Новата ти стихосбирка „Нещата, за които мълчим“ (Жанет 45, 2022) всъщност започва със заглавно стихотворение за говоренето на непознат език в издирване на смисъл: само по себе си чудесно определение на поезията. Кое ти звучи по-„твое“, по-сходно с това, което ти самата правиш: да говориш подробно за големите и важни неща, или напротив, да говориш лаконично за подробностите, за привидно маловажното?
Има много начини да преживяваш света. Като мълчалив наблюдател или проактивно, а също през възторга, емпатията, дори през омерзението или – защо не, най-сетне – през обичта. Моят начин е да дестилирам. Да вървя през света, да го оставям да ме променя, да изнамирам скрит смисъл в наглед ежедневното, да си позволя да чувствам чуждата болка и радост, да не се щадя.
По отношение на литературата предпочитам лаконичната многозначност на детайла. Но също и лакуните, празнините в текста, кръженето около смисъла, премълчаването. Старая се да не забравям обаче, че дозата прави отровата (или лекарството).
Поезията ти е изключително градска – стихосбирката е като географска карта и мисля, че всеки може да се досети кой е градът. Мислиш ли, че твоят Пловдив е предопределил до голяма степен и духовната ти география – би ли могла да напишеш тези стихове другаде?
Не. Не бих могла, защото самата аз щях да съм друга. От друга страна духовната ни география се гради тихо и неотменно от хората, с които избираме да общуваме – да, именно избор е. А в 21-ви век нашият социум няма как да принадлежи единствено на конкретен град, той е функция на определена (суб)култура – тази, с която се съизмерваме.
Инак… Моят Пловдив е галериите, театърът и клубовете, ароматът на сладък вятър напролет, запомнена фасада, която вече не съществува, тайните стръмни улички, кръстовищата, които преминавам ежедневно, паважът, по който се наслагват и собствените ми стъпки, и времената на стотици хиляди, преминавали тук. Пловдив е едновременно гостоприемно малък и достатъчно голям, че да си въобразиш анонимност. В този смисъл – град, подходящ да държи въображението ти будно.
Някъде наричаш света „рязък, дребен, безутешен“ – коя е противоотровата, противодействието?
Обичта. Противоотровата винаги е обичта, макар обичта невинаги да е противоотрова.
Когато преживяваме архетипни, библейски истории, „от това не боли по-малко“. Не би ли трябвало обаче да има утеха в тази многовековна щафета?
Има известна възвишеност в мита, също и в библейския, който не просто е по-голям от нас… в смисъл на по-просторен. А и по-дълбинен. Лично за мен това носи утеха.
Архетипите са отвъд модалността и разума. Там, където сме не жизнен опит и рацио, а необгледна бездна. Струва ми се, че това е материалът, с който работи изкуството. И от това осъзнаване не боли по-малко, но перспективата винаги е необходима. Колкото по-отдалече успеем да се погледнем, толкова по-дребни ставаме – ние, които се носим из студения космос върху една синя планета с не знам колко километра в час (проверих – със 107 280).
Без или със усилие трябва да се живее тогава?
Сякаш напоследък сме пленници на някакво нелепо състезание (състезаване?), чийто финал трябва да ни направи успешни. Най-често ни прави конфликтни, войнствени и дълбоко неудовлетворени. А фар, дом и катедрала се правят от малки тухли, устойчивост и светлина.
Затова избирам лекотата, когато е възможна. Още по-силно избирам да чета, вместо да се състезавам.
„Колко излишни са империите”, пишеш. Извън геополитиката, на какво принадлежи днес най-силната и всеобхватна империя, кой е нейният властелин?
Боя се, че са поне две – империята на властта и империята на въображението.
Разбира се, втората е също толкова всеобхватна, виртуална и принадлежи по мъничко на всеки от нас. Което също така е и отговорност, не ли? Иска ми се да не забравяме, че тъканта на света не е единствено плътна материя, а и общите ни идеи, визиите, копнежите и меланхолиите ни.
Кога действително си благодарна, „че мълчиш“?
Когато е най-трудно.
Пишеш, че „прозира Бог най-силно в заличеното“. Но какво представлява и как се извършва самото заличаване – намерила ли си начин?
Изпитвам приятно нездрав интерес към тленното, към заличимото, към нетрайното. Не защото то фиксира хода на времето, а защото остава и зрее в паметта. Привързва ни към света. Защото само там ни принадлежи, само там е вечно, с онази малка човешка „вечност”.
Сред често употребяваните в стиховете ти синоними са тези, свързани с безпокойството. Нужно ли е то за съществуването ни?
Безпокойството ме придвижва. То не е тревожност, не е неудовлетвореност, а нежно отместване на фокуса, на центъра на тежестта вътре в мен. Пък и не вярвам да има човек на изкуството, който да не задвижва собствените си търсения тъкмо от безпокойното издирване на смисъла.
Много силно в поезията ти е и усещането за преходността, за времето, което „дълбае, и отминава“ – и през хората, и през нещата. И в това осъзнаване сякаш не прозира драма. Признаваш, че „не знае никой колко този свят ще трае“. И все пак, ако трябва да предположиш, кое би сложило края му?
Не зная дали времето не е наша, човешка мяра. Фикция на нашето измерение. Дали то е същото за боговете или за ботовете – самообучаващите се машини, които вече създаваме. Предпочитам да мисля за цикличното, повторяемо време на природните цикли. За живота като непрестанна промяна, но и за предвидимата му повторителност от поколение в поколение. Опитвам се да спестя иронията, но в едрите си щрихи ние сме банални, предсказуеми. И едновременно с това сме изключителни, чувствителни и раними! А кое би сложило край на нашия свят? Без съмнение, нечие чрезмерно его.
Каква е разликата между поражението и постижението, различни ли са техните (арх)ангели?
Колко хубав въпрос… дали не са двете страни на някоя от прословутите монети?
А за какво са днес най-уморените ти думи?
Опитвам се да не забравя, че съм душа, облечена с тяло, а не тяло, което има душа. И също – иска ми се да вярвам, че думите, литературата изобщо, са по-добрият възможен свят. Този, който съхранява нашите по-добри версии.
Разговора води АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
