Милена Кирова
Публикуваният тук текст представлява глава от книгата на Милена Кирова „Българската литература през XXI век (2000 – 2022)“. Трудът се състои от два тома, посветени съответно на литературата от първото и второто десетилетие на настоящия век. Първата част предстои да бъде издадена тази пролет
от изд. „Колибри“.
И най-бързият преглед на критиката върху българската литература от първото десетилетие на 21 век би показал, че жанрът, който печели най-голямо, дори несравнимо по-голямо от всички останали жанрове внимание, е романът. В обзор, назован „Българската литература и началото на ХХІ в.“, Пл. Дойнов категорично твърди: „Ако през 90-те години в българската литература доминира поезията […] то началото на века реабилитира на върха на жанровата пирамида романа. Романът […] е абсолютният владетел на пазара“ (Дойнов, 2013: 80). През същата 2008 г. Й. Ефтимов забавно разказва как високият престиж на романа е превърнал в негови „посланици“ одиозни фигури на публичното пространство: от футболисти, певици и бивши „миски“ до политиканстващия бизнесмен-мафиоз Христо Ковачки и вездесъщата Мая Манолова (Ефтимов, 2019: 252-253).
Някъде към края на десетилетието ситуацията започва да се променя. През 2012 г. А. Личева констатира, че „романът […] в световен план не е западнал като жанр, тъкмо напротив, пишат се все повече и по-дебели романи, но въпреки това литературният жанр на новото време като че ли е разказът“. Що се отнася до българската литература, тя е още по-категорична: „През 2009-2012 г. в нашата литература се наблюдава бум на разказа […] той се възражда на българска почва“ (Личева, 2013: 82, 83). Подобни наблюдения съм правила и аз, при това нееднократно, по страниците на в. „Култура“.
В началото на второто десетилетие напорът на разказа (и) в българската литература наистина стана публично видим, практически неопровержим като факт. Във всички случаи обаче критиците разсъждавахме, изхождайки от своята оценка на качеството, което притежаваха най-добрите (не чак толкова много на брой) сред новонаписаните сборници с разкази, и всеки от нас правеше заключения в границите на своя индивидуален (неизбежно ограничен) диапазон на знания за все по-бурно развиващата се нова литература. Когато сменим критическата перспектива с литературноисторическа, ситуацията вече изглежда различно: не толкова (и не толкова важно) като оценка на конкретни явления, колкото като възможност да се усложнят, разнообразят и нюансират представите за българската литература в нейната цялост през първите десетилетия на века. Именно такъв подход ще се стремя да приложа, разсъждавайки върху промените и процесите в развитието на разказа.
Тръгвам оттам, че практиката да се встъпва в белетристиката от „по-ниското“ стъпало на разказа никога не е преставала да бъде традиция за българските писатели и със сигурност е много характерна за тези автори, които публикуват проза през 90-те години и началото на новия век. Едва ли бих успяла да изброя всички примери, но все пак ще посоча внушителен брой.
Здравка Евтимова, която дотук съм споменавала само с романи, в действителност дебютира с разкази в средата на 80-те и публикува още четири сборника с разкази през следващите петнайсет години[1]. Алек Попов е издал пет сборника с разкази през 90-те (ще издаде още пет в периода 2002-2012), но малко критици биха могли да си спомнят друго заглавие освен „Ниво за напреднали“, и то заради наградата „Хеликон“ през 2002 година. Недялко Славов, започнал като поет, навлиза в прозата с „Филипополски разкази“, но става известен едва след като печели националната награда „Христо Г. Данов“ с романа си „Фаустино“ през 2011 година. Христо Карастоянов, емблематичен романист на второто десетилетие, публикува само сборници с разкази в предходните трийсет години. Палми Ранчев е автор на цели седем сборника с разкази през 90-те и следващото десетилетие, но рядко може да се намерят рецензии за някой от тях. (Ситуацията видимо се променя, щом прописва романи.) Чавдар Ценов е започнал с разкази в началото на 90-те, десет години по-късно привлича вниманието с постмодерното заглавие на сборника „Щраусовете на Валс“ и продължава да пише кратка проза чак до началото на второто десетилетие, когато публикува първия си роман. Последователен хуморист, Михаил Вешим пише само разкази през 90-те години и се връща към тях от 2008 нататък, когато разказът придобива по-значима публична видимост.
