Йоанна Елми
Започвам книгата в градинката пред „Седмочисленици“, нехайно, между две срещи. Обикновено са ми нужни няколко страници, за да разбера дали и как мога да премина през определен текст. С разказвача Бобица влизаме в книгата с промушване през дупка, с копнеж по местата, където никога не са ни водили, с бродене из свят на слепи, които самите ние не сме виждали, но които са окарикатурени, и не само – „точно като онези от сериала, който българите излъчваха тогава…“. Смешно ми е, интересно ми е какво друго българско са виждали румънците. Още в следващото изречение ми става тъжно, тежко, защото преминавам през град на детство, а градовете на детството са винаги мъртви. Детството ме е привлякло от заглавието – „Детството на Каспар Хаузер“ (ИК „Жанет 45“, 2022 г.). И решавам – върви ми се с Богдан-Александру Станеску и преводачката му Лора Ненковска.
Потъвам в книгата и насмалко не закъснявам за срещата с американка, която живее в България и която чете литература на български. Става дума за книгата на Станеску, за цялата поредица „Отвъд“ на „Жанет 45“, от която не съм прочела всичко, но принадлежащите към нея „Топи се“ на Лизе Спит (превод: Мария Енчева), „Американа“ (превод: Бистра Андреева) и „Живи“ на Ю Хуа (превод Стефан Русинов) са сред книгите, които спокойно препоръчвам. Американката прилежно си записва поредицата, ще чете. Аз се прибирам, преспивам и се качвам на самолета за Щатите. В корема на летящия кит прочитам цялата книга.
Първият роман на Станеску излиза през 2017 г., пет години по-късно вече го четем на български. Авторът е писал в почти всеки жанр, работи в издателския бизнес и самият той ръководи поредица за световна литература (каквато е „Отвъд“). Вероятно този опит – разбира се в комбинация с умението на Лора Ненковска – играе роля в това книгата да е стилистично чиста, без езиковата обраност да олекотява историята на трагедията на един живот. Ритъмът на Богдан Станеску е сред силните качества на книгата, гласът му е остър, хуморът – черен. Макар да е много описателна, дълги сложни съставни фрази се редуват с язвителни вметки, хапещ диалог, диалекти и много хумор, което в комбинация с промените в гласа на разказвача придава гъвкавост на повествованието, прави го почти джазово в редуването на бързо и бавно, на смешно и тъжно, на шок и ежедневна скука.
През очите на Бобица виждаме развода, доведения му баща – или доведените му бащи – отношенията в семейството и квартала, училището, лентяйството на тийнейджърските години през 90-те. Бобица ни превежда през превръщането на децата във възрастни, в родители, които изграждат на свой ред общество, пропито с безмислие. Заедно с главния герой се пропиваме, преживяваме букурещката „истерична, меланхолична и прашна трескавост“, слушаме българските народни певици и виждаме българите, които Бобица си представя облечени в зелено, „внушение, възприето от един разговор на възрастните, които ненавиждаха нашите похапващи краставици съседи, понеже бяха бедни и легендата разказва, че когато дошли на официално посещение в хотел „Интерконтинентал“, всички си свалили обувките от уважение пред нашите килими и фаянсови плочки, та като се събули, се оказало, че носят зелени чорапи“. Цялата история, целият живот се събира в уж битовото и незначителното. Краят, разбира се, е неочакван, има малко звездна слава почти по холивудски, най-вече има ужасна самота.
Ако литературата е търсенето на най-добрия стилов и езиков инструмент, чрез който една история да бъде издялана в разказ, то Богдан-Александру Станеску е успял в това начинание, което той сам определя като експериментиране с паметта. Не го попитах дали историята на Бобица е неговата лична история – не обичам този въпрос, защото художественото винаги е художествено, дори когато почива на личен опит или преживявания. В противен случай нямаше да имаме роман, а мемоар, биография. Станеску определя Бобица като типаж, като събирателен образ на ненадеждните си спомени и колективната, също толкова подвеждаща памет.
Скитането на малкото момче из Букурещ, скитането му из живота на родителите и възрастните около него, изграждането на личността на зрелия човек на фона на обратния процес на разпад на колективната идентичност на цял един народ с идването на деветдесетте – всички процеси са много близки до българския читател. Близки са ни и вътрешните светове на героите, както и липсите, от които са изградени световете им.
„Сега си давам сметка, че не бях чувал „обичам те“ от устата на баба, нито пък на баба ми и дядо ми от страната на татко. Не минаваха много дори и дребните жестове на нежност. Имаше по-скоро алюзии и едно някак селяшко и недодялано поведение на хора, които не преглъщат с лекота подобни отношения, също както не приемат идеята да се отглежда животно в апартамент.“
Възможно е да съм пристрастна към „Детството на Каспар Хаузер“, защото в писането на Станеску откривам собствената си вманиаченост, втораченост в липсващото, в разпадащото се и в дребните, ежедневни емоции, които плетат историята. Същото важи и за съхраняването на отминалото детство върху листа, превръщането му в каталог, в пътеводител, хващането на духа на едно време като опит за отлагане на съзряването и, в по-далечен план, смъртта. В известен смисъл Бобица винаги остава дете, като някакъв румънски Питър Пан, дори в зрелостта си. За Лора Ненковска най-голямото предизвикателство е именно възстановката на езика от 80-те и 90-те, които съвпадат и с детството и зрелостта на преводачка и автор. Тя споделя, че се е върнала към своето детство и езика му: „Другото голямо предизвикателство беше, че имаше ромски фрази, доста вулгаризми, които трябваше и да римувам, голям брой реплики на английски език. Трябваше да взема решения за всичко, така че да се получи книга, която да се чете безпроблемно от български читател. Но най-трудно преодолимо се оказа да овладея цялата бездна и тъга, присъща на персонажа-разказвач“, казва Лора Ненковска.
