Юлияна Стоянова
Втора част на книгата на Юлия Йорданова с къси разкази „Хлапета“ е необичайно явление в българската литература. Докато разказите в първата част съдържат истории за различни лица, в сто и осемнайсетте текста на втората част главните персонажи са едни и същи: майката (Юлия) в ролята на първоличния разказвач и детето й (Павел) като партньор в диалозите.
Най-напред ще се обърна към предисторията на тези разкази. Първоначално те са замислени не като белетристика, а като записки в родителски дневник. Някои от тези записки даже са включени в научни статии, преди да добият вида, в който са представени тук. Вдъхновена от прекрасната монография на Корней Чуковски „От две до пет“, Юлия Йорданова е имала намерение да напише друг вид книга: философско и литературоведско изследване на детското развитие. Но съдбата на диалозите от дневника бе да се превърнат в белетристични творби.
Един необработен диамант прилича на обикновено камъче; той разкрива целия си блясък едва след като бъде шлифован и вграден в златна или платинена обковка. Няколко автентични реплики от живото общуване между майка и дете се превръщат в разказ едва след като талантлив автор като Юлия Йорданова им вдъхне нов, надвсекидневен, символичен живот.
Писателите често чуват от приятели и познати: „Ще ти разкажа една история – направо е готов разказ, роман, сценарий за филм!“. Няма такова нещо като „готов“ разказ или роман. Автентичните събития стават на разкази, романи, пиеси или поеми, ако преминат през сърцето и ума на твореца.
Но да се върнем към разказите за малкото хлапе: първото, което прави впечатление на читателя, е, че те са много различни по дължина. Някои от тях се разгръщат в три-четири страници, други са по-кратки от сонет. Текстът на „Богословско“ например се състои от девет реда, „Любовна гастрономия“ – от осем, „Лека нощ“ – от седем реда, а „Характеристика“ – само от четири. И въпреки това тези текстове са истински белетристични творби: с начало, развитие и край; с неочаквана и запомняща се поанта. Всяка една от тези миниатюри представя и съпоставя две перспективи към света и случващото се в него: на детето с неговите наивно-мъдри опити да проумее живота и човешките отношения, и на възрастния, който насочва и тълкува казаното и преживяното от детето. Двете перспективи са застъпени в доста различни съотношения: някои истории предават детската сетивност, емоции и логика почти без тълкуването на възрастния, а в други разкази вижданията на възрастния доминират, но никога не изместват детското присъствие.
В историите са запечатани онези моменти от детското развитие, когато малкият човек за първи път се сблъсква със сериозните проблеми на екзистенцията. Затова тук откриваме вечните теми за живота и смъртта, за доброто и злото, за приятелството и любовта, за страха от непознатото, за самотата и трудностите на израстването, за желанията и копнежите – изпълними и неизпълними.
Всяка една от тези теми присъства в историите с различна емоционална окраска, в различен стилистичен облик и носи различна символика. Но всички те са подчинени на доброто и красивото.
В „Искрено и лично“ например майката през погледа на малкия Павел е съчетание от младост, красота и доброта, макар и в последователност, която сякаш не е най-желаната. Така емоционалното послание на разказа е усложнено от иронично намигване към женската суета.
Павел мярва с поглед една снимка на стената, в която сме аз и той като бебе.
Отбелязва:
– Тук си млада.
Поглеждам го изумено. Все пак са минали само пет години за подобна равносметка.
Той долавя объркването ми и се поправя:
– Красива.
Вече не издържам и го питам:
– А сега каква съм? – подсказвайки му с окуражителен поглед: „И сега си такава“.
– Сега си добра, мамо.
Доброто и красивото намират символичен израз в образа на ангела върху пианото, който оживява в разказа „Въображаем разговор по действителни реплики“, както и във възклицанието на детето, докато слага златиста халка от ключодържател върху главата на розовата пантера (в „Социология на отвъдността“): „Виж, става ангел!“.
Злото също е тематизирано, но по детски заклеймено: „Такива шофьорки няма да имат деца! И мъжете няма да ги обичат! („Проклятие“); „Лошите хора, които нямат жени и деца, стават зомбита.“ („Социология на отвъдността“).
