ме вълнува евентуалният им успех или неуспех. Иначе преводът е голямо изкуство. Преводачът, на свой ред, е писател. А ако разширя леко тази метафора, мога да кажа, че и писателят е преводач, нали си спомняте думите на Пруст в „Намереното време“, че писателите са онези, които се заемат да преведат своята вътрешна книга, онази на „непознатите знаци“. За написаването на нова книга имаш нужда от личен, специфичен език. Трябва да си добър преводач на мислите си, за да предадеш върху страниците възможно най-правдиво цялата сила на мислите и усещанията си. Това е огромен труд. Нещо, на което посвещаваш живота си.
Разговора води ЛОРА НЕНКОВСКА
