В памет на Стоян Асенов (Джони)
Василен Василев
С настоящата рецензия бих се радвал както да изкуша някой любител на истината да задълбочи своите умосъзерцателни търсения, така и да почета паметта на един емблематичен преподавател за специалност „Философия“ към Философския факултет на Софийския университет, който ни напусна преди точно една година, а именно доц. д-р Стоян Асенов, известен във философските среди с прякора Джони. Струва ми се, че читателят би могъл да спечели много, ако се докосне до „Хронотоп и тяло. Опити за конкретна метафизика“. Моята цел е да го убедя, че прочитът на тази философска книга напълно си заслужава.
Заглавията на философски книги не бива да се смятат за лекомислен или произволен избор от ,,сериозни“ и дори ,,енигматични“ думи, които съвсем маркетингово да накарат потенциалния читател да загуби безценно време от живота си за едни празни главоблъсканици. Те са шифър, ключ към възможни интерпретации, разкриващи смисловото ядро на философските произведения. Разбира се, те няма да ни кажат всичко, но ще ни дадат ориентир, за който можем да се хванем.
Още със самото заглавие на книгата е ясно заявена философската позиция на автора – тя се занимава с ,,метафизика”, но с ,,метафизика” в специфичен смисъл. Макар и традиционно на метафизиката да бива приписвана претенцията за издигане на човешкото разумно познание отвъд сетивните дадености, които го правят възможно, в „Хронотоп и тяло. Опити за конкретна метафизика“ можем да откроим умело и деликатно сдвояване на метафизичното и конкретния опит. Другата претенция, приписвана на метафизиката, е тази, че нашият разум притежава способността да схваща съзерцателно същността на сетивно съществуващите вещи. В тази претенция или дори тенденция се вписва безостатъчно и Стоян Асенов, но без да излиза извън сферата на конкретния опит, т.е. на опита от първо лице. Затова и тези текстове, поместени в „Хронотоп и тяло“, съдържат в себе си неотменим пласт на личен опит и най-вече на непрекъснато, напрегнато и интимно ,,запитване“ на битието в многообразието на неговите сетивни проявления и дадености.
По този начин заявената от Асенов, макар и предпазливо, афилиация с традицията на метафизичния тип философстване, характерен предимно за вече отминали епохи, вместо да представлява своеобразно самозабравило се в безнадеждността си архиварство, категорично не изключва отвореността на философската рефлексия както към миналото, така и към настоящето на конкретния опит, а също и към неговото бъдеще. От друга страна, досегът с опита за Стоян Асенов, както става ясно от самата книга, е винаги въпрос на трансцендиращото самото себе си опитване. Затова и още в заглавието ни е подсказано, че в книгата няма да става въпрос за цялостно систематизиране на опита (в единствено число), а за трасирането на множество не непременно доведени докрай опити. Защо и най-вече как тази привидно повърхностна разлика между единственото и множественото число на думата ,,опит“ би могла да служи като интерпретативен ключ към книгата на Стоян Асенов?
Характерни за опитите са тяхната незавършеност и повторяемост. Те могат да бъдат реализирани сега и след време. Ние можем дори да продължим опити, които някои преди нас са се опитвали да доведат докрай, но не са успели. Още повече невъзможността да доведем докрай опитите, което се явява и условие за това те да са опити, разкрива една екзистенциална устроеност на отново и отново опитващия се субект, а именно неговата крайност. Тя бива разглеждана от Асенов както екзистенциално, така и темпорално, доколкото човешката екзистенция е изначално отворена към всички измерения на времето, което за нас от първо лице винаги бива дадено като крайно. Крайността, мислена темпорално, следователно неизбежно ни препраща и към проблема за смъртта.
Още при Платон, посочва Асенов, бива формулирано едно от основополагащите за западната културна история схващания за смъртта – тя е отделяне на вечната и неразрушима разумна душа от нейния затвор, а именно тялото. Понеже самото тяло е материално, тоест причинено във времето и ограничено в пространството, а също така и изменчиво и разрушимо, онази душа, която не помни вечните образци, чиито подобия са сетивните вещи, се поддава на променливите склонности на тялото, т.е. страстите, и се отдалечава от изначалната си същност. Следвайки обаче интуициите на опита от първо лице, който е винаги телесен и поради това краен, Стоян Асенов по-скоро отстоява разбирането, че условието за възможност на опитите, включително на метафизичните, е дълбоката взаимообвързаност между време, пространство и телесност.