Представите на малкия Павел за злото в разказа „Етиологична легенда“ будят усмивка, но и провокират към размисъл: тук лошите хора са „крадеци“ (т.е. крадци) и бандити, които бягат с форсиран двигател на колата си: „И са струпали боклуци в къщите си… – И тези лоши хора не си мият ръцете, не си мият зъбите…“.
Една от най-впечатляващите теми е свързана с космоса: в много от разказите за малкото хлапе животът – някак неочаквано – придобива космическа мащабност. Небето и звездите, слънцето и луната, земята и планетите се появяват лайтмотивно не само като езикови обрати, но и като фон, на който се разгръща съответната история. Ето само един пример от разказа „Небесен подарък“:
Излизаме на балкона и ни посреща прекрасна лятна нощ: щурци, звезди, прохлада…
Павел поема дълбоко дъх, хвърляйки взор към непроницаемия простор:
– Звезди!
– Да. Много звезди! А повечето не ги виждаме…
– Искам да летя в космоса и да ти дам звезда.
– Не може, много са далече.
– Може! Върху пръстен.
Предполагам, че читателите ще се изненадат колко често темата за смъртта присъства в разказите за малкото хлапе. Присъствието на тази тема има, наистина, лична основа, но мисля, че съществува и друго обяснение. Моите наблюдения на психолингвист сочат, че проблемът за крайността на човешката екзистенция занимава съвременния човек от все по-ранна възраст. Причината е в доверието, което либералното възпитание създава между сегашните деца и техните родители. Децата не се боят да споделят най-интимните си страхове, най-тежките въпроси, които ги измъчват, защото знаят, че ще получат внимание, разбиране и подкрепа.
Темата за смъртта се появява още в началото на цикъла за малкото хлапе – в разказа „Бяла приказка“, когато детето вижда неподправена сцена на жестокост в животинския свят:
– Една умряла рибка и другите я хапеха! Една бяла рибка и другите я мъчеха!
Думите му зазвучават като песенен рефрен от театрална постановка. Заприличват на ридание от античен хор.
Аз подхващам след него:
– Няма нищо, няма нищо… Тя не знае, че я хапят. […] Тя не чувства нищо. […] Рибката не плаче. […] Смъртта не боли…“.
Смъртта може да бъде и само езиков обрат (в „Богословско“), макар че умирането се разбира буквално: „Не мога да чакам, ще умра от глад! И после ще отида при Бог, където живеят умрелите“. Идеята за смъртта е сведена до фразеологизъм и в разказа „Знаеш ли, че“:
– Мамо, знаеш ли, че Чарли Чаплин е умрял?
– Да, знам.
– Той не е жив.
– Да, Павчо. Но е живял дълго – гледам да изтласкам темата за смъртта.
– И после е умрял.
Чудя се какво да кажа.
– От радост – обяснява ми Павел.
Но представата за смъртта на най-близкия човек носи скръб от загубата и вече се осъзнава като самота (в разказа „Рубик кубче“):
– Мамо, когато ти умреш, а аз стана дядо, ще ми бъде много мъчно! – казва ми Павел отново с кубчето на Рубик в ръце.
Сядам до него на масата с привършената вечеря. Зачитам отблизо надписа „Rubik’s cube“ върху горната страна на играчката, защото и Павел гледа в нея.
– Тогава ще напиша тук – сочи ми той очертаните като в тетрадка за първокласник бели редове на куба, – че без майка аз ще бъда завинаги сам.
И накрая, осъзнало неизбежния край на живота, детето изпада в паника и търси утеха от майката. Твърде рано настъпилата екзистенциална криза е изказана в няколко лаконични реплики, но между редовете се излъчва експлозивно сгъстената емоция (в разказа „Молитва“):
– Не искам да умирам, мамо!
– Няма да умреш – отговарям, преди да е завършил той.
– Не искам да ме погребват!
– Няма да те погребват – говоря заедно с него.
– Не искам, мамо!
– Няма… – шепна му.
