Мария Василева
От 17 декември 1934 до 4 януари 1935 г. Жорж Папазов организира самостоятелна изложба в „Модерна Галерия“ в Загреб с 57 творби. Издаден е каталог със списък на работите, две репродукции и предговор от Иво Шрепел, който отбелязва, че Папазов е един от най-важните и добре познати европейски художници: „С организирането на изложбата на Георги Папазов в Загреб Хърватското общество за изкуство показва на публиката един от най-ярките представители на поколението на живописците-идеалисти в Западна Европа, който след фовизма изгражда съвършено нови пътеки за художниците. Силната индивидуалност на Папазов развива и променя кубизма на Пикасо, Брак, Делоне, Гри и Леже, пуризма на Озанфан и Жанре, дадаизма на Пикабия и Дюшан, както и сюрреализма на Миро, Клее и Хьорле“. Изложбата е широко отразена в печата, а картината “Luminaries – Lucifers” е откупена за колекцията на Музея за модерно изкуство в Загреб. В момента е представена в експозицията „Жорж Папазов – осветителят“ в Националната галерия – Двореца (16 декември 2022 – 19 март 2023).
В спомените си „Срещи по дългия път“ Владимир Полянов публикува част от писмо от Папазов до него от 1 януари 1935 г., в което художникът споделя впечатленията си от приема в Загреб. Той изтъква голямата разлика в мисленето: „три морета с вода ни разделят“.
Откъде идва това заключение, изпълнено с голяма доза горчивина?
Отношенията на Жорж Папазов с българската художествена действителност са сложни. Той организира първата си самостоятелна изложба у нас още като съвсем млад и незрял автор през месец септември 1919 г. в Тръпковата галерия в София с акварели и рисунки. Гео Милев пише силно критичен отзив в сп. “Везни“, обвинявайки го в имитация на експресионизъм, непознаване на класическото изкуство и липса на талант.
Когато Папазов се връща отново в България през 30-те години на ХХ-ти век вече като успял художник, представя няколко самостоятелни и участва в групови изложби, изнася сказка на тема „Школи и личности в съвременното изкуство“. Творчеството му събужда обширна полемика в печата, която повдига базисни за онова време въпроси, свързани с изкуството. Добре ги изяснява художникът Иван Ненов: „Особено място заемат работите на Папазов, гост на „Новите художници“. Освободен от всякаква наподобителна подчиненост на видимата действителност, той използва елементарните живописни средства, взети в тяхната първична чистота, за да предаде свои изживявания и душевни състояния. Ако е трудно творчеството на един художник да се откъсне задълго от реалността, без риск да обеднее и загуби своята жизненост, също така съвсем сигурно е, че свеждане на изкуството до един природонаподобителен процес означава неговата смърт“ (ЛИК, 1935, бр. 1). Или известният с чувството си за хумор Илия Бешков: „Аз завиждам на тия, които спокойно с отворени очи казват: „Обяснете ни, за Бога, какво представляват картините на Папазов?“. Тия щастливи хора навсякъде и за всичко и винаги питат другите, защото им е трудно да запитат себе си. Те даже питат келнера вкусна ли е супата, която ядат. Щастливи са тези хора, защото своето детство са проспали сладко, а зрялата си възраст са превърнали на детство“ (ЛИК, 1935, бр. 5).
Дискусиите за и против Папазов се превръщат в бурни дебати за същността и ролята на изкуството, както и за неговите граници. Картините и рисунките му дават повод да се разсъждава и пише въобще за наслоени в българското общество и по-специално в интелектуалните среди задръжки и комплекси по отношение на възприемането на новото. Винаги аналитично точният Сирак Скитник обобщава, като започва статията си, цитирайки критиките: „Това изкуство ли е? Нима изкуството е йероглифи? Така рисуват тия, които не могат да рисуват прилично. Игра, която няма нищо общо с изкуството и пр.“. И продължава: „Това е естествен израз на самозащита: за запазване наслоеното у нас, за отстраняване на всеки смут, тревога, докосващи душата, за запазване на равновесието на приети максими и осветени условности, но в никой случай подобно противодействие не може да бъде израз на дух, който иска да си уясни нещата, за които причинността не е празна формула, и който знае, че твърде нищожно е нашето познание за света и човешката душа, за да си позволим самодоволството на всезнаещи“; „Един свят със своя автономна закономерност не може да бъде отречен, защото ни е чужд“. И заключава: „Изкуството не е успокоителни хапове, от него действително понякога може да заболи глава“ (ЛИК, 1935, бр. 7).
Задълбочено изследване на ситуацията около опитите на Жорж Папазов да се завърне в България провежда Татяна Димитрова. Според нея, когато Папазов се появява за първи път в София, е все още твърде рано, а средата на 30-те години на ХХ век – твърде късно за адекватното възприемане на изкуството му (според изследователката през втория период реалистичният подход надделява дори при Новите художници, които олицетворяват българския модернизъм). Това разминаване е показателно въобще за характера на модерността на българското изкуство и в този контекст Жорж Папазов, както и други автори, които живеят в чужбина, не могат да намерят място.
