Заглавието на една книга казва много за самата книга. Заглавието на новата Ви книга е строго, категорично, имаме посочване на година „Фрагментът, фрагментарно 2020“, черно-бялата корица насочва мисълта към подредба. Нека поговорим за избора Ви на заглавие.
Принципното ми разбиране е, че корицата на една книга не е нещо отделено от самата книга, т.е. от книгата като текст и от общата идея, която тя иска да заяви. Органична част е от общ авторски замисъл. И в този смисъл направата ѝ не може да бъде предоставена изцяло на някого, идващ отвън. (Макар че – не крия – понякога един такъв необременен външен поглед може да открие (и разкрие) неочаквани свежи ракурси към книгата…) В случая държах визията да е максимално семпла; най-голямото разкошество да са уголемените букви, плюс някакъв орнамент. Макар и уголемено обаче, специално държа началното „ф“ в заглавието да се изписва с малка буква: „фрагментът, фрагментарно 2020“ (макар да съм наясно колко трудно е това да се постигне на практика и колко недоразумения би предизвикало). Заглавието е двусъставно, първата дума обозначава обекта, т.е. онова, за което ще се говори (макар че, разбира се, в книгата съвсем не се говори само за фрагмента като жанр), втората – метода, т.е. начина, по който ще се говори. Годината маркира дневниковия – или полудневников – характер на целия „проект“ – това, че е писана в протежение на съответната календарна година. Но казвайки това, трябва да поясня, че вътрешният обем на книгата е уголемен, а линейният дневников формат – разрушен посредством включването и на по-стари, по-рано писани и самостойно публикувани, концептуално фокусирани есеистикоподобни текстове, фрагментарно структурирани. А част от тях и специално дискутиращи фрагмента (не само като литературна форма/жанр, а изобщо), и свързаността му с цялото и контекста, определящи го като такъв, т.е. като фрагмент.
А какъв беше изборът Ви на корица. Имахте някаква идея, която обсъждахте с издателя и художника. Можем дори да разгледаме и снимката на корицата в този контекст на проекта – тя е фрагмент.
Фрагментарният характер на снимката ми изцяло е решение за художничката Омана Кацарска, за което ѝ благодаря. И аз мисля, че е много удачно решение.
Краткият предговор към „фрагментът, фрагментарно 2020“ (както стана ясно коректното изписване) звучи манифестно. Някак напомня за Гео Милев и неговия знаков текст „Фрагментът“ от 1919 г. Какво е или по-точно какъв е фрагментът днес?
Този предговор (Ante librum) не е мислен като манифест, а само като ключ към самата книга тази – тази. Споделяне на собствения ми – авторски – опит с нея, или по-скоро на намеренията ми. И същевременно е някакво „предупреждение“ към читателя, почтено желание за известно канализиране на очакванията му. Най-общо, има два вида фрагменти (още Фридрих Шлегел го е забелязал в един свой фрагмент, който стои като епиграф към книгата ми). Те подлежат на двойна класификация. В исторически план можем да ги определим като „класически“ („антични“) и модерни. В абсолютен, субстанциален план – като „естествени“ и търсени. Покритието между двете класификации е само частично. За разлика от „естествените“ фрагменти – случайно оцелелите до нас късчета от някои антични философи, като предсократиците, или от Сафо, модерният фрагмент е специално търсен, жанрово-дискурсивен похват или дори самостоен жанр. Модерният фрагмент – и то като философски жанр – е откритие на немските романтици. Радикалният, екстатичен модернизъм в началото на ХХ век, където е мястото и на Гео Милев, е доразвитие на тази линия. Радикален нихилистичен жест срещу класическото (линейно) изкуство на реализма.
Честно казано, тъкмо Гео Милев и неговият важен манифест от 1919 г. никога не е изскачал в съзнанието ми, когато съм работел и мислел върху тази книга. Всъщност в българската традиция основополагаща, законодателна, жанроформираща не е фигурата на Гео Милев (макар че той е автор и на изящни фрагментарни текстове – „При Дойранското езеро“ напр.), а тази на Далчев. Той е в самото начало на една традиция, която има своите постижения в лицето на автори като Светлозар Игов, Георги Марковски, Ал. Шурбанов, Едвин Сугарев, Христо Стоев в по-ново време, но също Борис Делчев в по-старо, та дори и Ст. Михайловски, макар че Михайловски стои по-скоро във френската класицистична традиция на афоризма и апофтегмата. Но границите тук са условни.
