Богдан-Александру Станеску (1979) е издател, писател, есеист, преводач и редактор. Между 2005 и 2019 г. е главен редактор на култовата поредица „Библиотека Полиром“ в едноименното издателство. В момента е редакционен директор на издателство „Пандора М“ и едновременно с това ръководи поредицата за световна литература „Ананси“. През 2012 г. излиза дебютната му стихосбирка, номинирана за наградата на вестник „Обсерватор Културал“ и наградата на „Радио Румъния Културал“. Година по-късно публикува том с есета върху творчеството на Достоевски, Фокнър, Флобер, Булгаков, Толстой и други световни писатели, последван от втора книга с поезия „анаБАСис“ (изд. „Картя Ромъняска“), номинирана за литературната награда на „Радио Румъния Културал“.
През 2017 г. излиза романът му „Детството на Каспар Хаузер“, чиято поява на български в превод на Лора Ненковска (ИК „Жанет 45“, 2022 г.) е поводът за това интервю. Тази година Станеску публикува стихосбирката „Обожаваните етруски“ (изд. „Хармид“) и романът „Абраксас“ (изд. „Полиром“), които могат да бъдат четени успоредно, тъй като „Обожаваните етруски“ е книгата, която главният герой на романа пише и публикува. Превел е на румънски автори като Алберто Мангел, Джеймс Джойс, Тенеси Уилямс, Уилям Фокнър, Сандра Нюман, Едуард Хърш и Пол Остър.
Писал си в почти всеки жанр, биографията ти е впечатляваща. Защо тази история излезе като роман? Какво ти позволи този жанр в сравнение например с поезията?
Романът започна като есе за паметта. Бях наясно, че след всички велики експерименти с паметта от XX в. няма как моят да е нещо особено, но все пак надделя усещането, че трябва да се заема с паметта си и особеностите ѝ. Почувствах също така, че собственото ми минало е тясно свързано с комунизма и специфичната му форма в Румъния. Така есето се превърна в къс разказ за един вътрешен двор, делен от шест или седем къщи, където живееше баба ми и където цялата рода се събираше ежегодно за „таен Дядо Коледа“ [от англ., Secret Santa – игра, при която самоличността на подаряващия остава тайна, бел. ред.]. Тайната част при нас се състоеше в това, че Коледа не беше разрешена по онова време, пояснявам за по-младите. И осъзнах, че гласът в този къс разказ не беше мой, беше на едно малко момче, чиято самоличност беше съвкупност както от някога мои черти, така и от чертите на колективната ни памет. Докато поезията ми позволяваше да уловя определени картини, моменти, то романът беше катарзис в личен план и доста по-щедра форма за мен като писател.
Всъщност превръщането на разказа в роман си остава мистерия за мен. Този момчешки глас прерасна в гласа на тийнейджър и след това в грубия глас на зрял загубеняк. Тогава разбрах, че пиша за страната си и за поколение, което е силно повлияно от историята на страната ни. Описвах една крехка екосистема: травмата, причинена от историята на две поколения – моето и на родителите ми – и нейното изражение в човешките връзки между и в тези поколения, в допълнение на страданието и болката в личен план. И във всичкото това имаме и едно съсипано семейство… Поезията няма как да отрази точно тези фини човешки връзки.
В романа използваш музиката, контракултурата, предметите, препратки към специфични места, за да опишеш събитията, но това са строго лични преживявания, силно индивидуални. Умишлен избор ли е този похват, какво означават за теб тези символи, те твои ли са всъщност? Как си обясняваш нуждата да поставим предмета, индивида в средата – това реакция спрямо режима ли е?
Опитът за пресъздаване на средата е изключително важен за мен. Постоянното търсене на вещи ни оформи като хора по време на комунизма. Бяхме плячкосници, вечно в движение. Това страшно ни обезчовечи, защото се преърнахме в отражения на желанията си, имахме почти сексуална – добре де, да го наречем може би чувствена – връзка с предмета. Представи си, будиш се в пет сутринта и тичаш до другия край на града, защото си чул, че там продават пилешки крака. И след това се връщаш обратно, със столчето си и цялата рода, в квартала, защото знаеш, че ще „пуснат“ портокали през декември или, horribile dictu, банани. Това те белязва доживот. Остави литературата, винаги като видя банани водя вътрешна борба да не купувам. А виждам банани всеки ден.
