Димитър Михайлов
Ивайло Иванов е Поет. За мнозина автори на стихотворения и стихосбирки тази дума не може да бъде изписана с главна буква. За него е задължително. Защото неговият живот беше Поезията. Вижте биографията му. Тя се изчерпва в няколко изречения. Роден на 4 септември 1972 г. в Троян и завършил средното си образование там, а висшето си образование – Българска филология – във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. За кратко работи като вътрешен рецензент в издателство „Пан-ВТ” и редактор във вестник „Литературен форум” (1997–1998). И толкова. През 44-годишния живот, прекаран предимно в родния град, Ивайло Иванов беше безработен… Поет. През последните си години продаваше книги на една сергия в Троян. Отиде си нелепо на 30 май 2016 г. И истинската му биография се съдържа в неговите текстове – поезия (издадена и неиздадена), но и проза, и критика, и есеистика. Той живееше в литературата и заради литературата, тя беше в него, обладала неговия дух, той целият беше литература.
Ивайло Иванов е автор на девет издадени приживе стихосбирки между 1995 и 2015 г. – двадесет години в литературата. Но какви години, какъв интензивен поетически живот! А колко още неиздадени негови творби стоят в ръкопис, колко много негови творби са разпръснати в периодиката… В Ивайло Иванов бликаше постоянно поезия, но той грижливо подготвяше всяка своя книга. Затова много от стихотворенията му останаха неиздадени.
Ивайло Иванов е Поет с 24-каратова поезия. Чист лирик, както биха се изразили критиците от по-старото поколение. Лирик до дъното на костите. Свише дадена дарба. От най-малката подробност той правеше поезия. И преобръщаше така нещата, че винаги да изглеждат поетични. Поет, комуто всичко е дадено. На фона на днешната млада поезия той може да изглежда и малко архаично – със своя класически стих, с неизменното ритмизиране и римуване. На фона на традицията в българската поезия той може да изглежда и малко закъснял – последният мухикан на една вече отминала епоха. Но тъкмо той – Ивайло Иванов – обедини в едно традицията и първите постмодернистични стъпки на българската поезия през 90-те години на ХХ век. И излезе с едно ново наречие, в което има почит към традицията и в същото време – известна ирония към нея. Ивайло Иванов даде на традицията нови криле, като разтвори крилете и на настъпилия постмодернизъм. В този смисъл той е много важен поет, събрал в себе си и двете начала и носещ ги от началото до края на своя творчески път.
*
Ивайло Иванов беше мой студент. В семинарните занятия по българска литература след Освобождението той се утвърди като лидер – винаги подготвен, постоянно спорещ и поднасящ нови идеи. Още в първите си студентски години той се утвърди и като лидера в студентския литературен кръжок „Емилиян Станев”, който тогава ръководеше Сава Василев – най-силният състав на кръжока след времето на Анчо Калоянов. В него бяха Мира Душкова, Гергина и Димитър Кръстеви, Мая Ангелова (отдавна вече университетски преподаватели), Николай Петков.
Постепенно се сближихме, носеше ми стихотворения, вкъщи с часове спорехме за стиховете му. През това време майката на рано починалия Петко Теофилов обяви конкурс сред студентите от Великотърновския университет за поезия, като наградата беше издаване на стихосбирка. Участвах в журито на конкурса, и макар че беше анонимен, разпознах стиховете на Ивайло. Той спечели конкурса.
Дойде времето за издаването на стихосбирката. Имахме много спорове по нейната подготовка. Той държеше структурата й да бъде постмодерна, аз – да бъде обикновен сборник със стихове. В крайна сметка надделя той, както обикновено се случваше в нашите спорове. Първата стихосбирка на Ивайло Иванов излезе в Университетското издателство „Св. св. Кирил и Методий” – „Хензел и Гретел. Поема”. В предтитула е отбелязана 1994 г., в издателското каре пише: „Дадена за набор 1994 г. Излязла от печат декември 1994 г.” Но реално книгата излeзe през април 1995 г. Представих я във Великотърновския университет и в родния му Троян. Аз публикувах рецензия за нея във в. „Литературен форум”, а месец по-късно излезе и рецензията на Иван Станков в „Литературен вестник”. Така през 1995 г. на бял свят се появи нов поет – Ивайло Иванов.