Впрочем не всички знаят, че макар в българската литература този абсолютен жанров статут, който има терминът „фрагмент“, да се дължи изцяло на Далчев, не Далчев е неговият автор, а Борис Делчев, който е редактор на първото издание на класическата книга през 1967 г. Оригиналното заглавие на Далчев е било „Изречения“; Делчев предлага смяната му и така практически създава един нов жанр в българската литература. А с това – и един основен проблем, доколкото в собствения смисъл на думата, етимологически и съдържателно, „фрагментите“ на Далчев (които оттук насетне ще служат за жанров образец) не са фрагменти, доколкото fragmentum означава „част от нещо цяло“; „откъс“ в линеен смисъл (където са езици като литературният или музикалният), или „отломък“ в пространствен (в живописта, скулптурата или архитектурата). Фрагментите на Далчев са създавани не като откъси или отломъци от нещо друго, по-цялостно, а в собствената си цялост, сами за себе си, и в този смисъл са по-близо наистина до „изречения“.
Що се отнася до това какво е фрагментът днес, то днес, в постмодерния еклектизъм и равнозначност на всичко, той е просто похват – един от похватите: имаме толкова случаи и на фрагментарни романи. Все пак обаче специалните книги с фрагменти, където фрагментът не е само похват, но и предмет, не са толкова много (изброих по-горе част от най-силните им автори). А тази – „фрагментът, фрагментарно“ – е може би най-крайният случай в редицата, доколкото тук и самият жанр е предмет на специална, целенасочена дискусия, и то, както казах, „отвътре“, във фрагментарен модус.
Ако сравним Вашата книга с фрагменти с други фрагментарни жанрове като максима, размисъл, афоризъм, анекдот, сентенция, какво място може да намери сред тях?
Както стана ясно, границите тук са условни. Но наистина може да се смята за общоприет определител именно краткостта (която също е относителна обаче; както знаем, дори у Далчев фрагментът обхваща целия диапазон между изречението и есета от по няколко страници). Още повече тази относителност е валидна в „исторически“ план, при „естествените“ фрагменти, където само случаят определя дължината, онова, което времето е пощадило от изчезване (Сафо, Хераклит и толкова други поети и мислители от зората на философията). Или създаденото от автора преди неочакваната, преждевременната му смърт, какъвто е случаят с един от модерните създатели на жанра – Блез Паскал, чиито „Мисли“, знаем, са само фрагментарни наброски към замислян монументален труд под заглавие „Апология на християнството“; „мисли“, „фрагменти“ или „изречения“ – това са равнозначни, еднакво случайни и еднакво относителни означения на един многолик жанр, който се изплъзва от всички опити за подобно номинално фиксиране. Тук някъде в тази редица (както показва и опитът на Далчев) е и есето, което обикновено не се причислява към кратките жанрове (но обратното – да: фрагментът – във всичките си номинални версии – понякога е смятан за кратко есе). Да не забравяме например, че едно от най-важните есета на Бенямин – „Смисълът на историята“ – е колаж от фрагменти, наброски към далеч по-пространен труд, който така и остава ненаписан…
Нас обаче ни интересува модерното разбиране за фрагмента като специален жанр, нарочно мислен и създаван като такъв, т.е. не античният фрагмент и не случайно оцелелият от някаква написана или ненаписана по-едра цялост, а онзи, който се ражда като себе си от Немския романтизъм. Но границите, за сетен път да повторя, и тук са условни. От една страна, между тях – между античния („класически“) фрагмент и модерния – чисто хронологически, в една пред-позиция спрямо модерния фрагмент, наистина стоят всички тези други кратки жанрове, изброени от теб: афоризмът, максимата, сентенцията, апофтегмата… Те са рожба на дидактическата литература на Просвещението; включително и есето. Всъщност тъкмо от тях – буквално – тръгва Ницше, един от законодателите в модерната идея за фрагмента, когато пристъпва към първата си книга с такава структура – „Човешко, твърде човешко“. В средата на 1870-те той гостува у Пол Рее и Малвида фон Майзенбург на остров Капри и за запълване на вечерните часове се четат на глас Монтен, Ларошфуко и Вовнарг; Ницше, който по това време, скъсал завинаги с академичната кариера, тъкмо започва работа по бъдещата си книга, решава, че това е перфектната форма за нея.
