Жизел Сапиро
Жизел Сапиро (*1965) е френска социоложка, чиито изследователски интереси са насочени към културата, литературата, превода и интелектуалците. Получава бакалавърска и магистърска степен по изкуства в Университета в Тел Авив, защитава докторат във Висшето училище за социални науки в Париж под научното ръководство на Пиер Бурдийо, където по-късно става професор. Автор е на монографиите „Войната на писателите, 1940 – 1953“ (1999), „Интелектуалното пространство в Европа: от формирането на държавите-нации до глобализацията (XIX – XXI век)“ (2009), „Може ли да се отдели творбата от автора“ (2020) и др. Гост на Х Софийски международен литературен фестивал през декември 2022 г.
Предлагаме ви откъс от референтния ѝ труд „Социология на литературата“ (предстоящо издание на СОНМ), в който въз основа на емпирични проучвания, разговори, наблюдения и текстуални анализи Сапиро анализира материалните условия за създаване на творбите и начина на функциониране на литературното поле, представите, които те пренасят, условията на рецепцията и апроприацията им, възможните им употреби.
Преводът е осъществен в рамките на програма „Творчески инициативи’2022“ на Национален фонд „Култура“.
Литературните съдебни процеси
Режимите, които възприемат принципа на свободата на словото, изместват идеологическия контрол от периода преди (предварителна цензура) към периода след публикуването на творбата, тоест от фазата на производство (предшестваща публикуването) към фазата на рецепция. Съдебните преследвания по повод определени творби са добър показател за границите на онова, което може да бъде казано и изразено в дадена социоисторическа конфигурация, но също така и за тяхната лабилност. Онова, което предизвиква скандал в една епоха, може да се превърне в референтна творба в друга – примерите с „Мадам Бовари“ на Флобер или „Цветя на злото“ на Бодлер, обекти на съдебно преследване през 1857 г., са достатъчно показателни в това отношение.
Една от причините за скандала, предизвикан от „Мадам Бовари“, е изчезването на автора като нравствена личност зад неговите персонажи. В по-ново време в същото е упрекван романът „Бонбонено розово“ (2002) на Никола Джоунс-Горлен, написан от първо лице, който ни представя един педофил. Скандалът, предизвикан от тези творби, е едновременно естетически и морален, тъй като, показвайки една нелегитимна гледна точка, той нарушава определено табу на „колективното съзнание“, ако трябва да си послужим с израза на Дюркем.
В хода на съдебните процеси срещу писателите е обсъждана самата интерпретация на творбата [Leclerc, 1991; Sapiro, 2011]. Тези дебати се осланят на двусмислеността на литературните текстове, които прибягват до някакъв код, до алюзията, до метафората, до изместването във времето, за да заобиколят забраните. Докато обвинението се опитва да изтъкне предполагаемата идеологическа интенция на автора, защитата често възприема стратегията на отричане, която има за цел да потвърди принадлежността на текста единствено към областта на литературата (не без умисъл). Формата и жанрът често са мобилизирани в тези дебати. Преследван през 1890 г. за обида на армията, оскърбление на обществения морал и нарушаване на добрите нрави, романът „Унтерофицери“ на Люсиен Декав е бил определен като „гнусен пасквил“ от заместник главния прокурор, докато неговият защитник се опитвал да обясни разликата между роман и памфлет. Ако интенцията на автора препраща към неговата субективна отговорност, обективната отговорност се заключава в условията на публикуването (книга или вестник, ограничен или висок тираж), които дават сведения за предполагаемата публика, която може да бъде достигната, и за предполагаемите ефекти на творбата върху тази публика според местните теории на рецепцията. За да осъществят успешно тази работа по интерпретацията, магистрати и адвокати се осланят често на рецепцията на преследваната творба от страна на критиката.
Рецепцията на критиката
Критиката е едно от основните опосредявания в процеса на рецепция и валоризация на творбите (с изключение на т.нар. „популярна литература“). Нейното съществуване е белег за определена степен на институционализация на литературната дейност. Това опосредяване представлява привилегирован източник за изследванията на рецепцията на литературните творби, защото се подчинява на интерпретативната традиция на хуманитарните науки. Пионерското изследване на Йозеф Юрт [1980] за критическата рецепция на творчеството на Жорж Бернанос свързва качествения и количествения анализ: статиите са разпределени според позитивната или негативната оценка и според характера на съответното издание, в което са публикувани, неговата периодичност, място на поява и тенденция. Творчеството на Ани Ерно е особено интересен случай за изследване на съчетаването на естетически и социални съждения, както и на предизвикателствата, свързани с жанра, в съвременната критика [Charpentier, 1994].