Когато се обърнем към по-младото поколение, бързо стигаме до извода, че и там ситуацията не изглежда различно. След дифузния дневников наратив на „Синята стълба“ Елена Алексиева грабва вниманието със сборниците „Читателска група 31“ и „Кой“. Момчил Николов започва с една новела и три сборника, преди да стане известен с двата кратки романа „Hash Oil“ и „Горният етаж“. Радослав Парушев изгрява като автор на „бърза литература“ със сборника „Никоганебъдинещастен“. Васил Георгиев се появява като успешен писател с три сборника разкази в периода 2008-2011 година; през 2009 името Калин Терзийски нашумява за пръв път покрай сборника „Има ли кой да ви обича“; психологът Любомир Николов изгрява на 50-годишна възраст със сборника “Карой въжеиграчът“ и продължава да пише само разкази. Александър Шпатов дебютира през 2008 г. със сборника „Бележки под линия“ и продължава да пише (само) кратка проза, включително през следващото десетилетие; едва 30-годишен, смогва да издаде дори антология на своите вече публикувани разкази. Тодора Радева се появява със „Седем начина да увиеш сари около тялото“, а Иван Димитров със сборника „Местни чужденци“ (2010) и едва след това преминава към други жанрове (роман, поезия, драма).
Кристин Димитрова прескача от поезията към прозата със сборника „Любов и смърт под кривите круши“ през 2004 г. и оттогава насам не е спирала да пише разкази; Яница Радева също надхвърля поезията с цикъл разкази „Бонбониерата“, макар и седем години по-късно. През 2006 г. неизвестният дотогава Петър Делчев предизвиква вълнение (повече сред читателите, отколкото между критиците) със своите „Трънски разкази“, допълнени три години по-късно с новелите от „Балканска сюита“. За финал съм оставила онзи автор, който пише само и много разкази в продължение на трийсет години: Деян Енев.
Нямам претенция, че съм изброила всички възможни примери, но все пак ще спра дотук, за да предложа няколко заключения.
– Представата, че разказът се възражда в българската литература около границата между първото и второто десетилетие на 21 век не е оправдана, защото той всъщност никога не е умирал за навиците на българските писатели. Дори ако се ограничим само във времето след 1989 г., пак можем да видим, че той е бил много активен и често предпочитан начин да се постигне видимост в полето на белетристиката. Тази тенденция се откроява добре в статистиката на конкурса за дебютна книга от млад (до 40 години) автор „Южна пролет“. В раздел „Белетристика“ през първото десетилетие на века са били присъдени всичко седем награди и шест от тях (или 85%) са връчени на сборници с разкази, една – на роман. Близко до това е било съотношението на жанровете и през 90-те години.
Кратката проза, както изглежда, има градивна функция в творческото развитие на младите писатели; с нея те трупат опит и популярност, преди да пристъпят към работа в някой друг жанр, обикновено роман. Има обаче и случаи на развитие в обратна посока. Захари Карабашлиев например пробива най-напред с „18% сиво“ и едва след това пуска на пазара „Кратка история на самолета“ – сборник, който светва с отразената светлина на вече постигнатия успех. Среща се и третият вариант: един автор пише, редувайки двата жанра (като З. Евтимова). И все пак първият – от разказ към роман, си остава най-често срещан и особено представителен за българската литература след 1989 година.
– Голямото раздвижване, което забелязват всички критици с напредването на второто десетилетие от новия век, в действителност е настъпило още в предходното, първо десетилетие. До 2004-2005 немалко, особено по-млади, автори експериментират с краткия разказ. Едни от тях (като Г. Господинов и Ч. Ценов) го приспособяват към особеностите на постмодерния наратив, други откриват връзката между неговата краткост и все по-ускоряващия се ритъм на новия век (Р. Парушев, В. Георгиев, А. Шпатов); М. Станкова пише алтернатива на високия „женски“ почерк със своите „тъмни разкази“; Ал. Попов налага кратки форми на сатирата-гротеска и т.н.