Спаси телата ни, господи! Save Our Bodies!
В своите сто и осемнайсет белетристични превъплъщения двата образа – на майката и на детето – често приемат различни роли. Детето е малък домашен принц, бъдещ миров владетел, невръстен самодържец, млад скулптор. Майката на първо място дава любов и сигурност, спасява малкия Павел от страховете му и се опитва да го защити от пристъпите на екзистенциална криза, която съвременните деца изживяват твърде рано. Но майката неведнъж влиза и в ролята на Пигмалион: напътства, наставлява, изисква и забранява. Затова не е чудно, че в разказа „Молчать и не рассуждать!“ се стига до колизия на волите между „генерал Мама и редник Павчо“. А в „Тежък характер“ възклицанието на майката „Ех, че тежък характер имаш!“ получава съвсем не детски ответ: „Нямам тежък характер! Имам тъжен характер“. Тази естетизирана тиха тъга, оставена без коментар, нюансира емоцията в редица истории.
Важно е да отбележа, че в голяма част от разказите ролята на майката отстъпва на заден план, а разказвачът беседва не само и не толкова с детето, колкото директно с читателя. Тогава пред нас се разкрива образът на високообразования и ерудиран автор, който не се бои да провокира интелигентността на бъдещите си читатели с разсъждения върху най-различни аспекти на човешкото: за литературата, философията, психологията, недъзите на (предишното и днешното) общество, даже върху теорията на относителността и възникването на Вселената. И точно тук се проявява истинското майсторство на белетриста – да съвмести есеистичните елементи с вълнуващите житейски истории. Образцов пример за такъв тип писане е разказът „Персонализирани мъпети“. В него Студената война между демократичния капиталистически Запад и тоталитарния социалистически Изток е представена чрез проникването на мъпет шоуто у нас, а тъй като самата дума „мъпет“ – нещо твърде малко известно и на Запад, и на Изток – представлява абревиатура, т.е. вид съкращение, това дава повод на Юлия Йорданова да поговори с разказваческа страст и завидна професионална компетенция за абревиатурите изобщо – например за отдавна забравеното ни социалистическо наследство, въплътено в думи като хоремаг, кореком и комсомол.
Езикът в книгата „Хлапета“ е така разнолик, както е тематиката на разказаните истории: ту пределно пестелив, ту изпъстрен с ярки стилистични фигури. В много от разказите ни очарова езиковата игра – неосъзната у детето и преднамерено практикувана от разказвачката. Афористично звучи речта не само на Павел, в чиито реплики откриваме подобни на сентенции разсъждения от типа на „Слънцето е ток!“ и „Очите са червени от обратната страна“, но и тази на майката: „Удоволствието е възвишено и кратко като самия живот“. Типично за детството е създаването на забавни изрази, които пленяват със своята новост и неподправеност („стъкливо“ е нещо стъклено и чупливо, въглените са „печени камъчета“, а морковът – „оранжева краставичка“). Но тази творческа нагласа към лексикалното наследство характеризира и езика на разказвача в целия повествователен цикъл за малкото хлапе – срещаме я даже в някои от заглавията на разказите: „Манджа с червенчук“ или „Трилър и четирилър“.
Занимателният език обаче е само външната обвивка на разказаното. Истинската стойност на тези безценни диалози е всъщност общочовешкото звучене, което авторката извлича от тях.
Защото, в крайна сметка, каквото и да ни разказват историите за малкото хлапе, те носят дълбока символика: те ни поднасят „нещата от живота“ в една неподражаема естетизация, чрез която разказвачът рефлектира света и себе си интелигентно и емоционално в търсене на вечните истини за светлата страна на човешката природа.
Юлия Йорданова, Павел Панчев. „Хлапета. Малки разкази“, изд. „Scribens“, София, 2022
Проф. дфн Юлияна Стоянова представя рецензия на книгата върху втория цикъл от сборника с къси разкази, посветен на Малкото Хлапе. Премиерата на книгата се състоя на 16.09.2022 г. в столичния бар „Наклона“, където обикновено провежда литературните си премиери издателство „Scribens“.