Калейдоскопът на езика в книгата – ромски език, рими, мръснишки шеги и закачки, псувни, отваряне към световния език – всъщност е отражение на самата Румъния, която подобно на Бобица се лута във времето. В романа отсъства препарирането на езика и оставянето му да прашасва, напротив – играта с езика е смела, смешна. Тенденцията животът да се облича в приказки, клишета, фолклоризъм и архаизми, за да мине текстът за литературен, тук отсъства. „Самият Богдан ми сподели, че е целял да напише роман на езика, на който всички говорят, но отказват да използват в книгите“, казва Ненковска. Нямам представа на какво се дължи този свян към езика на Балканите, но ми се струва, че когато говорим за нуждата българската и балканската литература да е „световна“, по-скоро имаме предвид „съвременна“, жанрово и в езика, отвъд датата на издаване. В този смисъл текстът без претенция се вписва в съвременната световна литература.
Имам сериозна съпротива към определянето на авторовия глас и текстовете като „мъжки“ и „женски“. Поради характера на езика, както и пола на разказвача и автора, вероятно повърхностен прочит би си послужил с такъв етикет. Силна е обаче линията на хомоеротиката в романа, на предизвикателството към стереотипните разлики в пола – имаме дълбоко нещастен, чувствителен и раним герой, който разкрива парчета от себе си както в отношенията си с жените, така и с мъжете в своя живот, независимо от ролите им. В позицията си на загубеняк, на непрокопсаник, Бобица ми напомня отчасти на разказвача на Георги Господинов в „Естествен роман“. В тъгата на непринадлежащия към света човек пък се родее с Николай Тодоров от „Керван за Гарвани“ на Емине Садкъ. Ако читателят е харесал тези два романа, „Детството на Каспар Хаузер“ със сигурност е в същата категория. Станеску казва за Букурещ – „имах чувството, че живея в най-тъжния град на света“. Близостта на България и Румъния, на Букурещ и София също изпъква в текста. Градът всъщност е един от основните герои, заедно с целия дух на времето – музика, телевизия, изобщо цялата поп-култура, която е странна амалгама от Изток и Запад.
Както казва и Станеску, който също пише литературна есеистика и превежда, чисто литературно романът не е нещо, което не сме чели преди, въпреки всичките си качества. Нито експериментите с паметта, нито оформянето на текста и изборът на стилистични похвати са от ранга на „Соленоид“ на Мирча Картареску например, на „Музеят на изоставените тайни“ на Оксана Забужко (Украйна) или на „Книгите на Яков“ на Олга Токарчук (Полша). Смятам, че романът е важен не защото работи с паметта по нов, невиждан езиков и стилистичен път, а защото показва дълбокото владеене на изброените литературни похвати в разказването на вече изговорени истории. Ако източноевропейският сюжет е един и същ – имиграция, насилие, почти екзотицирана източноевропейска тъга, несъвместимостта на наследството на социализма със съвременния свят – то разказваческият глас трябва да компенсира. Станеску успява, с което дава заявка за още по-интересна литература в близко или далечно бъдеще. Наскоро е излязъл вторият му роман, „Абраксас“, който по думите на автора отива отвъд паметта като архив и търси дълбоките ѝ механизми. Също като в „Соленоид“ имаме мистериозна къща в Букурещ, както и създаването на лична митология на 80-те, 90-те и 2000-те години. Сюжетно и тематично, както и като обем, книгата изглежда като градация в работата на Станеску.
Надявам се да прочетем и новия роман на български. Това е вероятно, тъй като „в България от няколко години се превеждат много румънски писатели, а Министерството на културата на Румъния гостува от 2014 година в рамките на Коледния панаир на книгата, като винаги предвиждат срещи с румънски писатели“, споделя Лора Ненковска. За жалост ние нямаме реципрочно присъствие в Румъния. „Румънската страна има Румънски културен институт, който повече от 15 години подпомага превода и издаването на румънска литература в чужбина. Същата институция имаше много добре замислени програми за литературни преводачи. За да бъде представена България в която и да е чужда култура, е необходимо да инвестираме целенасочено в изграждането на подобни програми. Не смятам, че липсва интерес към българската литература, просто трябва да разполагаме с убедителни инструменти пред румънските издателства, че си заслужава да сме включени в каталозите им“, казва Ненковска. Тя е превеждала поезия на румънски, публикувани са три антологии със стихове – на Иван Христов, Георги Господинов и Надежда Радулова.
Въпреки традиционната ценност да се бяга от политическото в изкуството, изкуството е неделимо от политическото. „Детството на Каспар Хаузер“ ни напомня за това на две нива – както чисто сюжетно, литературно, така и като физическо книжно тяло на български език, което отваря хоризонта към съседна Румъния. И сравнението на литературните хоризонти дава тема за размисъл. Богдан Станеску пристига в България през януари 2023 г. Горещо препоръчвам на читателя среща с автора и книгата му, най-малкото защото вярвам, че тепърва ще проправя своя пътека в регионалната и световната литература.
Богдан–Александру Станеску, „Детството на Каспар Хаузер“, превод от румънски: Лора Ненковска, ИК „Жанет 45“, 2022 г.