Венцислав Божинов
Преди да се разтворят, приличаха на прозрачни дебели животински черва с жълти крайници. Паднаха изведнъж и се провесиха пред лицата на пасажерите. Не изпита страх. По-скоро беше изненадана. После ѝ стана неприятно от рязкото спускане на самолета – усещаше как всички вътрешности се придвижват нагоре и затискат като огромна тапа гърлото ѝ. Маската продължаваше да се люлее пред лицето ѝ, а найлоновият плик, който толкова много ѝ заприлича на дебело животинско черво, леко подпухваше. Замириса на изгоряло. Беше първото ѝ пътуване със самолет. Прочете и научи за всичко, което можеше да се случи по време на полет. Знаеше, че някъде под седалката бавно горят свещи с бариев пероксид, а спасителният кислород, отделян при горенето, пълзи по тънките прозрачни маркучи, след това влиза в дългата найлонова торба, за да бъде вдишан от пътника през маската.
А пътниците вече притискаха към лицата си маските, над които можеше да се видят около двеста чифта ужасени и питащи очи. След първите вдишвания погледите се успокоиха. И още нещо добро имаше във внезапно падащите маски – хората веднага ги притиснаха към лицата си и в тях заглъхнаха първите викове от страх и ужас.
Тялото ѝ олекна. Погледът ѝ се замъгли и онова, което изпита в този момент, можеше да се нарече щастие. Истинско щастие! Значи така се усещаше това, към което хората толкова много се стремяха. Беше миг на невероятна лекота. Сякаш излизащият от маската кислород, който тя отказваше да вдиша, бавно обгръщаше тялото ѝ, разграждаше го и противно на всяка химична логика то се превръщаше в прозрачна ефирна маса, мъгла във формата на седящ на седалката човек.
***
Първо се появиха леките подутини. Тя не знаеше за тях. Беше мълчал дълго, преди да ѝ каже, че по краката си има някакви странни образувания. Искаше да ѝ спести излишните притеснения. Но нещо пълзеше по лимфните му пътища, след това намираше удобно място и засядаше там, като бавно растеше и му казваше: „Трябва да признаеш“. И той призна. Нямаше как да обясни това, че беше непрестанно потиснат, не му се излизаше, срещите с най-близките приятели го изнервяха, а на всичко отгоре се налагаше да ходи често на лекар и да се подлага на необосновани, поне за нея, изследвания.
Не беше глупава и веднага разбра за какво става дума. Онова, което се случваше в лимфните му възли, беше възможно най-страшното. Обзе я страх и отчаяние противно на неговото хладнокръвие. „Не се тревожи – ѝ казваше, – това е част от живота.“ Но тя знаеше, че тази част от живота води към края му и единственото нещо, което тя можеше да направи, беше да плаче. Колкото и да се опитваше да му спести страха, който я изпълваше, не успяваше.
Пиеха сутрешното си кафе, а тя седеше срещу него с безумен поглед, зачервени очи и подпухнали от плач клепачи. Сенките под очите ѝ превръщаха лицето ѝ в маска с два тъмни отвора. Беше минал поредната химиотерапия и единственото, което се беше случило, бяха опадалата коса и сиво-жълтата кожа на лицето. Носеше шапка от тънко трико, за да не я притеснява с голата си глава, но шапката така прилепваше по черепа му, че обезсмисляше носенето ѝ.
„Ще опитаме отново.“ Така казваше всеки път, преди да влеят поредните дози от отравящия го химикал. След това се връщаше и лягаше. Не говореше. Мълчеше и гледаше втренчено в тавана, докато не почувстваше, че силите му се възвръщат. После отиваше при нея. Молеше я да излязат на балкона и заедно да гледат Витоша. Оттук съвсем ясно се виждаха огромните каменни реки, спускащи се по склоновете на планината. Милиони години вятърът, слънцето и влагата бяха превърнали ръбатите скални отломъци в огромни заоблени камъни, които те обичаха да наблюдават с големия морски бинокъл – единствения му спомен от тригодишното служене във флота. Тези милиони години – възрастта на гранитните скали – се срещаха с времето на техния съвместен живот – четвърт век – и той изглеждаше спрямо тези милиони години не миг, а толкова малък отрязък от време, като че някой безумен математик нарочно го беше повдигнал на минус безкрайна степен, за да го смали до неузнаваемост.