Успоредно с подготовката на книгата Ивайло ми носеше и други стихотворения, от друга бъдеща книга, на която беше дал и заглавие – „Нов сън за щастие”. Така първите творби от „Нов сън за щастие” се родиха още в студентските му години – книгата, която той писа цял живот, за да се окаже последната в неговия творчески път. Когато излезе, той ми я подари и ми припомни, че е моя идеята последният стих от финалното стихотворение, което беше готово още в студентските му години, да завърши така:
Е, сбогом! Съ Богомъ!…
Свидно твое дете.
Сякаш с книгата „Нов сън за щастие” поетът си вземаше сбогом с нас. Което за съжаление се оказа вярно.
Дипломната работа на Ивайло Иванов във Великотърновския университет беше… стихосбирката му „Хензел и Гретел”, защитена в катедра „Българска литература”. Първият случай на защита със стихосбирка.
Нашето приятелство продължи и след като той завърши. Следваха много интензивни периоди на общуване. Идваше в Търново, отсядаше вкъщи и говорехме ли, говорехме. Редуваха се и дълги периоди на прекъсване. Но никога не забравяше да ми подари поредната си стихосбирка. Последната ни среща беше през декември 2015 г. Дойде в Търново, беше еуфоричен. Само преди няколко месеца беше издал „Нов сън за щастие”, за книгата се заговори, написаха се рецензии, най-после мнозина разбраха, че той е Поет. Идваше от София, беше участвал в предаването „Нощен хоризонт” на Българското национално радио, където говори за стихосбирката и чете стихове от нея. Пет месеца по-късно пристигна вестта за неговата смърт.
*
Първата стихосбирка на Ивайло Иванов „Хензел и Гретел. Поема” (1995, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”) е напълно зряла книга. Какъвто се представя в нея, такъв беше и до края. В нея има стихотворения, които биха правили чест на всяка антология на най-новата ни поезия: „За световете – с любов!”, „Сватбена песен”, „Когато вещите не спят, или апология на предметната поезия”, „Коси”. Те са стихотворенията, които украсяват тази книга, дават й представителност, правят я далновидна за послешния път на поета. Но в нея има и още много. Някои от тях са неразвити какавиди, други загатват таланта, трети говорят направо за талант без граници. Какъвто се оказа Ивайло Иванов после. Ще припомня първото:
За световете – с любов!
На Иван Методиев
Природата жена е, аз – мъжът.
Децата ни са световете неми:
Жълтурче свети. Две пчели кръжат
във крехката му слънчева система.
Не са отвъдни, но и в мене те
не са… (Там душно е и мътно!)
Тъй както вечер сянката расте,
край мен растат значенията смътни.
Небе от смисъл, твоят дъжд вали
и пътя му аз следвам неотъпкан.
Сред въздуха мъждука бавен лист
като забравена, самотна стъпка!
Танцува из слънчасалия двор
една въздишка бяла над цветята –
нехайна пеперуда ли е то,
или ръба на кърпичка развята?
А всяка сутрин… Голо, всяка сутрин
се буди цветето: проглежда, никне –
разтваря чашка като малък рупор,
през който цялата природа вика!
Децата ни край нас са. Явни. Зрими.
Те плачат и ни молят да ги кръстим…
Калинката на пръста ти, любима,
е всъщност най-разкошният ти пръстен.
Класика! На 24-годишния Ивайло Иванов. Тук е целият поет – без остатък. Годината е 1995-а. Не знам дали „Хензел и Гретел” пожъна успех, но тя роди Поет.