Оценъчните критерии за творбите зависят от позицията на отправителя на критическия дискурс в литературното поле. Всъщност дискурсите върху литературата варират според двата основни фактора, структуриращи литературното поле [Sapiro, 2010b]. Първият, който противопоставя „доминиращите“ и „доминираните“, разграничава ортодоксалните от хетеродоксалните схващания за литературата. Наистина колкото по-доминантна позиция заема критикът, толкова повече той се опитва да възприеме един евфемизиран и деполитизиран академичен дискурс – по форма – според установените правила на интелектуалния дебат. И обратното, колкото по-подчинена позиция заема той, толкова повече дискурсът му се стреми да политизира и изобличава конформизма и академизма на господстващите гледни точки.
Според втория фактор, който противопоставя автономията и хетерономията, схващанията за литературата и критическите дискурси се подразделят на такива, които се стремят да се съсредоточат върху съдържанието (историята, интригата, моралните ценности), от една страна, и такива, при които взема връх вниманието, насочено към формата (наративна или поетическа) и към стила на творбата, израз на логиката на автономизацията и на нарастващата рефлексивност на полетата на културното производство, от друга страна.
Ако кръстосаме тези две противоположности – доминантни/доминирани и автономия/хетерономия, получаваме четири идеални типа дискурс върху литературата. Господстващият дискурс в полюса на хетерономията придобива формата на морално съждение, докато доминираният дискурс в този полюс е по-скоро политическо или социално съждение. В господстващия автономен полюс взема връх естетическото съждение, докато според авангарда, изобличаващ рутинизацията като форма на ортодоксия, обновяването на литературните форми е средство за социална подривна дейност.
Без да стигаме до отричането на всякакво аргументирано основание на критическото съждение, ще приемем, че това съждение не се осланя единствено на критерии, вътрешно присъщи за творбата, но също така и на външни критерии като репутацията на автора, ако той не е начинаещ писател, репутацията на издателя (която има още по-голямо значение, когато става дума за начинаещите автори) и оценките на предходните критики. Тези фактори обясняват феномена на съсредоточаването на критиката върху малък брой заглавия. Така става ясно, че 50 % от критиките, публикувани през 1978 г. за нидерландската литературна продукция, са се съсредоточили върху 10 % от заглавията, публикувани през същата тази година (половината от публикуваните заглавия не са получили никакво внимание от страна на критиката), и това съсредоточаване се е свило още повече през 1991 г. (60 % от критиките за 10 % от заглавията, докато 2/3 от заглавията не са получили никаква рецензия) [Janssen, 1997]. Шансовете на една книга да получи признание от страна на критиката зависи до голямата степен от редица фактори като: литературния жанр (роман), размера и символния капитал на издателската къща. Методът на even history analysis, осланящ се на регресивни анализи въз основа на лонгитудинални данни, позволява да се изследва начинът, по който тези фактори се свързват във времето, за да обяснят критическата рецепция [van Rees et Vermunt, 1996].
Ефектите на рецепцията върху творбата
Ако ефектите на утвърждаването върху траекторията и себевъзприятието на индивида са били долавяни от разговори в случая с литературните награди [Heinich, 1999], то ефектите на рецепцията върху творбата – и в по-широк смисъл върху пространството на възможностите – представляват все още слабо изследвана област от социологията на литературата. Впрочем рецепцията обуславя еволюцията на траекторията на автора, който е в плен на образа, вменен му от критиката или другите инстанции (издателски, политически, литературни), и на очакванията на публиката или на колегите му по перо, с които той трябва да се съобразява. Случаят с Ромен Гари, комуто се е наложило да използва псевдоним, за да промени стила си (и да получи за втори път наградата „Гонкур“ под името Емил Ажар), разкрива a contrario тежестта на тези очаквания. Ако в този краен случай смяната на стратегията на писане е изисквала стратегия на скриване на идентичността на автора, рецепцията на творбата води винаги до уточняване на стратегията на автора, който може да стигне дори до отказ от първоначалната стратегия, а именно в случай на субверсивна интенция, изправена пред заплаха от санкциониране, и има повече или по-малко подчертано влияние върху бъдещите стратегии на писане.
