Елизабет Страут: „Долавям тихия тътен на сподавена ярост в Америка. Дали този гняв ще се разпростре и избухне в насилие? ”

Популярни статии

бр. 3/2023

Писателката, включена в краткия списък на наградата „Букър”, говори за несекващата популярност на романа „Олив Китридж”, кенсъл културата и присъствието на американската политика в последния роман от поредицата за Луси Бартън

 Лиса Алърдайс

Елизабет Страут

Когато избухва пандемията, Елизабет Страут току-що е завършила романа „О, Уилям”, в чийто център отново е любимият на читателите персонаж Луси Бартън. Книгата е включена в късия списък на наградата „Букър”. Днес, едва година по-късно, пред нас е романът „Луси край морето”, следващият роман от поредицата, който следва житейските премеждия на Луси и бившия ѝ съпруг Уилям, след като напускат Ню Йорк и се установяват в къща в Ню Инглънд по време на пандемията. „Луси и Уилям не излизаха от главата ми. Помислих си: добре, нека ги последвам до крайбрежието на Мейн, нека ги притисна до тази надвиснала над морето земя и видя какво ще се случи”, казва Страут от къщата си в Брунсуик, Мейн, постоянен дом на семейството ѝ, откакто беше наложен локдаун. Двата романа „взаимно се допълват”, добавя писателката. „Виждам всеки от тях като продължение на другия”.

Откакто излезе „Казвам се Луси Бартън” (2016) – книгата, която ни запознава с Луси, нейната отчуждена майка и изключителната бедност, в която героинята прекарва детството си – Страут създава още четири книги. Същински спринт за писателка, която публикува първия си роман „Ейми и Изабел” на 43-годишна възраст и пише следващия си роман след осем години – „Остани с мен”. Тези книги са добре приети от критиката, но именно третият ѝ роман, „Олив Китридж”, разказващ историята на пенсионирана учителка в Мейн, дава тласък на писателската ѝ кариера. Нейната дръпната, твърде сериозна и раздразнителна героиня олицетворява меланхоличната свадливост на обитателите на Нова Англия и печели необичайно широка популярност. С този роман Страут получава „Пулицър” през 2009 г. и печели предана читателска публика, а минисериалът по „Олив Китридж” с участието на Франсис Макдорманд, излъчен от HBO, е награден с осем статуетки „Еми”. Феновете на героинята ще са зарадват, когато разберат, че тя се появява и в най-новия роман на писателката.

Страут описва своя стил на писане като „бродиране” „Избирам цвят и бродирам тънка зелена линия. По-късно се връщам към нея и оформям листо или нещо друго”. Сложните и старателно градени истории се припокриват и вплитат една в друга, за да създадат мигновено разпознаваем фикционален пейзаж. „Нямах намерение да включвам в книгите си едни и същи персонажи”, казва писателката. „Но те са толкова истински за мен, че не устоях на желанието да пиша за тях отново”.

Франсис Макдорманд в кадър „Олив Китридж“

Нейните обикновени, изкусно непринудени истории, посветени на непретенциозни персонажи, са обичани от читатели и писатели (сред почитателите ѝ са Хилари Мантел, Зейди Смит и Дженифър Игън). Със своята руса изтъняла коса, вдигната нагоре, с неизменните си очила и изискани жестове, Елизабет Страут отговаря на холивудската представа за писател – спомнете си Мерил Стрийп или Лаура Лийни, която играе Луси в моноспектакъла по книгата „Казвам се Луси“, поставен на Бродуей.

Писателката говори така, както пише – пестеливо и сдържано. Можем да усетим напрежението между думите дори в хладната удивителна интонация, която малцина съвременни писатели си позволяват да използват без ирония. Често отговаря на въпроси с мелодичен смях или с „Именно!“, така че не си съвсем сигурен с какво точно се съгласява. Точно така реагира Луси – реакциите ѝ са особено съчетание на потвърждение и извъртане.  Между писателката и героинята има доста сходства: на една и съща възраст са (66), и двете са писателки, и двете са разведени и имат дъщери (Страут – една, Бартън – две), и двете живеят между Мейн и Манхатън. „Споделяме някои черти, но аз не съм Бартън“, казва писателката с известна умора в гласа. „На този етап от живота си не обръщам внимание какво мислят хората за мен“.

Локдаунът е идеален „мизансцен“ за Страут, тъй като нейната тема е самотата и изолацията, а действието в почти всичките ѝ романи е заключено в тесни пространства: малките градчета в Мейн или Средния запад, или болничната стая в „Казвам се Луси Бартън“. В „Луси край морето“ забелязваме голяма промяна – фикционалното време съвпада почти изцяло с реално протичащото време, като книгата документира първата година от пандемията с нейната несигурност и скепсис към ваксините. Страут се опитва да улови имплозията на времето. „Времето не съществуваше, всички дни се сляха в един. Опитах се да предам чувството за дезориентация на страниците на романа“.