„Хензел и Гретел” е книга експеримент. Такива стихосбирки се появиха през 90-те години на ХХ век, но много малко от тях оцеляха във времето. А тя не само че оцеля, но зададе хоризонтите и на бъдещата поезия на Ивайло Иванов – със своята сериозност, но и с ироничните нотки, с безпределната вгледаност в природата и в небесната аура, с почит към класиката и с оборването й, с изразеното признание към Валери Петров, Николай Кънчев, Иван Методиев, Едвин Сугарев, Атанас Далчев, Радой Ралин, Марин Бодаков, Александър Геров, Константин Павлов. Това са и поетите в общи линии, които той до своя край почиташе. С първата си книга Ивайло Иванов се заяви като истински поет, какъвто си остана и до края.
„Хензел и Гретел” не е поема или ако е поема, жанровото й определение иронично крещи разпадът на ценностите през 90-те години на ХХ век и опитът на поета да събере отломките в едно цяло. „Хензел и Гретел” събира откършлеци от една разпадаща се приказка, която е не само невъзможна, но и абсурдна.
Втората му книга „Искри от воденичните ми камъни. Сатирични строфи и апострофи” (издателство „ПАН-ВТ”) излезе през следващата 1996-а. Тя е посветена на неговия приятел Николай Петков. Книгата е много симпатична, в много малък формат, закачлива и провокативна. Съдържа сатири и епиграми, адресирани към тогавашния политически и обществен момент. Ивайло Иванов освен орфически поет беше и болезнено вгледан гражданин в случващото се край нас.
В последните години от живота си той ми е споделял, че иска да издаде сатиричното си творчество в отделна книга. Едно желание, което все уж го осъществяваше, но остана неосъществено. И колко други негови планове останаха нереализирани.
С тези две книги приключва студентският период в творчеството му, великотърновският период – неговият дебют, след което настъпи доста дълго мълчание.
*
Последваха колебливи за поета години. Няма какво да крия – Ивайло Иванов имаше психически проблеми, беше в болница, но всичко това той го преодоля. Прекалено чувствителен към заобикалящото го, той реагираше както може да реагира само истински поет – с оголената рана на сърцето си. Заболяването се отрази на творчеството му, той продължаваше да пише с прекъсвания, но цели девет години след дебюта му негова книга не се появи.
До 2004 г., когато майка му Мария Йонкова, също пишеща стихове, не издаде една тънка книжка с негови стихотворения, озаглавена „Очи на дете. Ранни стихове” (издателство „Линеа”, Троян). Това беше спасението на Ивайло, изваждането му от прекалено дългото мълчание, нарушаването на тъй дълго продължилата тишина. Макар и с издание, което съдържа неговите ученически стихове, първите му стъпки в поезията. Някои от тях са все още неукрепнали, но издават идващото раждане на поета.
След това последваха нови две книги вече с новата поезия на Ивайло Иванов, издадени също в Троян в издателство „Линеа принт” – „Филологически поеми” (2005) и „Пастирът на мухи. Поеми” (2008). „Филологически поеми” очевидно съдържа творби, писани през следването му във Великотърновския университет и малко след това. А после те са прехвърлени (с изключение на една – „Антиутопично писмо”) в „Пастирът на мухи”, като в нея е добавил и текстове, създадени и по-късно.
Поемите в „Пастирът на мухи” не са поеми. Това са по-дълги стихотворения. Жанровите определения при него са твърде хлъзгави и разтегливи. Но по-важното е, че тук поетът възкръсва, и то как! По пределно поетичен начин, разпънат между иронията и божественото, като в тях е втъкано твърде фино еротичното внушение. Истинска вакханалия от поетически образи и метафори, от прехвърляния между високото и низкото, жонглирания с езика. Тук думите са като гумички, които във всеки един момент губят собствените си значения и добиват нови и нови. Разтеглени са атомните им числа, за да се превърнат в нови атоми. Истинска игра на значения и о-значения. Каквато е истинската същност на поезията. Поезия без поука, без поанта, без познание. Виртуозност свише, смесвайки всекидневието с небесното.