Конкретният опит се оказва не просто въплътеният опит – той е винаги плътен, винаги наситен и изпълнен с универсални смисли, но и неизчерпаем и нередуцируем. От своя страна, това прави възможно да се постави на преден план акцент върху множественото число на думата „опит“ още в заглавието на книгата на Стоян Асенов. Същевременно обаче тези наситеност и плътност на въплътения опит, занимаващи Асенов, позволяват в текстовете, разглеждащи например масивната рухнала стена на изоставената къща, тъмнотата на осеяната със звезди нощ, безграничността на заобикалящите ни бездни или непромокаемото черно на малката черна рокля, да се тематизират също и отсъствието, липсата и изобщо изначално стоящият в основата на метафизиката и конкретния ни сетивен опит контраст между светло и тъмно, между битие и нищо.
По този начин за философстването на Стоян Асенов ще се окаже основополагащо, че изобщо да се мислят битието и началата му изисква едно дълбоко вникване в реалиите на човешкото, конституирани от хронотопа и тялото, а тези реалии биха могли да бъдат схванати само ако се изхожда от конкретните дадености на човешкия опит от първо лице. Такива неща могат да бъдат например една порутена стена на къща, малката черна рокля, анекдотите, с които се осмива философията, както и собствената ни ефимерна сянка. Всички те обаче препращат към ,,универсалиите“ на конкретни за всеки от нас опити, в които изобщо става възможна някаква конфронтация с битието. Например порутената стена поставя пред нас въпроса за това какво изобщо означава човекът да намери уют и дом в света и дали човекът може да се отърси от чувството за захвърленост в света. Сянката, от своя страна, се оказва не просто някаква лишеност от битие или светлина, а многопластово явление, отново и отново изправящо ни пред нашата собствена крайност. Стои и по особено крещящ начин, като Паскалов облог, въпросът за това дали можем наистина да се откажем от безкрайността на трансцендентен ,,смисъл” и какво печелим, ако осъществим подобен отказ.
Характерен за смисловото съдържание на книгата е и стилът ѝ. Той много повече напомня на есето, отколкото на систематичния труд, в който най-първом се излагат методът на работа и всички основни понятия. Стоян Асенов сякаш оставя понятията сами да се разгръщат в една умело контролирана словесна стихия. Но това се дължи не на някакво абстрактно фокусничество, а на обстоятелството, че тези понятия артикулират конкретен опит за света, който не може да бъде фиксиран в тесни рамки. Същевременно изначалността на хронотопа и тялото като изходни интуиции на философската рефлексия при Стоян Асенов по своеобразен начин изразяват самата интензивна сетивност на този опит, доближавайки стила на Асенов не до прозата на Фихте и Хегел, а до прозата например на Патрик Зюскинд и Никос Казандзакис. Четейки Стоян Асенов, няма как да не ,,усетим“, да не ,,чуем“ или ,,докоснем“ битието. Няма как да не почувстваме, че то е живо и пулсиращо същество вътре в нас, в нашата кожа, в нашите дробове, в нашето същество. Така, макар и несводима изцяло до антропологията, но изхождаща от фундаментални антропологични предпоставки, конкретната метафизика на Стоян Асенов постоянно отправя въпроса за човешкото у човека.
Някак странно иронично е, че в известен смисъл Стоян Асенов и Паскал, за когото той пише, споделят сходна съдба. И двамата преждевременно си отиват, но оставят фрагментарно философско творчество, артикулиращо рефлективно техния собствен опит за света, давайки по този начин храна за размисъл на читателя относно фундаменталните въпроси на човешкото съществуване. Книгата на Асенов след задълбочен и изпълнен с размисли прочит стои някак незавършена. Тя съдържа в себе си различни опити, поставящи на преден план теми и въпроси, които винаги са вълнували философите, но и които обединяват в единно цяло всички посоки, в които е мислил Стоян Асенов, придавайки им един цялостен, но незавършен облик. Незавършеността, от своя страна, е индикатор на активно търсене – не на претенция за авторитарно притежаване на истината, а за една истински философска и искрена любов към мъдростта.
Фрагментарният характер на книгата – не, на метафизичните опити на Стоян Асенов – може да даде начален тласък към това те да бъдат продължени или да бъдат отправна точка за съвсем други опити. Тяхната приемственост към метафориката на художественото описание би могла да бъде тълкувана като покана и за всички литературно изкушени хора, имащи в себе си дълбока интуиция за битието и неговата многопластовост, които не са непременно чели Хегел или Хайдегер и които никога през живота си не са посещавали лекция по философия в университета. Философското наследство, завещано в това крехко книжно тяло, спокойно би могло да служи и като въведение във философията за всеки, който някога в живота си се е докоснал до нея – впрочем Асенов преподаваше на първи курс именно дисциплината Въведение във философията. Парадоксално, но с тази своя книга, „Хронотоп и тяло. Опити за конкретна метафизика“, Стоян Асенов – Джони надживя себе си.
Стоян Асенов, „Хронотоп и тяло. Опити за конкретна метафизика“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2016