Предишните ѝ книги са откъснати от съвременната реалност, но външни за сюжета събития присъстват в „Луси край морето“ – сред тях са убийството на Джордж Флойд и щурмуването на сградата на парламента. „Когато започнах да пиша книгата, разбрах, че ставаме свидетели на изключителни исторически времена, които трябва да засегна в прозата си. След това избухнаха безредиците пред парламента и видяхме нахлуването в сградата. Не можех да избегна тези събития”. Под повърхността на непосредствените тревоги в текста, свързани с вируса, долавяме дълбоко, всепроникващо безпокойство. „Имам чувството, че живеем на място, изпълнено с отчаяние“, казва писателката. Прекарвайки времето си между Ню Йорк и Мейн, Страут е наясно с разделението в страната. Според нея рискът от гражданска война е съвсем реален. „Усещам стаена ярост. Не зная накъде ще се насочи тя. Дали ще се разпростре и избухне? Дали ще се случат неща, подобни на събития от миналото на страната? Гледайки новини, в някои дни си казвам: „Добре, ще се справим с това“, но в други си мисля: „Може би няма да успеем“. „Зная, че много хора разпознават правилното от грешното, но в днешно време самата аз трудно се ориентирам в това“, разсъждава героинята ѝ Луси. „Това е точно описание на момента, в който живеем“, казва писателката. Що се отнася до кенсъл културата, Страут споделя, че като писател, който „обича да плува срещу течението“, внимава повече от всякога преди да не обиди някого. „Не искам да мисля за това, докато пиша“.

Връщайки се назад към детството, описва себе си като „бъбриво“ и „крайно емоционално“ дете – две нетипични проявления в една безрадостна протестантска среда. Открива в родословното си дърво „поредица от поколения жители на Нова Англия“, отличаващи се със „скептично отношение към удоволствията“. Баща ѝ, който умира преди повече от 20 години, бил „топъл и любящ“ родител за разлика от майка ѝ. „Майка ми не обичаше деца“, казва тя.

Страут описва майка си „като труден човек“, но набляга на факта, че тя не е прототип на Олив Китридж, макар и едноименната ѝ книга да е посветена на нея. „Не съществува и далечна прилика между двете“, казва писателката. Сложните отношения майка – дъщеря белязват нейното творчество – от „Ейми и Изабел“ до „Казвам се Луси Бартън“ книгите ѝ си съперничат в изграждането на портрета на едно токсично общуване. Все пак „Луси открива спасение в силната обич към дъщерите си и в усилията си да им дава това, което самата тя никога не е получила“, добавя Страут.

След като се дипломира в либералния колеж „Бейтс“ в Мейн и прекарва унила година в Оксфорд, Страут продължава образованието си в колеж по право в Сиракуза. Кариерата ѝ на адвокат е обречена и продължава едва шест месеца. Нужно ѝ е обаче много повече време, за да осъзнае, че юридическото образование ѝ помага да се обърне към писането. „Трябва да се освободиш от чувствата“, обяснява тя. „За мен най-интересната част от всеки случай беше излагането на фактите, защото това изложение представлява къс разказ. Те трябва да бъдат предадени стегнато, бързо и без емоции. Образованието ми по право беше полезно, защото в противен случай можех да потъна в море от евтини чувства”. В годините, през които трябва да работи на различни места – като секретарка, сервитьорка, продавачка – и да отглежда дъщеря си Зарина от своя първи брак, тя не спира да пише. „Дори когато отхвърляха текстовете ми, непрекъснато пишех – за читателя, за да поддържам връзка с някого. Никога не съм писала за себе си“. „Нека тази книга достигне поне до един човек“, се молела Страут, когато завършвала „Ейми и Изабел“. Представяла си млада жена, работеща в библиотека в Средния запад, която сваля книгата от рафта; надявала се, че ще дари на тази жена нещо, което тя дори не е осъзнавала, че желае.

В този момент се появява героинята ѝ Олив Китридж, която я свързва с хората по начин, за който никога не е мечтала. Героинята „изниква“ в съзнанието ѝ, докато Страут подрежда чинии в миялната машина. Чува често и гласа на Луси, когато си ляга вечер. Тази представа за персонажи, които магически „се появяват“ от нищото, не противоречи на положените усилия през годините, прекарани в чиракуване: когато персонажите се появяват, тя е готова за тях. Зад всеки ред, привидно създаден с лекота, стои тежестта на 10 000 часа работа.

При необичайно стечение на обстоятелствата – сюжетен обрат, който сякаш е излязъл от нейна книга – писателката среща втория си съпруг, Джеймс Тиърни, бивш главен прокурор на Мейн и щатски законодател. Това се случва по време на литературно четене в Ню Йорк скоро след публикуването на „Олив Китридж“. Двамата се женят година по-късно. „Зная, че това е чудесна история“, съгласява се тя. „Особено красива“. Но е принудена да се върне обратно в Мейн и да живее на 20 минути от мястото, където е израснала. „Това е ужасно“, казва тя съвсем сериозно. „Положих толкова усилия да се махна от този щат“.

Страут винаги говори с неохота за бъдещите си планове, но можем със сигурност да кажем, че не сме чули последната дума на Луси. Вероятно и на вдъхващата страхопочитание Олив Китридж. „Да не подценяваме Олив!“, казва тя през смях.

Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 24 септември 2022 г.

 

 

 

 

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img