В по-широк смисъл позитивните или негативните санкции, които творбата или някой културен продукт получава, могат да допринесат за предефинирането на пространството на възможностите. Такъв е случаят например с прочутата критика на Сартр, който буквално посича „Краят на нощта“ на писателя Франсоа Мориак, по онова време член на Френската академия. Сартр критикува прибягването на автора до един всезнаещ разказвач, възползвайки се от теорията на относителността на Айнщайн, и го упреква, че смесва позицията на разказвача с тази на Бог: „Бог не е романист. Господин Мориак също“ [Sartre, 1993, p. 53]. Тази статия е произвела ефекти не само върху траекторията на Мориак, който възприема първото лице във „Фарисейката“ (1941), а после за дълго спира да пише романи, но и върху литературното поле като цяло, в което тя допринася за отпадането на похвата, свързан с всезнаещия разказвач.
Тези примери сочат, че не можеш да твърдиш, че пишеш литературната или интелектуалната история, без да отчиташ процесите на рецепция и техните ефекти. Изследването на „изместената рецепция“ на „Моне, оскърбления и предизвикателства“ на Ахмаду Курума (1990) и пренаписването на този роман, който изначално е имал за цел да изобличи колониализма, е показателно за процеса на интериоризация на принудите от страна на парижкия франкофонски център, от който зависят бившите колонии, а именно изчезването на ангажираната литература. Затова пък става ясна „постколониалната меланхолия“ на френските инстанции на утвърждаване [Ducournau, 2010].
Ако изследването на колониалната и постколониалната литература позволява насочването на погледа от периферията към центъра, превръщането на етикета „постоколониална“ в запазена марка на световния пазар на литературата разкрива напреженията, които пронизват тази литература, между съпротивата и пригаждането към нормите на пазара: именно това разкрива едно изследване върху наградата „Букър“ [Huggan, 2001], инстанция на утвърждаване, която се опира на eдин мултинационалeн агробизнес с колониално минало и e съставена от белокожи съдебни заседатели от мъжки пол, които посочват от британския център „представителните“ творби от периферията, като установяват по този начин един постколониален канон, чиято емблематична фигура е Салман Рушди. Впрочем наградата не е нищо друго освен брънка в една издателска верига, която произвежда т.нар. от Греъм Хъгън „постколониален екзотизъм“ и тръгва от публикуването в специализирани поредици като African writers series в издателство „Хайнеман“ в Оксфорд чак до packaging. Сблъсквайки се с тези принуди, засегнатите автори, като умели стратези, манипулират правилата на играта и вещо дозират екзотизъм и критика на системата, както сочи анализът на „Среднощни деца“ на Рушди, чиято различна рецепция – деполитизирана във Великобритания, силно ангажирана в Индия – свидетелства за двусмислеността. Позиционирането на други постколониални автори по отношение на световния пазар, свързан с книгоиздаването, е предмет на по-системно изследване въз основа на случаите с Кутси, Уолкът и Гоуз [Brouillette, 2007].
Превод от френски: ТОДОРКА МИНЕВА
Библиография
Brouillette S. [2007], Postcolonial Writers and the Global Literary Marketplace, Londres, Palgrave.
Charpentier I. [1994], „De corps à corps. Réceptions croisées d’Annie Ernaux“, Politix, nº 27, p. 45-75.
Ducournau C. [2010], „Mélancolie postcoloniale ? La réception décalée du roman Monnè, outrages et défis d’Ahmadou Kourouma (1990)“, ARSS, nº 185, p. 82-95.
Heinich N. [1999], L’Épreuve de la grandeur, Paris, La Découverte.
Huggan G. [2001], The Postcolonial Exotic. Marketing the Margins, Londres, Routledge.
Janssen S. [1997], „Reviewing as social practice. Institutional constraints on critic’s attention for contemporary fiction“, Poetics, nº 24, p. 275-297.
Jurt J. [1980], La Réception de la littérature par la critique journalistique. Lectures de Bernanos, 1926-1936, Paris, J.-M. Place
Leclerc Y. [1991], Crimes écrits. La littérature en procès au XIXe siècle, Paris, Plon.
Sapiro G., [2010b], „Entre appropriation, interprétation et jugement : la réception de l’écrit et ses médiations“, in Goetschel P., Jost F. et Tsikounas M. (dir.), Lire, voir, entendre. La réception des objets médiatiques, Paris, Publications de la Sorbonne, p. 209-216.
Sapiro G., [2011], La Responsabilité de l’écrivain. Littérature, droit et morale en France (XIXe-XXIe siècle), Paris, Seuil, 2011.
Rees K. (van) & Vermunt J. [1996], „Event history analysis of authors’ reputation. Effects of critics’ attention on debutants’ careers“, Poetics, nº 23, p. 317-333.