***
Нищо не помнеше от Амстердам. От Амстердам, който видя последно само преди няколко часа. Не помнеше нито полета дотам, нито краткия престой в този град, който някога ѝ беше любим. Може би беше останало като спомен от вчера само онова неприятно чувство от срещата на огромни потоци весели и безгрижни хора, които преминаваха покрай нея, нехайни към болката ѝ. Но запомни Гренландия. Самолетът летеше на десет хиляди метра височина, когато за кратко облаците се пропукаха, отдолу се показа ледена пустош, прорязана на места от вода. Нещо магично имаше в този огромен отрязък заледена суша, който сякаш не принадлежеше на този свят въпреки хората, които живееха там.
После се появи Канада. Това беше единственото място, което позволяваше на пътника в самолета, спускащ се по парабола от север на юг, да види от високо и от далече брега на континента, който първо се появи като тънка ивица, после наедряваше, като допускаше погледа на наблюдателя навътре в себе си. Но тук не видя нищо освен огромна бяла площ, потисната от дебела снежна покривка. Сякаш отдолу нямаше градове, магистрали, хора. Все едно там, в ниското, хората живееха под тази бяла покривка в огромни мравуняци, без да виждат небето и слънцето. Разбира се, че не беше така, но това видя тя, погълната от дълбоката си тъга на път към Лос Анджелис – Града на ангелите.
***
– В Лос Анджелис. Там искам.
Тя го погледна учудено, а той отпи кафе и погледна към каменните реки на Витоша, сякаш тя не беше до него и казаното не подлежеше на оспорване.
– Знам каква си. Знам какво ще се случва с теб на всяка Задушница. Искам да ти го спестя.
Щеше да добави към списъка си още един гроб, на който да ходи, но този път в Бояна. Случайност или не, но тя от няколко години на Задушница или в някоя събота, когато чувстваше липсата на своите близки, кръстосваше София с храна и свещи от единия край до другия, за да прелее гроба първо на майка си, после на баща си, после на баба си и накрая на дядо си. Това е съдбата на мъртвите в София – някои да ги запраща на едно или друго място, без да се интересува, че те биха искали последният им вечен дом да бъде до онези, които силно са обичали. „Единственото гробно място, което можем да ви предложим, е в…“. Всеки път беше различно. Някой чиновник хвърляше зар и определяше къде е това свободно гробно място.
А по обяд, след като бяха обходили всички гробища на София, се качваха в колата и тръгваха към село, за да прелеят и останалите два гроба от списъка – на другата ѝ баба и на другия ѝ дядо.
Не искаше да говорят за това, но последните резултати бяха категорични, а и той настояваше. Може и да беше игра, но се държеше толкова хладнокръвно, че тя се чувстваше длъжна да откликне на това хладнокръвие и в някаква степен да го следва.
– Няма да ми тежи. – Разплака се.
– Вероятно. Свикнала си. Но знаеш, че имам детска мечта. Тъпа, но моя мечта – отвърна.
Знаеше за тази мечта. Винаги беше искал да отиде в Щатите. Тази дума в онези години означаваше не просто друга страна, а друг свят – бленуван и непостижим. Не замина дори когато единствената му сестра се ожени за американец и заживя в Лос Анджелис, а това беше любимият му град. Любим му беше без причина. Отново детска мечта, която се беше появила не заради някакво конкретно знание, а като архетипен образ, изплувал от дълбините на съзнанието му. Митът Лос Анджелис беше надградил митът Щатите и те заедно формираха образа на мечтата, която не успя да сбъдне.
– Ще ме кремирате.
Тук тя отново избухна в плач и неудържимо захлипа.
– Престани – продължи той. – Ще ме кремирате и ще изпратиш урната на сестра ми. Искам да постоя малко в Лос Анджелис – засмя се. – После искам да наемат лодка от Санта Моника и да разпръснат праха ми в океана. Толкова е просто.
Ако аргументът му единствено беше да ѝ спести усилия по задушниците, вероятно нямаше да склони да изпраща урната с праха му в Щатите, но срещу мечтата, „тъпата детска мечта“, както той я наричаше, тя не можеше да се изправи.
