В тази рубрика български интелектуалци отговарят на въпросите на ЛВ за живота си в София.
Теодора Димова
От малка живея в квартала около Докторската градинка. Мога да се движа из него слепешком. Познавам шумовете и тишината на отделните улици, мръсния въздух по бул. „В. Левски”, изнервените клаксони на колите, задръстванията, които неизменно се образуват, когато завали сняг или дъжд, тежкото движение на рейсовете по „Шипка”, жуженето на детски гласове около училище „В. Априлов”, необичайните викове, които понякога се разнасят от родилния дом на ул. „Шейново”, веселото площадче при телевизията, сега помпозно наречено „Сан Стефано плаза”…и най-добре познавам Докторската градинка, защото там играех като дете, там извеждах на разходка баба ми, после там извеждах на игра децата ми, после извеждах на разходка майка ми, сега най-често извеждам кучето…
Не зная да има по-очарователна градинка в София. Често се питам защо е така. Заради полусиметричните алеи или заради алпинеума, или заради достойния и красив паметник на руските опълченци-лекари, или заради изкуственото хълмче в североизточната част, пред което винаги е имало люлки и катерушки? В последните години през пролетта и лятото в почивните дни градинката се изпълва с хора, дошли от други квартали, паркирали колите си в съседните улици, те се разполагат по тревните площи като на пикник, децата тичат и пищят по алеите, гонят се, всички се радват на хубавата градинка, наслаждават се.
На ъгъла на ул. „Кракра” и „Шипка” в моето детство имаше сладкарница. Сега на нейно място са „100 грама сладки”. Сладкарниците по времето на соца бяха нещо като цветен остров сред потискащата сивота и убогост на останалите градски пространства. В тях можеше да се изгубиш, така да се каже. Изгубвах се и се изпълвах с възторг и трепет, защото в сладкарницата имаше избор. Можеше да избереш между крем пита, баварски крем, баклава, кадаиф, торта „Витоша”, скаличка, между малка, голяма и средна боза, между алтай и пепси. Това май бяха единствените места, където имаше избор. И самата възможност да избираш, да се колебаеш, да преценяваш създаваше непонятно и необикновено усещане. Но в тази сладкарница не можеше да отидеш с ежедневните си джобни пари. За тази сладкарница трябваше да си се подготвял специално, да си заделял от двайсетте стотинки джобни, да си пестил. Крем питата беше баснословните 70 стотинки, баварският крем – 80. Не съм съвсем сигурна в цифрите, но горе-долу бяха такива. Затова най-добре беше баба ми, която е дошла да ме вземе от училище, да каже ненадейно – искаш ли да отидем на сладкарницата? Как да не искам, та имаше ли по-голямо пиршество!
Да, имаше. И това беше Чешкият клуб, малко по-надолу по ул. „Кракра”, до Съюза на архитектите. Още с влизането се усещаше, че попадаш в друга среда и култура. Покривките неизменно блестящи от белота, келнерите работеха усърдно, не бездействаха, взимаха мълчаливо поръчката и след около четвърт час порцията бленувани кебапчета с гарнитура се озоваваше пред теб. Не можеше да се каже кое е по-вкусно – гарнитурата или кебапчетата. Но съчетанието им беше главозамайващо. И ако имаш още късмет насред това угощение – крем карамел!
Сега в Чешкия клуб се провеждат курсове по самба. В годините преди да се превърне в танцувален клуб, ресторантът западна, там, където едно време не можеше да си намериш места, сега масите стояха празни, само тук-там се мяркаше самотен посетител, обслужван от намусен, измъчен от безделието си сервитьор.
Добих навик да се заглеждам в старите сгради из центъра на София. Повечето са добре поддържани, измазани, боядисани. Опитвам се да си представя каква би била София, ако омразната тоталитарна архитектура не я беше дамгосала за столетия напред. Тя би била европейски град днес.
Но и ние също бихме били други. И историята ни би била друга. И политиците ни, и президентът ни, и изобщо животът ни.