Съществена част от отношението към изкуството на Жорж Папазов се проявява и през начина, по който произведенията му попадат в музейните колекции.Това е изследвано в дълбочина от Снежана Карлуковска. Картината „Носител на светлината“ е закупена от Министерството на народното просвещение от IХ Обща художествена изложба през 1935 г. Преди това тогавашният директор на Народния музей Никола Мавродинов докладва на Министъра за самостоятелната изложба на Папазов (1934 г., галерия „КООП“) и предлага да се откупят три работи. Аргументацията на Мавродинов е сериозна и аналитична, като се позовава на различния метод на работа на Папазов, който не почива на принципа на верността към природата, а на нов принцип – „вътрешното чувство, видението, музикалното настроение“. Това не се случва, вероятно поради появилите се критики в печата. На следващата година Папазов участва по покана на Новите художници в IХ Обща художествена изложба с две картини – „Носител на светлината“ и „Гроб на поета“. Отново благодарение на усилията на Мавродинов първата постъпва в колекцията на Народния музей през 1938 г. Карлуковска се спира на приятелството с Никола Танев и семейството му, благодарение на което в колекцията на НХГ влиза през дарението на Никола Танев картината „Любов на плажа“. В своята публикация тя подробно анализира и участието на Танев в организирането на изложбата на Папазов в България в Галерията на 6-те през 1928 г. (съвместно с парижката галерия „Вавен-Распай“). От публикуваното писмо на Беатриче Папазов става ясно, че изложбата няма финансов успех. И дори благотворителният жест да дари приходите за пострадалите в Чирпанското земетресение не променя ситуацията. В по-късно писмо от 2.1.1967 г. се упоменава, че са се водили разговори за дарение на творби на Папазов на неговия роден град Ямбол, но това не е осъществено поради „липсата на професионална компетентност и желание за малко работа и усилия от страна на висши „културни“ чиновници“.
След смъртта на художника през 1972 г. се организират различни изложби в негова памет. През 1982 и 1988 г. в София се откриват две големи изложби на Жорж Папазов – първата с творби от частни колекции, а втората с произведения от Музея „Пти Пале“ в Женева със 76 живописни платна и 6 рисунки. Сегашната изложба в Националната галерия обаче е първата голяма ретроспектива на Папазов въобще. Събраните от различни музеи и колекции творби напълно покриват творческите търсения на художника както хронологично, така и стилово-тематично. Експозицията е организирана с неимоверните усилия на г-н Георги Василев – колекционер и филантроп, базиран в Женева, който има огромното желание името и таланта на Папазов да се използват за „българската кауза“. Съвместно с Националната галерия и музея „Пти Пале“ в Женева са положени усилия за преоткриването на Жорж Папазов като водеща фигура на модернизма от началото на ХХ-ти век.
Осъществяването на тази изложба не беше лесно. На откриването присъстваха чужди посланици, културни аташета и ръководители на културни мисии, но нямаше представители нито на Министерството на културата, нито на общинската или държавната власт. Този факт не е пренебрежим, защото за пореден път показва неразбирането за провеждането на културна политика и изграждането на позитивен образ на България пред света чрез нея. В рязък контраст с отношението на официалните институции българската публика проявява изключителен интерес към изложбата и очаква да види националното, проектирано в глобален контекст.
Предложението на г-н Василев към Националната галерия беше с обединени възможности да се опитаме тази или подобни изложби на художника да се покажат по света – нещо, което не може да стане, ако няма държавническо решение. Фактите дотук говорят, че между нашите идеи и разбиранията на управляващите има разстояние от „три морета“. За съжаление, за пореден път вероятно ще бъдат пропуснати сериозни ползи. Както това се случи с Кристо или с Жул Паскин – имена, които само формално и рядко се свързват с нашата страна. При Жорж Папазов имаме повече основания да настояваме културата ни да се идентифицира с него. За разлика от другите двама световни художници, той не прекъсва връзките си със страната, връща се неколкократно, организира изложби, изнася беседи, пише статии и издава книга на български, образова публиката и художниците.
През последните 20-ина години от професионалния ми живот на изкуствовед много често съм се опитвала заедно с мои колеги да лобирам за каузата на българското съвременно изкуство пред различни световни институции, сред които Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, Тейт Модерн в Лондон, Центъра Жорж Помпиду в Париж. Винаги сме стигали до една и съща изходна позиция, която може да се обобщи така: „Покажете ни предисторията на вашето съвременно изкуство и по-специално на модернизма“. Изграждането на колекции е сериозно начинание и всички големи музеи искат да се застраховат, че не просто притежават добри произведения, а такива, които разказват историята и проследяват развитието й десетилетия назад.
Ако ние днес не се опитаме да представим тази част от художественото ни минало пред света, усилията на нашето и на следващите поколения са обречени. Преди няколко години силно ме впечатли изложбата „Символизмът в изкуството на балтийските страни“ в Музея Орсе в Париж. Не знаех нищо за спецификите на това течение в Литва, Латвия и Естония и безспорно беше интересно, но още по-знаменателен за мен беше фактът, че тази експозиция се показва в един от най-големите световни музеи. Това е политика, това е налагане на наратив, това е завземане на територии по мирен начин – чрез изкуство и култура. От години се опитвам да популяризирам идеята, че Министерството на културата трябва да създаде отдел, който да се занимава само с налагането по света на имената на Владимир Димитров – Майстора и Златю Бояджиев, например. И в това няма нищо невъзможно. Музеите се задъхват от познати работи и търсят свежа струя, дори да е под знамето на балканската екзотика. Въпрос на преговори и инвестиции, но подобна реализация би имала огромен ефект върху цялата ни култура и не само. А колко по-лесно би станало това с име като това на Жорж Папазов, което вече има корени на различни места по света… Интересно дали за пореден път една огромна възможност ще бъде пропусната? Иначе изолацията в националното ъгълче ще продължи до безкрай.