– През първото десетилетие има и доста конкурси, специализирани в областта на кратката проза, на практика повече, отколкото през второто десетилетие на века. Най-старият между тях е „Чудомир“ (за хумористичен разказ), учреден през 1970 г. от община Габрово и в. „Стършел“. Следват „Златен ланец“, учреден през 1995 г. от в. „Труд“, „Рашко Сугарев“ към НДФ „13 века България“, „Яна Язова“ към община Лом; издателство „Балкани“ организира свой конкурс, за известно време съществува и наградата „Анна Каменова“. Някои от националните конкурси за проза също допускат награждаването на сборници с разкази, например „Хр. Г. Данов“, „Елиас Канети“ и „Хеликон“.
Още първото издание на „Хеликон“ през 2002 г. кара журито да се раздвои в надпреварата между два сборника с разкази („Неведоми пътища“ и „Ниво за напреднали“), две години по-късно борбата се води отново между (този път три) сборника с разкази („Господи, помилуй“, „Любов и смърт под кривите круши“, „Никоганебъдинещастен“); „Хеликон“ за 2005 отива при Ел. Алексиева с „Читателска група 31“ въпреки участието на ярки романи от Т. Димова и В. Пасков; през 2009 г. наградата е спечелена от сборника „Кратка история на самолета“ от З. Карабашлиев в оспорвана битка с друг сборник, „Будистки плаж“ на В. Георгиев. Описвам подробно тези случаи, защото имат симптоматичен характер. Конкурсът „Хеликон“ повече от всеки друг национален конкурс е ориентиран към пазарния успех на книгите (все пак се организира от верига книжарници „Хеликон“) и така свидетелства за непосредствените нагласи на българските читатели. Следователно не бихме могли да кажем, че разказът е бил лишен от читателско внимание още през първото десетилетие на новия век.
По друг начин стои въпросът с наградите в останалите национални конкурси. През цялото първо десетилетие на века „Хр. Г. Данов“ за художествена литература е била присъдена на белетристична книга общо шест пъти, но между тях – само веднъж на сборник с разкази (през 2001 на Д. Енев за „Ези-тура“). Противно на всичко, което пишат критиците, промяна не се забелязва и през второто десетилетие на века. Даже напротив, ситуацията е станала още по-драстично негостоприемна за краткия разказ. За десет години наградата за художествена литература е била присъдена десет пъти на белетристична книга, но между тях срещу девет романа стои един-единствен сборник („Отклонения наесен“ от Ч. Ценов през 2015 г.).
„Елиас Канети“ се провежда от 2005 – веднъж на две години, но никога досега (2020) сборник с разкази не е печелил тази награда. В най-добрите случаи (веднъж през първото и два пъти през второто десетилетие) се среща по един представител на този жанр в краткия списък на номинираните заглавия.
Забелязваме несъвпадане между оценките на критиците (в най-широк смисъл, тук поставям и всички, които са журирали на конкурси) и предпочитанията на широката публика. Представата, че романът властва над българския пазар се ражда от неговото раздвижване през втората половина на 90-те, още по-видимо в началото на новия век. То предопределя посоката, в която се мисли новото, модерното, „световното“ в развитието на българската литература. Твърде примамливо е да се усети случването на големите социални промени от началото на века „естествено“ свързано с неговото изразяване в „епически“ (дори когато епически означава само голям обем) форми на литературно творчество. Да не говорим за това, че романът винаги е предразполагал изследователите (както историци, така и критици) да пишат за него: обобщенията тук придобиват по-широк размах, заключенията имат по-голяма тежест в оценката на общия литературен процес.