Но все пак още преди френските рационалисти Спиноза стига до подобен фрагментарен ефект по напълно различен път – чрез математиката; по-късно подобно нещо ще направи и Витгенщайн в своя „Логико-философски трактат“.
Значи във фрагмента има доста малко от афоризма, максимата и т.н., и много повече от други жанрове и цялости...
Впрочем в книгата си аз доста теоретизирам – макар и все в същия фрагментарен формат – върху отношението „част–цяло“, което е номинално определящо за фрагмента. Това „цяло“, ако изключим пространствените изкуства, може да е книга, независимо дали съществувала някога и впоследствие изгубена, или просто недостигнала до своята цялост, както при Паскал. Но „цялото“ може да е и самата реалност: фрагментът като изтръгващ късче (детайл) от нейната „повествователна“ цялост, подобно на един основен принцип в източната (китайска, японска) живопис или в жанра хайку (принципът ваби). Изрязване на детайл (фрагмент) от непрекъснатата реалност. (Принципът на спонтанността – поне в моето разбиране на жанра – също е нещо, което го сближава по фундаментален начин с духа на дзен.) Затова аз твърдя, че фрагментът е нещо повече от литературна форма; това преди всичко е начин за виждане на действителността. Той стои в основата на концепцията за киномонтажа на Айзенщайн (кинокадърът като фрагмент от реалността и респ. от технологията на „виждането“ ѝ от киномашината). Или фрагментарните записки на Василий Розанов, които често са точно това: записани фрагменти от реалността, изтръгване на един детайл от нейната цялост, деконтекстуализирането му.
Но тук задължително трябва да се отбележи: да, фрагментът е детайл, парче, „изрязано“ от действителността (подобно на хайку в сравнение с едно западно стихотворение); но в собствената си същност, в собствения си смисъл той е напълно завършена, самодостатъчна цялост.
Но специално в моя случай за мен е важно отношението с един друг жанр – научната монография, и специално монография върху теорията на самия жанр на фрагмента. Специална нишка в книгата съставляват метафрагментите, разискващи, така да се каже, теорията, поетиката на жанра. (Нещо като „огледалото на Арнолфини“, както за себе си наричам тази мета-линия.) Теория „отвън“, но и „отвътре“, с езика на самия жанр. „Отвътре“, това означава, че се играе с метафората, парадокса. Изпробват се различни, често противоречиви, конфронтиращи се определения. Ако в една строго научна монография това би било неправомерно, то тук в „природата“ на жанра е всички те да са еднакво верни (подобно на различните версии във фолклора или в мита, както ни казва Леви-Строс). Представете си го като рисунка, на Енгр например (цитирам един от фрагментите в книгата), където линията търси, налучква фòрмата, колебае се, преди да застине в окончателния вариант на завършената картина. Тази двойствена метапозиция в случая аз определям като естествен декорум в жанра на фрагмента, т.е. перфектното отношение на фòрмата спрямо съдържанието. А мога да го кажа и по обратния начин: че тази метатеория на жанра е нещо, което самата книга през цялото време активно саботира отвътре – отвътре на самия жанр… Но бих споменал и един друг жанр (или квазижанр), който скрито, имплицитно присъства в книгата – парерга (parerga). Така се случи, че заработих по тази книга с фрагменти веднага след двутомната монография върху Емилиян Станев и Хайдегер; и в нея неизбежно се проточи и нейната опашка: много от фрагментите са някакво продължение, дописване, автокоментари върху този двутомник.
Нещо, което намирам общо като тема в новата Ви книга и в тази на Поли Муканова, която излезе наскоро, е отношението към книгата. Двамата имате много фрагменти за книгата, за четенето, за невъзможността да влезеш два пъти в една книга, както казвате, според известната мисъл на Хераклит. Та кои са книгите и авторите, с които влизате в диалог, към които Ви се иска да се завръщате?