Угасна сякаш без причина. Беше отслабнал, беше толкова изпит, с жълто-сива кожа, но говореше, смееше се, дори успяваше нещо да хапне. Беше виждала хора, които изглеждат по същия начин, и те продължаваха да живеят. Живееха с години, а той угасна. Разговаряха. Този път не беше за Лос Анджелис и за праха му, който трябваше да стигне до водите на Тихия океан. Изведнъж той се отпусна леко назад и погледна нагоре, както правеше, когато му беше досадно. Всичко приключи.
След това тя направи така, както го бяха решили. Кремира тялото му. Избра най-евтината, но най-сигурна урна от дебела черна пластмаса и добре завинтващ се капак. После занесе урната до офиса на куриерската фирма и нейният любим, от когото беше останала само пепел, отлетя за Града на ангелите.
***
Бяха изминали не повече от петнайсет секунди, откакто кислородните маски паднаха, а самолетът рязко се спусна надолу. Първото, което си помисли, беше, че губят височина заради сериозна повреда. После отказа да мисли за това. Отказа да сложи и маската. Беше чувала, че единственият смисъл от тези устройства е обилното количество чист кислород да замъгли съзнанието на човека, да го докара до някаква необяснима еуфория и той по-лесно да посрещне очакващото го. Разбира се, беше чела и контрааргументи, в които се твърдеше, че единствената роля на маските е да спаси хората при евентуално разхерметизиране на самолета и те да не изпаднат в хипоксия. Каквото и да предстоеше, искаше да го приеме с ясно съзнание. Огледа се около себе си и онова, което видя първо, бяха трескавите движения на пътниците, с които те хващаха маските и ги налагаха върху лицата си, закопчаваха коланите и гледаха втренчено с ужас. После дойде споменът, който се изсипа в съзнанието ѝ и прие някаква протяжност на разказ само защото в главата ѝ всички тези събития стояха в някакъв времеви порядък.
Сега видя пред себе си как някакво жълто петно се клатушкаше. Беше нейната неизползвана маска. После маската изчезна и тя я усети върху лицето си. Вдиша инстинктивно, после отново и отново. Вече виждаше ясно. Самолетът продължаваше да се снижава, като това спускане по-скоро приличаше на свободно падане, отколкото на контролиран полет. Коланът ѝ беше закопчан и това я придържаше към седалката. Кой го беше закопчал, не я интересуваше и по тази причина не погледна встрани. Нямаше никакъв спомен от спътника до себе си – жена ли беше, или мъж, на каква възраст беше и въобще всички подробности, на които задължително би обърнала внимание до най-малките детайли, ако се намираше в нормално състояние. Единственото, което си спомняше от времето преди да излетят, беше, че помоли човека до себе си да се разменят и тя да седне до илюминатора. Спътникът се съгласи и това беше всичко.
Усещаше ластика на маската върху косата си. Някои против волята ѝ се беше погрижил за нейната сигурност. Хвана маската, вдигна я нагоре и я махна от лицето си. После всички около нея отново загуби ясните си очертания.
***
И трите бяха пред нея. Бяха седнали на дълга маса за шестима души и кой знае защо и трите се настаниха на страната срещу нея и сега приличаха хем на съдийски състав, който щеше да произнесе очаквана присъда, хем на три закъснели орисници, които се бяха нагърбили със задачата да я орисат отново, така че тя след четиресет и седмата си година да изживее нов и правилен живот. Говореха ѝ от позицията на своя опит, като че тя не бе живяла. Беше разбираемо – само за трите, – нейният живот за тях беше пропилян и непълноценен. А и сега… вече втора година, откакто той умря, беше без мъж. Беше глупава, беше наивна, беше старомодна… Не си спомняше съвсем каква още беше според тях.
Гледаше мълчаливо лицата им. Това ли бяха приятелките ѝ от детските години. Виждаше леко повехналата кожа на лицата на жени, прехвърлили средата на четиресетте. Прецизната основа под грима и скъпият им фон дьо тен не успяваха да прикрият белезите на времето. Тънки бръчици бяха започнали да се спускат около очите и по челата им като едва видими пукнатини на автомобилно стъкло, които с времето щяха да се удължават и да стават все по-дълбоки. Устните на две от тях бяха пълни с хиалурон и приличаха на дълги мехури, причинени от изгаряне. Лицето на третата завършваше с добре оформена силиконова брадичка, а с новите си огромни скули приличаше на сполучлива восъчна възстановка на лицето на монголски хан.
