Христо Трендафилов
И българското общество, и литературоведската колегия, и днешната политическа класа изглеждат подготвени за смъртта на Елка Константинова, най-малкото – не са никак стъписани. Не само се знаеше, но сякаш вече бе и забравено, че тя отдавна стене зад стените на старчески дом. Позабравени бяха и трудовете ѝ – върху проблеми и автори от най-новата българска литература, върху фантастиката в белетристиката. Подготвя и защитава кандидатска дисертация върху творчеството на отдавна загърбен белетрист като Георги Райчев, докторска – върху фантастиката, област, която е загубила старата си привлекателност и e наводнена от технологически нововъведения и комуникационни стратегии. Политиката? В някои юбилейно-ретроспективни телевизионни предавания тя може мимолетно да се мерне, наред с тогавашните жреци на революцията и титани на прехода, в техния пълен блясък, яхнали белоснежните катъри на Историята. Председател на възстановената Радикалдемократическа партия (1989–1993), самата партия е основана през 1902 г. от Найчо Цанов, търпи различни превращения през годините, а в нея влизат творци като Тодор Влайков и Петко Тодоров. Една година министър на културата в едногодишното правителство на Филип Димитров. Лектор по българска литература в Ягелонския университет в Краков и културен аташе към посолството ни в Полша (1993–1997). Що се отнася до българската литература, Е. Константинова е един от четиримата първостроители на Секцията по съвременна българска литература в Института за литература към БАН, заел мястото на Институт Ботев – Левски през 1948 г. Другите трима са представители на т.нар. „импресионистична“ или „есеистична“ критика – Тончо Жечев, Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев. Вторият мощен ръкав на нейното творческо пълноводие е критическата дейност, тя беше член на редакции на списания и сборници. Но по-важна е нейната изключителна активност, тя непрекъснато публикуваше статии и рецензии в тогавашната специализирана периодика – списанията „Септември“, „Пламък“, „Съвременник“, „Литературна мисъл“, вестниците „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Пулс“. В тях не само окриляше двете напиращи творчески субстанции, наричани млада поезия и млада проза, но и непрекъснато търсеше тяхната връзка с традицията, и в най-ярките и модерни произведения тя веднага намираше отблясъците на родната литература. Когато напр. някой критик се възхищаваше чрезмерно на лиризацията и декоративността в младата проза като нещо необикновено и невиждано, тя апелираше към откривателя с характерното за нея съчетание от ерудирано вдъхновение, деликатност и добронамереност: „Добре си забелязал лиризацията и декоративността, но я да вземеш да прочетеш Ангел Каралийчев и Николай Райнов, та да ги видиш откъде тръгват“.
Във всичко тя се опираше на традицията, и лекторатът ѝ в Краков бе продължение на преподавателската дейност на златорожеца Боян Пенев в Полша. Тук несъмнено ѝ помагаше средата, в която е израснала и произтичащото от нея културно възпитание. Баща ѝ Георги Константинов е плодовит литературен историк, критик и преводач от руски, главните му теми са Българското възраждане, Македония, съвременни автори като Лилиев и Г. Караславов, толстоизмът у нас. Сестра ѝ Божанка Константинова е доцент по детска литература в СУ, вуйчо ѝ е Николай Лилиев, един от най-големите ни поети за всички времена, превъзходен преводач от различни езици и театрал. Помага ѝ дългогодишната преподавателска работа в различни ВУЗ – във ВПИ – Шумен и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Преподаването, воденето на лекционни курсове дава така необходимия грунд от авторски ликове, стилове, жанрове и направления, върху който тя с елегантна лекота нанасяше своите критически и литературоведски инвенции.
От многото и разностранни проявления на Е. Константинова ще се спрем малко повече на нейната дейност във Висшия педагогически институт (ВПИ) в Шумен от 1974 до 1984 г. Тук тя преподаваше дисциплините Нова и Най-нова българска литература и се хабилитира като доцент и професор. Лекциите ѝ бяха колоритни и трепетно очаквани, към историческите си и теоретични знания тя добавяше лични срещи и разговори със самите преподавани писатели и това още повече засилваше интереса към словесните ѝ картини, смълчаната аудитория се превръщаше в галерия, в която Елка представяше своите портрети на класици и композиции на художествени направления. Особено запомнящи се за нас бяха описваните от нея посещения при творци, когато, съвсем малка, неизменно е придружавала вуйчо си Лилиев, ще приведем едно от тях, в дома на Николай Райнов на „Шишман“: „В голямата стая се стелеха огромни кълба тютюнев дим и не се виждаше нищо, когато най-сетне го открихме, ми се стори, че е алхимик или маг, излязъл от своите приказки“.
Как да не си спомни човек новелата „Тютюневият човек“?
