Амелия Личева
Десетилетия наред Европа е тема по-скоро на американските или на източноевропейските писатели по линия на идеала, на опита да се привнесе нещо от нейния дух, от света ѝ на собствена територия. Така е при Едит Уортън, Хенри Джеймс, Ърнест Хемингуей, така е при Милорад Павич, Дубравка Угрешич, така е в българската традиция, белязана от идеята за пътуването към дома Европа и завръщането в него. На този фон западноевропейските автори предпочитат или фокусирането върху конкретни градове – Париж, Рим, Лондон, или лишаването на текстовете им от локални маркери, както е при Кафка или Бекет, за да се постигне една много по-голяма универсалност.
Днес обаче ситуацията е коренно променена и много от големите съвременни европейски писатели започват да дебатират Европа, опитвайки се да дадат визии за бъдещето ѝ. Парадоксът е, че в тези свои прогностики те се нуждаят от разкази за миналото ѝ и неговите следи и трансформации най-вече в сегашното. Такива романи са „Столица“ на Робърт Менасе, „Времеубежище“ на Георги Господинов, „Гранд хотел „Европа“ на Иля Леонард Пфайфер. Сред тези три последният има най-късна поява на български и ще бъде обект на настоящия текст.
В новата „Вълшебна планина“, каквато версия безспорно гради Иля Пфайфер, санаториумът е заменен със знаков в миналото хотел, който може би е някъде в Италия, но това не е нито сигурно, нито има особено значение. Той по подобие на санаториума на Томас Ман непрекъснато се докосва до смъртта, защото е белязан от разруха, разпад, изчегъртване на фактите от миналото и подмяната им със симулакруми. Героят е болен, макар и от любов, но това не го прави по-малко стресиран, депресиран, застрашен. Нещо повече, тази любовна история, която той е дошъл да излекува, е също много двояка, защото е по-скоро алегория на любовта към историята, миналото и трудното ѝ съвместяване с настоящето. Неслучайно любимата на героя носи името Клио, музата на историята, и знае всичко за Караваджо, а и за изобразителното изкуство от периода, а и не само, както и за Генуа, за Венеция…
Както и при Томас Ман, и при Пфайфер не липсват и възпитатели. Прототипите на учителите обаче не са велики философи, защото времето е време на еклектика и на малки идеи, но това не отменя обстоятелството, че и в новата „Вълшебна планина” се проиграват концепции, сблъскват се тези, дебатират се визии дори за самата Европа като тези на Джордж Стайнър, и най-вече – обсъждат се промените, които тегнат над континента и заплашват да взривят бъдещето му. В този смисъл централният персонаж и така има много какво да учи и за себе си, и за света, на фона на едни нови катаклизми, които могат да преобърнат устоите на съществуването.
Версията на Пфайфер нямаше да бъде от 21. век, ако не намесваше актуалното, политическото, ако не боравеше с автофикционалността, ако не залагаше на хибридността, отваряйки романовото към репортажа, справочника, статистиката… Романът съчетава комедия на нравите с пътеписи, политически и културни коментари, размисли за европейската идентичност, мистерия, свързана с кражба на произведения на изкуството (посветена на последните дни и картини на Караваджо) и какво ли още не. А героите на Пфайфер са склонни да изнасят лекции – за имиграционната политика, за неравенствата, за застаряването на Европа, двойните стандарти към бежанците, необходимостта от работна ръка, консуматорските нагласи…
Между другото, по тази линия са и най-сериозните критики към романа от страна на рецензентите му по света. Обвиняват го, че наред с елегантната бароковост откриваме и безвкусно репортерство, че безразборно смесва еротичното и езотеричното, забавното и назидателното, античното и академичното, а стилът напомня ту за Набоков, Том Улф, Бодрияр, Умберто Еко, ту за становище на ЮНЕСКО.
Ако трябва обаче да определим една голяма тема на „Гранд хотел „Европа”, то тя може да се сведе до темата за подмяната и произтичащата от това загуба на автентичност. Тази тема е проиграна на множество нива – от промените, които настъпват в хотела, за да се угоди на вкуса на китайските туристи, през съдбата на последните картини на Караваджо и историята на бежанеца Абдул, която също е неавтентична, защото той я разказва не през своя опит, а през прочетеното в любимата му книга, та до концентрацията върху масовия туризъм като феномен на днешното, който вместо знания търси трофеи и лайкове във фейсбук.
Обобщено, романът на Пфайфер нямаше да оправдава нито сравнението с „Вълшебната планина”, нито щеше да е голям, ако не отправяше провокация към световния ред, завладян от ерзаца, невежеството, умората, загубата на вкуса и духа. Затова и в него Европа, представена като старица, умира със спомена за Паганини, но под звуците на музика, изпълнявана от една млада китайка в хотел, пригоден за китайски туристи… Защото носталгията не лекува, а живеенето с миналото заплашва да превърне континента в една голяма Венеция, от която местните са си отишли, а останалото е игра, туризъм и хаос.
Иля Леонард Пфайфер, „Гранд хотел „Европа“, прев. от нидерландски Мария Енчева, изд. „Колибри“, 2022
,
