Любомира Атанасова
Сборникът „Диктатура и литература: българската литература в епохата на Георги Димитров и Вълко Червенков (1948–1958)“ е книга 22 от поредицата „Литературата на НРБ: история и теория“, която през 2018 г. беше отличена с наградата „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост и с широк медиен интерес. И чрез сборника „Диктатура и литература“ поредицата продължава да осветлява недостатъчно проучвани казуси, автори и произведения, да систематизира и да изгражда цялостен литературноисторически наратив за литературата в периода на НРБ.
Тематично сборникът обхваща 1948–1958 г., т.е. периода на тоталната доминация на социалистическия реализъм (все пак трябва да се отбележи, че част от последните текстове маркират някои излази от тази епоха) и разнообразните форми за неговото налагане, съпътствани с тясно регулиране на литературното поле и близко вглеждане в няколко казуса, които се разгръщат тогава. В повечето текстове се акцентира върху ролята на комунистическия вожд и присъствието му в литературата – и като политически деец, и като персонаж. Забелязва се, че включванията на Георги Димитров в литературното поле не са толкова чести, наситени и конкретни, колкото тези на „наследника“ му Вълко Червенков, който е представян (и сам се изживява) като значим литератор, редактор, творчески наставник и дори критик – всезнаещ и всеможещ, а възвеличаването му е безпределно. Независимо в каква степен е участието на вождовете в сферата на литературата, такава тенденция е постоянна и неумолима – потискане на творческата воля, нагаждане на писателите към „метода“, изсмукване на индивидуалните творчески интенции и преобразуване на ролята и същността на литературната критика, което ще остави трайни последици до края на комунистическия режим.
Текстовете в сборника са разпределени в три дяла. Първият от тях – „Тенденции и модели в българската литература (1948–1958)“, събира текстовете на Пламен Дойнов, Морис Фадел, Бойко Пенчев, Мая Ангелова, Виолета Дечева и Биляна Курташева. Пламен Дойнов прецизно се вглежда в „големите знаци на малкия период“, започвайки от рамкирането му с горна и долна граница, продължавайки през „персоналистките комунистически режими“ на Георги Димитров и Вълко Червенков и тяхната намеса в литературното поле. Морис Фадел представя чрез примери изоставянето на модернизма и на „личния език“ в полза на традиционализма, Бойко Пенчев обръща внимание на българския роман в първата половина на 50-те години на ХХ век, и по-точно на неговата схематичност и характерната застиналост на героите, а Мая Ангелова разгръща начина, по който функционира очерковото писане в контекста на тоталитарния режим и на идеологизираната литература. В текста на Виолета Дечева основна тема е Народният театър, и по-конкретно промяната на репертоара му между 1944-а и 1956-а, преминавайки от периода на народния реализъм към категоричното установяване на „метода“ и идеологическо застопоряване на театъра до края на 50-те години. Биляна Курташева пише за жанра на есето, който няма как да намери подходяща почва за развитие (и поддържане) в условията на тоталитарен режим, но успява да се прокрадне „предпазливо“ на родната литературна сцена в края на 60-те.
Вторият дял „Комунистическите вождове – вътре и вън от пантеона“ започва с текст на Михаил Неделчев, който представя чрез многобройни примери в какво се изразява „употребата (и неупотребата)“ на имената на Сталин, Тито, Георги Димитров и Вълко Червенков, заедно с тяхната „сакрализация“ по тоталитарен образец. Огняна Георгиева-Тенева обрисува „Лирическия мотив за вожда като победител над смъртта“ чрез ролята на поезията в затвърждаването на Сталин като „баща на народите“ в стихотворения, статии и книги. Последният текст от втория дял е на Гергина Кръстева и е свързан с посмъртния сборник за Георги Димитров от 1950 г. – „Той не умира“, с появата на темата за народната скръб и с мотива за „мъртво-живия“ вожд.
В последния дял на сборника – „Казуси и имена: присъствия и отсъствия“, Борислав Скочев пише за писателите в концлагерите и как действа механизмът на въдворяване върху онези, които спадат към „прогресивната“ интелигенция. Момчил Методиев разглежда темата „Писателите във фокуса на държавна сигурност (1947–1961)“, като започва от структурите на ДС, които отговарят за контрола върху интелигенцията, „симптома“ за важна промяна в работата на ДС от края на 50-те и началото на 60-те години и завършва с извода за съотносимостта й към прилагането на мерки, а не към същността на режима. В текста си Мария Огойска ни изправя пред проблема за литературното наследство в рамките на „метода“, неговото задължително „правилно“ изследване и поместването на канонични автори като Христо Ботев, Иван Вазов, Елин Пелин, Пейо Яворов, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Йордан Йовков и др. в границите на идеологията. Илвие Конедарева изследва мотива за мъртвия син в два разказа на Ангел Каралийчев, демонстрирайки как творецът избира „да се вслуша в гласовете на времето“. Наталия Христова представя казуса „Около галерията“ от 1954 г., когато Националната художествена галерия бива затворена като резултат от едно „объркващо „размразяване“. Михаела Илиева описва различната политическа ситуация през 1955-а и 1969-а чрез фейлетона „Как се издигнах“ и пиесата „Аз бях той“ на Георги Марков, акцентирайки върху различията в двата текста, симптоми съответно на соцреалистическата доминация от 1955-а и на привидната възможност за пробив през 1969-а. Разделът завършва с текст на Живко Лефтеров, който се вписва в една от големите теми на неговата научноизследователска дейност, събрана в три издания – „Атеистичната политика на комунистическа България“. Текстът му се спира върху преводната съветска литература с атеистично съдържание, проблематизира липсата на цялостно и задълбочено изследване на този тип текстове и разглежда причините за техния нарастващ обем през 1957 г.
Сборникът, както и цялата поредица „Литературата на НРБ: история и теория“ посягат към онези въпроси от литературата на НРБ, чието изследване и обмисляне е недостатъчно, непоследователно и на практика омаловажено. Така не само се разкрива социокултурният контекст на епохата, но и чрез архивни писма, документи, стенограми, доклади от конгреси и събрания се открояват важни характеристики на отделните персоналистски репресивни апарати.
„Диктатура и литература. Българската литература в епохата на Георги Димитров и Вълко Червенков (1948–1958)“. Съст. П. Дойнов. Нов български университет. С., 2022.