Ако говорим за критиката, истината е, че рецензия за сборник се пише по-трудно от рецензия за роман. Разбягването на тематични посоки, което е характерно за много голяма част от всички сборници (редки са изключенията като „Ломски разкази“ на Ем. Андреев, неслучайно толкова щедро обговорен в края на 90-те години), както и обичайната неравномерност на разказите по отношение на техните художествени достойнства затрудняват осмислянето и особено концептуализацията на цялата книга, както и възможността да бъде типологически подредена в настоящето на българската литература.
Същите причини влияят върху подбора на книги за представяне в медиите, особено в телевизиите с национално покритие, а все повече там се случва истинската им инициация в публичното пространство. Всеки, който е представял публично разкази, а още повече телевизионните журналисти, които представят книги, без да имат времето да ги прочетат, знае колко е трудно да се дефинира сборник с няколко изречения, при това така, че да стане разпознаваем и привлекателен за широката публика. Съвсем други възможности дава романът; при него дори едно резюме на сюжета може да се окаже достатъчно.
Възможността за публична конвертируемост на книгите от български автори влияе, естествено, и върху ориентацията на частните, както и на институционалните спонсори на литературни конкурси. Романът – от всичко, което видяхме дотук – е по-продаваем и по-привлекателен като обект на рекламна кампания. Конкурси като „Вик“ и „Развитие“ изобщо не обръщат внимание на кратката проза; истински значимият конкурс на НДФ „13 века България“ е този за роман на годината. Наградите, които се присъждат на конкурсите, от своя страна (и това важи повече за първото десетилетие) оказват влияние върху предпочитанията на широката публика и оттам – върху статистиката на книжния пазар; така кръгът се затваря. Показателен е фактът, че през второто десетилетие на века – с упадъка на доверието в начина, по който се провеждат конкурсите, с резкия спад на интереса към литературата в големите вестници – романът свива полето на своята видимост (без това да означава, че се публикуват по-малко или по-слаби романи) и така отваря място за внимание към своя по-малък брат – разказа.
Отделно трябва да се обърне внимание на читателите и на промените в техните вкусове и потребности. В началото на второто десетилетие А. Личева изброява няколко причини, които са подготвили възраждането на интереса към разказа: „Той отговаря на ускореното темпо, на „новата скорост“ (Вирилио) на живеене, на фрагментарността на всекидневието, на склонността на всичко бързо да се изкарва на повърхността, на желанието за краткост, за динамика, на кризата дори. Нещо повече, разказите са по-близки до писането в интернет, до онези относително кратки послания, които текат във фейсбук…“ (Личева 2013: 83). Десетина години след като е била написана тази статия Фейсбук престана да бъде преобладаващо привлекателна за младите хора, които се оттеглиха към платформи с по-големи възможности за визуална комуникация. Ковид кризата, от друга страна, затвори големи групи от потенциални читатели у дома, давайки им възможността да потънат в дълги, дълги романи. Това обаче не промени съществено съотношението на жанровете в българската литература. Нашите писатели все така създават обилно количество кратка проза – както беше в първото десетилетие на новия век, в последното десетилетие на стария и дори още по-рано. Критиката и журналистиката все така предпочитат да говорят за дългата проза: от романи до биографии на спортисти. А дали са се появили нови теми и форми на краткия наратив, това ще видим, но по-нататък.
Цитирана литература
Дойнов, Пл. Българската литература и началото на ХХІ век 2004-2012. Кралица Маб: София, 2013.
Ефтимов, Й. Литература около нулата. Сбъднати и несбъднати проективни анализи и ангажирани прогнози. Просвета: София, 2019.
Личева, А. Литература. Бинокъл. Микроскоп. Сиела: София, 2013.
[1] Евтимова заслужава да бъде спомената като най-превеждания и публикуван в чужбина български автор на разкази. Не е възможно да преброя колко са отделните публикации, но и само броят на сборниците, публикувани на чужди езици, изглежда внушителен: седем през първото и цяла дузина през второто десетилетие на 21 век. По-голямата част от тях (десет) са на английски език и тук трябва да бъде отбелязано, че З. Евтимова не само превежда стари, но често и пише разкази направо на английски език, практика рядка сред българските писатели.