Иначе в „Пастирът на мухи” са поместени 21 дълги стихотворения, които маркират втория период в творчеството на Ивайло Иванов, неговото второ проговаряне. Сред тях се открояват „Почит към старобългарската литература”, „Нощта преди изпита”, „В очакване на Беломорското течение”, „Любовта на глухонемите”, „Жените, от които пих вода”, „Небесни релси”.
През 2010 г. Ивайло Иванов издаде в софийското издателство „Ерго” своята шеста книга „Песен за Бащите на Прехода” – първата му обемна стихосбирка. Тя съдържа предимно сатирични и иронични стихотворения, писани в първата половина на началното десетилетие на ХХI век. Тук повечето творби са рефлексии на случващото се в България по времето на така наречения „преход”. В тях игровият елемент преобладава, но има и творби, които са горчиво доказателство колко драматично поетът преживява колапсите в българското общество.
По това време вече Ивайло Иванов беше поет със съзнание за своето място в българската литература, макар че предстоеше да издаде най-значимите си книги. Мъчеше го фактът, че критиката не му обръща достатъчно внимание. През 2013 г. излезе книгата му „Брачни песни”, съвместно издание на софийските издателства „Нов Златорог” и „Литературен форум”. Тя е най-цялостната до този момент негова стихосбирка – и като композиция, и като подбор на стихотворенията, и като заявена и проявена поетика. И като прокрадващата се в други негови книги, но тук напълно проявена, вярата в Божественото начало. Тук той е в съгласие със себе си и с Христовите заръки, в хармония с поета и с природата – най-висшите ценности.
През същата 2013 г. като приложение на алманах „Света гора” се появи още една книга на Ивайло Иванов – „Светогорски пътеписи. Книга на миниатюрите”, издателство „Фабер” – Велико Търново. Тя се състои от три цикъла миниатюри, предимно четиристишия, писани в периода 1993–1997 г. В първите два („Светогорски пътеписи” и „Писма до Жулиета”) поетът разчита на неочаквания паралел или обрат, в третия „Лице от лабиринт” се проявява и християнската отдаденост на поета. Въобще християнската вяра в Божественото в поезията на Ивайло Иванов е отделна тема и тя изисква специална интерпретация. Също така плаче за специално тълкуване и мотивът за ролята на поезията и поета в лириката му, заявен в не едно негово стихотворение. Ще цитирам миниатюрата „Поезия”:
Тя е орлицата приказна, дето
от бездната в горния свят ни изнася.
А ние, докрай да се сбъдне сюжета,
с кръвта я поим и я храним с плътта си.
*
Последната книга на Ивайло Иванов „Нов сън за щастие” (издателство „Ерго”) излезе през 2015 г. Това е най-цялостната и премислена негова стихосбирка – от композицията до всяко стихотворение и всяка дума. В нея поетът се заявява напълно и всеотдадено.
В предговора й, озаглавен „Към късна терапия на българския модернизъм”, поетът се представя като откривател на Пенчо-Славейкови ръкописи: „…Ровейки се из архивите на Славейков, аз не можах да не забележа наличието на цял архипелаг от строфи, ремарки, бележки и апострофи към отделни стихове… […] Подбрах най-обещаващите от тези наброски. И ги дописах по свой тертип. Стремях се не да реставрирам някакви предполагаеми Славейкови „автентичности”, а обратното – да придърпам отделните му стихове към лирическия си глас, душа и почерк от началото на 90-те”. Тук той откровено играе пред читателя, представяйки се като дописващ наброските на класика и в същото време – като оттласкващ се от неговия стил.