„Само с един мъж!? Цял живот! Не си в ред!“ Да, на двайсет тя имаше първия си и последен мъж. Само един. И него сега го нямаше. Какво била правила тези две години? Ами страдала. Но докога. Не знаеше. Вероятно винаги. Не се замисляше за това, но не изключваше страданието и мъката от бъдещия си живот. Той щеше да бъде такъв – на мъка от спомените за него.
След това виждаше как пръстите на едната ръка се сгъват, след това на втората… Едната броеше мъжете, „които бе имала“. Така каза: „които съм имала“. След това виждаше пръстите на другата ръка как се сгъват, притискани поред от показалеца на лявата ръка. Един, два, три, четири… замълчаване. Да, пет, шест. Редът продължаваше, отново преминаваше на другата ръка, като този път палецът поред притискаше срещуположните пръсти, за да отброи всяко следващо притежание.
Срещу нея три реда порцеланово бели зъби проблясваха зад набъбналите устни, убеждавайки я в несъстоятелността на живота ѝ, който се заключаваше до един-единствен мъж и една-единствена любов. Бяха завоювали мъже – така твърдяха, – но тя добре знаеше, че просто се бяха предлагали, срещу което получаваха скъпи вечери, бутикови рокли, екскурзии до екзотични места и все подобни неща. А когато поредният мъж им се насищаше, прилагаше най-деликатния начин да подскаже, че е време жената да си тръгне – липсата на сексуално желание. И те си тръгваха, подвластни на илюзията, че изоставят, че зарязват, за да потърсят друг, когото да завоюват.
Никога никой от всичките им завоевания не им беше предлагал брак. А тя имаше три пръстена, три предложения и все от него. Смяташе, че няма смисъл да документират любовта си, след като и така бяха щастливи. А може би причината за отказите ѝ беше в това, че дете така и не се появяваше. Каква беше причината за това, не ги интересуваше.
Изневяра. Ако се свържеше с някого след неговата смърт, това е изневяра. Глупава ли е да мисли така две години след смъртта му?
Някой пак беше поставил маската на лицето ѝ. Бяха минали не повече от петнайсетина или двайсет минути. Видя ясно малкия монитор на седалката пред себе си. Вървеше някакъв филм, представящ историята на Лос Анджелис. Опита се да махне маската, но вместо нея пръстите ѝ хванаха нечия ръка. Погледна нагоре. Видя лицето на непознат мъж, който леко се беше надвесил над нея и притискаше маската към лицето ѝ. Опусна ръка. Може би така беше по-добре.
***
Пристъпяше бавно по кея на Санта Моника. Срещаше туристи. Едни стояха до парапетите и снимаха, други просто се разхождаха. В дълга редица през няколко метра рибари бяха пуснали въдици и мълчаливо се взираха във водата. Никой на никого не обръщаше внимание, така че едва ли някой я забелязваше. Трябваше да стигне до края.
Спомни си видеото, което сестра му ѝ изпрати. Беше десетминутен запис, на който се виждаше носът на малка яхта, която бързо навлизаше в океана. След това се появи сестра му с урната в ръка. Беше с бяла рокля, широкопола бяла шапка и светлосин шал, чиито дълги краища вятърът леко развяваше. Той би се зарадвал да види сестра си облечена по този начин в момента, в който се разделяха завинаги. Яхтата спря. Видя как прахът му се сипе и срещнал водата, се топи като снежинки, падащи върху гореща земя. Накрая видя и пластмасовата урна, която цопна във водата. За миг се изправи с отвора нагоре, отказвайки да потъне, след което вълните я люшнаха, напълни се с вода и бързо изчезна. Голям венец падна върху мястото, където прахът и урната бяха потънали. Записът свърши.
Беше стигнала до края на кея. Остави чантата до себе си и извади от нея бяла кърпа. Застла я. После извади бутилка червено вино и кръгла пита, която беше купила от любимата му пекарна, и ги постави внимателно върху кърпата. Забоде в питата малка църковна свещ. Зад гърба ѝ в далечината голямото виенско колело на кея на Санта Моника издигаше и спускаше безгрижни хора, които не знаеха, че днес, събота, е Мъжка задушница.