Към Лилиев тя се отнасяше с благоговението на дъщеря. Никога не ще забравя светлината, която струеше от одухотвореното ѝ лице по време на симпозиума в чест на 100-годишнината от рождението на Лилиев, организиран под патронажа на ЮНЕСКО. Проведе се през 1985 г. в Профсъюзния дом в Стара Загора, родния град на лирика и на редица други поети. Но ако имаше някой, който тогава сияеше като истински, като озарен поет, като библейската София Премъдрост, това бе тя, племенницата на поета, безкрайно щастлива от многото участници и доклади, от дошлата най-сетне признателност за един европейски творец. С всеки един от тях Елка разговаряше и професионално, и майчински.
Във ВПИ функционираше и Кръжок по литературна критика, който се водеше от младия асистент Пейо Димитров. Зад идеите, редица от разглежданите автори и начина на водене стоеше и Елка. Още през първата година от следването постоянните членове на Кръжока се запознаваха в известното шуменско читалище „Добри Войников“ с цялото течение на списание „Мисъл“, а през втори и трети курс – със „Златорог“ и „Изкуство и критика“, изчитахме дори и малкото книжки на „Нов път“, някои стигаха и до „Философски преглед“. Познаването на периодиката, естеството и последователността на поместените в нея творби и автори, и особено на полемиките като най-вярна кардиограма на литературния процес, бе задължително условие за всички решили се да се посветят на литературата, а не само да завършат специалността „Българска филология“. Подходът към анализираните произведения бе чисто естетически, на всякакви други методи (социални, политически, народоведски) гледахме в идеалния случай с насмешка. Зад всичко това стоеше неизличимият с нищо силует на главния редактор на „Златорог“ Владимир Василев, на съредакторите Сирак Скитник и Н. Лилиев, на почти всичко значимо в българската книжовност, сътворено между двете войни. Същият подход бе прилаган и спрямо тогавашната млада литература. В поезията откровено се фаворизираха Иван Цанев, Биньо Иванов, Калина Ковачева, Екатерина Йосифова, в прозата – Димитър Коруджиев, Любен Петков (особено „Зелените кръстове“ и „Розовият пеликан“), Георги Величков, Рашко Сугарев, Росен Босев (с надежди бе посрещната дебютната му книга „Напред през росата“). Отношението засягаше и утвърдените автори, събралите безчет овации романи на Павел Вежинов през 70-те („Бариерата“ и др.) бяха окачествени като четивни, но повърхностни. Не е трудно да се досети човек какво бе отношението към официалната литературна критика. За няколко години ВПИ – Шумен се бе превърнал в анклав на неопалимия Златорог, на вечно възкръсващия литературен естетизъм и причината бе в Елка, която го запази и пренесе ведно със съмишлениците си там; докато в София се клеймеше буржоазният критик Вл. Василев, поощрил и дал път впрочем на комунисти като Вапцаров, Ал. Геров, Б. Райнов. Всъщност за „Златорог“ се направи доста през последните години, но то е преимуществено извороведско-документално и е база за бъдещи проучвания. Всестранен литературоведски анализ и културолгическа обобщителност липсват, а тя задължително трябва да се направи в корелация с неговия идеен и времеви двойник – изключителното списание „Философски преглед“ на Димитър Михалчев. Взети заедно, двата журнала сумират бляскавите съцветия на българската култура преди налагането на соцдеспотията. Разбира се, този потайно-благословен анклав на чистата естетика в Шумен не можеше да съществува дълго, не всички участници в сбирките ги посещаваха по чисто литературни подбуди, а някои затвърдиха тези подбуди и след завършването. Неминуемо и сякаш бързолетно дойде и краят на Краткото щастие. През 1976 г. Кръжокът по критика бе разгромен, а някои от участниците – подложени на суров тормоз. Атакуван от Партийния комитет на специално заседание бе и институтският вестник „Студентски глас“, където се публикуваха златорожки материали и авангардна поезия. Последиците изглеждаха злостно-непредвидими за неопределено време, но и тук решително се намеси Елка. Тя написа обширно изложение в защита на обвиняемите студенти критици, на редакцията на вестника и на главния му редактор Пейо Димитров. Ползата бе явна, като тук по нейна молба (и с шуменско съпричастие) положително се изказа и директорът на Института за литература и председател на ВАК Тончо Жечев.
Това бе вторият живот на „Златорог“, пренесен повече от три десетилетия след неговия край (1943) в един новосъздаден провинциален пединститут, но институт със здрави възрожденски традиции, появил се в апогея (но и на изхода) на тоталитарно-азиатския лабиринт.
Пренесе го Елка Константинова, и това бе едно от светлите ѝ дела. А тя ни напусна. Физически.
14 януари 2023 г.