Тази игра поетът продължава в друг откъс от предговора, където той уж характеризира тези наброски: „Тук топосите на пейзажа бяха синтезирани до една почти физическа осезаема образност, любовното чувство не бе нагнетявано от празните пространства на далечината, психологическите ескизи бяха по-скоро ведри, отколкото абстрактни и заучени и, което е най-странното, в повечето от тия наброски се открояваше един паралелен, метафизичен пейзаж на рисунъка, клонящ към откровена апология на християнството. Бащата на българския модернизъм – „таен християнин”? Твърде грубо, да не кажа неуместно, предположение. Но и твърде уместен въпрос, при това: Защо Славейков беше изоставил тия едва започнати миниатюри?…”. Всъщност тук Ивайло Иванов характеризира особеностите на своите собствени стихове от „Нов сън за щастие”, предполагащи задочен диалог със „Сън за щастие”.
Почти целият предговор е поставен в кавички с изключение на последната страница и половина. И авторът заявява: „Ето такъв предговор бих написал, ако книгата бе излязла някъде към 1997-а, когато бе и окончателно завършена […], то най-малкото, което мога да сторя за този предговор, е да го поставя в кавички”. И от следващото изречение разбираме, че „Нов сън за щастие” е готова през 2007 г., но предполагам, че и след това поетът продължава да работи върху нея. Въобще предговорът е написан така, че да вкара читателя в една игра на измислено и реално, като границата между тях е пределно размита, игра, която предполага двоякия ефект да си измисля, но и да казва част от истината.
Освен в заглавието на стихосбирката диалог между двете книги, и то външен, има единствено в част от мотивите, подети от отделните стихотворения. Най-общо основните групи стихотворения в Славейковата книга са пейзажни, любовни и миниатюри за смъртта. Ивайло Иванов следва тези мотиви, като добавя и още един, свой си – включва стихотворения с християнска отдаденост. Затова в предговора приписва и такъв тип лирика на Славейков и че уж поетът се е отказал от тях тъкмо заради това. Но по едно двете книги много си приличат – по композицията. Подобно на класика Ивайло Иванов „разбърква” отделните мотиви. Композицията на ”Нов сън за щастие” следва стриктно начина на подредба на отделните стихотворения в „Сън за щастие”. Боян Пенев нарича „Сън за щастие” „лирическа поема”, като с това твърдение той подчертава нейната единност и цялостност. Всъщност книгата на Славейков е построена на принципа на музикалната симфония – подема се един мотив, развива се донякъде и постепенно затихва, за да се подеме нов мотив, който донякъде е развит и после следва нов или се връща към стария, и така до края. Редуването на отделни мотиви е характерно и за стихосбирката на Ивайло Иванов и оттук се получава ефектът на нейното полифонично звучене.
„Нов сън за щастие” съдържа 103 стихотворения (освен лирически миниатюри в нея има и сонети, и по-дълги стихотворения, както в Славейковата книга), но за да спази бройката 101 от „Сън за щастие”, авторът е дублирал номерацията на две от тях. Всъщност и тук Ивайло-Ивановата интуиция не е сгрешила, защото Славейков пише още две миниатюри, които впоследствие не влизат в книгата.
Лирическият персонаж в „Нов сън за щастие” живее сред природата и през нея се изживява, живее с любимата и през нея се изразява, живее с Божествената вяра и чрез нея се извисява. Стихотворенията му са наистина „пейзажи на душата”, както критиката определя в миналото тези на Славейков от „Сън за щастие”. Някои от тях са поръсени и с капчици от авторовата ирония, тъй характерна за него и в другите му книги. Иначе стиховете му излъчват чистота, бистрота, прозрачност, както е заявено в следната миниатюра:
Да ме пронижат бистрите води!…
Бълбукащи, през мене да преминат!…
Иглице остра светлина, води
като зеница в пластовете сини!…
Аз нямам свое тяло, дом и род.
За мене само хоризонтът е окова.
Прозрачен съм – като мехурче кислород,
изплуващо от бездните на Словото.
Лирическото наследство на Ивайло Иванов все още не е критически усвоено. То има своите читатели и почитатели, но е време да бъде включено в канона на най-новата ни поезия като казващо нова дума, заявяващо свой уникален свят.