Сравняваш романа си с други творби, които експериментират с паметта, но не е ли всяка художествена литература потапяне в паметта? Сравнявам паметта с пластилин, единствената разлика е в степента на художественост, в това колко абстрактна ще е конструкцията, която ще изработим от памет. Затова и се въздържам да определям романа ти като автофикционален, да измервам степента на биографичност. Как усещаш тези етикети спрямо работата си?
Всъщност няма литература, само видове литература. Когато говоря за взаимодействие с паметта, имам предвид, че паметта е основната ми цел. Разбира се, че всички пишем интимно, през личността, дори да става въпрос за дисертация. Но моята цел бе да се разровя в почвата на паметта, да се опитам да открия връзката ѝ с историите и Историята. И разбира се, че става въпрос за художественост – персонажите ми са типични за този период във времето, не определени хора, които съм срещал. Паметта има абсурдната способност да превръща реалността във фикция, това го знаем. Но смятам, че Историята, политическата история, има същото качество. Що се отнася до етикетите – колкото и да се смятам за почитател на Аристотел, по-скоро мисля като Платон за писането и винаги съм мразил категориите. Нуждаем се от категории, за да оцелеем в света, за да си мислим, че го разбираме, но изкуството за мен е либерално занимание с най-висока степен на свобода, която свобода е в тотален противовес на всякакви категории.
Свързах „детството на Каспар Хаузер“ с няколко други български романа, които представят живота на мъж, роден в средата на периода – между края на 60-те и началото на 80-те. Всички тези герои са типологизирани, по някакъв начин изгубени, непринадлежащи, загубеняци, провалени. Имат ли страните ни „Изгубено поколение“, по Стайн и Хемингуей, излязло от тези години и последвалите промени?
Съгласен съм, че има поколенческа краска, която може и трябва да се проследи до корените на балканската комунистическа травма. Не знам дали е Изгубеното поколение, но със сигурност е Обърканото поколение. Животите ни бяха срязани на две от падането на комунистическите режими и трябваше да се научим на демокрация, наричана от първия ни „демократичен“ президент без грам ирония „оригинална демокрация“. Със същия успех можеше да се нарече „хаос“. И станахме поколение, което може да се бори със света само с едно оръжие (но пък смъртоносно) – иронията! Мисля си за страниците на Господинов за дисидентските драсканици в публичните тоалетни… В новия ми роман, „Абраксас“, исках да изградя персонаж, който открива смисъл, мир и стабилност в бащинската фигура на Чаушеску, защото периодът след това е твърде „оригинален“ за персонажа и семейството му. Демократичният ни Weltanschauung беше изграден през гледането на разстрела на Чаушеску на Коледа, последван от анимацията „Фермата на животните“.
Твоят главен герой, Бобица, бавно се разпада под въздействието на алкохола. Има ли дълбочина в зависимостта на персонажа или алкохолизмът е просто отпадъчен продукт на регионалната култура?
Не съм си мислил за Бобица като част от регионален феномен. Но проблемите му с пиенето са част от наследството му – травмите му, лични и национални, пътуват навътре през гърлото му. Това е самоунищожителна тенденция, която стига своя апокалиптичен край в последните страници на романа, в престъплението (или не).
Пристрастяването в множество измерения: към алкохол, към вещи, към авторитарни лидери, към миналото – не е ли това колективен проблем? И откъде идва?
Пристрастяването е нещо, с което всички се борим, може да има и много форми – музика, кино, пазаруване, болка, глад, ядене. Източникът е вътрешен и недефиниран глад, който вярвам, че е почти невъзможно да се засити в модерния свят. Може би липса на духовност, която ни провокира да консумираме безпределно най-различни материални блага.
Как приеха читателите ти първия роман?