Да, при мен това наистина е една основна линия – своеобразна технология на четенето. Не просто четенето, а по-скоро четенето като съпреживяване на книгата, като живеене в нея. Това, разбира се, няма вътрешна органична връзка с жанра на фрагмента; то, така да се каже, е външно привнесено в книгата. Иначе казано – дело (модус) е по-скоро на автора-в-книгата, отколкото на самата книга. Или просто елемент от скрито дневниковия ѝ характер. Голяма част от фрагментите в нея наистина се отнасят до други книги и автори, до най-конкретни пристрастия на автора като активен читател – „активен“, т.е. непрестанно диалогизиращ с различни четени и препрочитани книги. Този дневников – а в по-широк план и автобиографичен – характер на книгата предполага и много широкия вътрешен обем на фрагментарния жанр: в нея има не само литературни фрагменти – просто „читателски“ или строго „литературоведски“, – но и философски, лирически, мемоарно-автобиографични… Тук, в този автобиографичен ключ, специална сюжетна нишка е темата за пътя – четенето като пътешествие, като преминаване през една книга, изпълнено с приключения, опасности и открития (което винаги е преминаване през себе си). Но и обратното: пътят като метафора на четенето; пътешествието като четене, като прочитане на определено място, страна, континент. Пътешествието самò по себе си, като преминаване през географията, било в по-широк, екзотичен мащаб (Азия, Южна Америка, Африка), било в пределно концентриран навътре (Гаганица).
Във „фрагментът, фрагментарно 2020“ наричате успелия творец „оперетна фигура“. Какъв може да бъде успехът на една книга с фрагменти?
Всъщност ако трябва да сме откровени, аз по-скоро бих отбелязал своеобразен ренесанс на жанра в българската литература, особено през последните няколко години, дори само в рамките на тази (2022-ра). Но това е само продължение на една линия, която никога не е прекъсвала (вече казах за това), макар в определени периоди да е силно изтънявала по външни, исторически причини, например в монументалните епически времена през втората половина на 1940-те и първата на 1950-те години (макар че точно тогава Далчев пише и публикува голяма част от фрагментите си). Аз мисля, че точно фрагментът е особено застрашен от преупотреба жанр поради това, че изглежда „лесен“, подобно на хайку в поезията: кой ли не се е изкушил от простотата на тия три реда! Тая леснота и в двата случая, разбира се, е привидна. Тъкмо тя съставлява фундаментална трудност, доколкото е същност.
Но спор няма, че фрагментът е сред най-лесните за четене жанрове – най-мамещият, бих казал. (Също както ядива като семки, фъстъци и пуканки увличат повече от „сериозните“, истински ястия „на маса“: веднъж започне ли се, трудно се спира…) Дори когато казва сериозни неща, той, при цялата си смислова концентрираност, ги казва по лек, лежерен начин… Но от собствен опит – читателски и авторски – бих добавил, че най-голямото му очароване не е толкова краткостта, колкото сплитането на различни „разкази“ – те взаимно се освежават, разбиват еднообразието. Също така фрагментът, както вече загатнах, е и най-диалогичният жанр; със своята краткост, недоизказаност (не формална, а смислова), а често и с преднамерената си парадоксалност той подканя читателя към активен диалог – повече от „сериозните“, цялостно разгърнатите жанрове, където обикновено мисълта, тезата се поднася в достатъчно разгърнат и аргументиран вид – така да се каже, наготово, и читателят просто я следва (макар и не винаги да е съгласен с нея).
Успехът на фрагмента като жанр, дори успехът на една книга (с фрагменти или не) е нещо принципно различно от оперетъчната фигура на успелия писател (понякога); тук проблемът е по-скоро морален: границите на конформизма, неизбежният колаборационизъм със системата и властовите институции, които я крепят… Това е въпрос на личен избор… Но да не преминавам в автоинтерпретация – това също е основна нишка, преминаваща в протежение на цялата книга.
Разговора води ЯНИЦА РАДЕВА