Имам късмета отзивите за романа да са интелигентни, топли. Книгата спечели най-добрите награди у дома и беше в краткия списък за наградата за литература на Европейския съюз, така че не се оплаквам. Най-негативният отзив дойде от самия мен – недълго след като излезе продължавах да нося усещането за несвършена работа върху анатомията на паметта, върху обсесията на 90-те в Румъния, всъщност това лично неудовлетворение се превърна в „Абраксас“.
Разкажи ми малко повече за новия роман. Опитвала съм се да обясня източната носталгия по комунизма на западняците, редуцирам я до „бяхме нещастни и бедни, но поне имаше ред, поне не трябваше да носим отговорност“. Виждам сходство с това, което разказваш.
В сравнение с „Каспар Хаузер“, „Абраксас“ е голям роман. Но е и по-дълбок, спуска се до корена на механизма на паметта. Върти се около една митична къща в Букурещ, Къщата на лъвовете, и се опитва да изплете мрежа от лични митологии през 80-те, 90-те и късните 2000. Персонажът ми пътува през времето, участва в различни исторически провали. Свидетел е на смъртта на император Фредерик Барбароса, на самоубийството на великия румънски авангарден поет Иларие Воронка в Париж, спътник е на американския поет Делмор Шварц в последната му година живот и тъй нататък. Всичко това в рамката на огромна лична история, в която се преплитат лъвове, Революцията, трудни отношения с тиранична майка. Надявам се, че българският читател ще има шанс да я прочете, сега е номинирана за роман на годината в Румъния, може би това ще изиграе роля. В романа основна нотка не е носталгията, а някакъв вид балканска невроза, която трябва да се изследва обстойно.
Замисълът е добър, дано. Олга Токарчук смята (а аз съм съгласна), че източноевропейската литература в момента произвежда някои от най-интересните и новаторски творби в световен план. Ти как мислиш? Още повече, че самият ти си издател.
Абсолютно съм съгласен, но това важи винаги за литературата, която носи елемент на самиздат. Ползвам тази дума като метафора за абсолютната свобода, литературата като антисистемен инструмент. Съпротивата беше много слаба по времето на комунизма в Румъния, нямахме много дисиденти интелектуалци. Познанията ни за самиздата идват от руската литература и бившето съветско артистично пространство. Тук по-скоро си мисля за литература, която не се подчинява на пазарен натиск, няма литературни агенции, балканската литература е в своя Романтизъм – изкуство в името на изкуството.
Интересно е, че споменаваш пазарния натиск. Лора Ненковска обрисува румънската културна и литературна политика спрямо България и я контрастира с нашата, съседите винаги се сравняват. Говорихме също и че малко български автори са превеждани на румънски. Има ли глад в Румъния за източноевропейска литература? Усещат ли се пазарните влияния у вас, най-вече тези на американския пазар?
Румънският издателски пазар е съставен от 70% англоезична литература и нехудожествени издания, останалите около 30% са разделени между френски, испански и италиански автори, с 2-3% за останалите. Трудно може да се намери български или сръбски автор, има около четирима унгарски автори, които се публикуват системно, и това е. Обяснявам си го с националното самосъзнание, с възприятията, че съседите ни са същите като нас. А ние се презираме. Страшно парадоксално е, тъй като през последните години градусът национализъм се покачва. Така че не, няма интерес към източно- и централноевропейска литература, въпреки изключенията като Олга Токарчук след „Нобела“.
За финал, кои са личните ти румънски и регионални фаворити, които препоръчваш на читателите?
Като всеки мой съвременник съм пораснал с литературата на Мирча Картареску и няма да се уморя да препоръчвам книгите му, които са преведени на български. Със същата страст препоръчвам и Габриела Адамeщяну, както и Щефан Агопян (който за съжаление не е превеждан на български). Привързан съм към прозата и есетата на Норман Маня. От по-младите поколения, които трябва да са във всеки списък за превод: Марин Малайку-Хондрар, Дан Коман, Щефан Манасия.
Разговора води ЙОАННА ЕЛМИ
