бр. 6/2023
Рубриката „Поетични репортажи от Румъния“ е поглед към случването и случващото се в съвременната румънска поезия. На страниците на „Литературен вестник“ ще ви предложим срещи с поезията и разговори с някои от най-интересните съвременни поети.
Андрей Доша е роден през 1985 г. в Брашов. Магистър е по културни иновации в Брашовския университет. Има издадени пет стихосбирки и два романа, последният от които е „Много сила и един грам нежност“ („Полиром“, 2021). През 2022 г. излиза и романът му „Чайковски на уокмена“. Превежда художествена литература от английски и унгарски език и е редактор на списание „Поезис Интернационал“.
Андрей, благодаря ти, че прие да дадеш интервю за „Литературен вестник“, където представяме и превода на няколко твои стихотворения. Ти имаш издадени пет стихосбирки и два романа. Носител си на най-важните награди за поезия в Румъния. Също така си един от най-силните гласове на съвременната поезия, макар че румънският не е твоят майчин език, ти произхождаш от унгарско семейство. Освен това си и преводач, превеждаш унгарска литература на румънски. Как започна да пишеш на румънски?
В началото пишех на унгарски. Хайку. Бях попаднал на една онлайн платформа със стотици, ако не и с хиляди стихове хайку, преведени на унгарски. В родния ми град Брашов нямаше много литературни кръгове и кръжоци, затова реших да изпратя имейл на главния редактор на единствения вестник, излизащ на унгарски там. Той не отговори нито на първия, нито на втория ми имейл. Реших да отида в редакцията, за да разбера какво става. Главният редактор ми каза, че стиховете ми са декадентски, но да не губя кураж, да продължавам да пиша и да му изпращам. Тогава бях двадесетгодишен младеж, чийто поетичен изказ беше сравнен с тези на Бодлер и Готие, но всъщност стиховете ми бяха доста хрисими, пишех как слънцето милва с лъчите си рибарите от народа мокен в Мианмар и се гмурка с тях в дълбините. Продължих да пиша още известно време на унгарски, докато не открих, благодарение на тогавашната си приятелка, едно ателие по творческо писане на румънски. Тогава бях на двайсет и две. И преминах на румънски моментално. Не съм обмислял дали искам да пиша на друг език. За мен беше важно някой да ме забележи. И не съжалявам, че започнах да пиша на румънски език, винаги съм имал специална връзка с него, научих го в движение, в детската градина. По-голямата част от книгите, които моята майка ми даваше, бяха на румънски. И в известен смисъл този преход беше съвсем логичен и естествен.
Разкажи ми как е представена унгарската литература в Румъния. Има ли интерес, дискусии, рецензии, когато излезе преведена от унгарски книга? И като цяло колко отворена и любопитна ти се струва румънската читателска публика към преводната литература?
Рецепцията на унгарската литература в Румъния не е достатъчно пълнокръвна. Малко читатели са чували за други автори освен Естерхази, Краснахоркай, Бартис. А що се отнася до критика, която да пише за излизащите и преводните книги, то такава почти не съществува. Някои от книгите с проза и поезия, написани от румънски автори, едва успяват да съберат няколко редакторски бележки, кратки рецензии в онлайн издания, понякога някоя по-сериозна рецензия, докато преводите рядко се радват на такова внимание. Истината е, че за една година излизат страшно много книги. И тук говоря само за големите издатели.
По-често се организират срещи и разговори с унгарски писатели благодарение на усилията на издатели като Богдан-Александру Станеску, на Унгарския институт в Букурещ и на литературния фестивал в Клуж „Тайният разговор“.
Любопитството на публиката се събужда и когато издателството представя дадена книга. Ще ви дам два примера с преведени от мен книги, понеже няма как да сбъркам с изводите в дадените случаи. Романът на Андраш Форгач „Досиетата на майка ми“, който излезе в колекция Ананси, беше представен професионално, а авторът беше поканен на литературни събития в Букурещ и Тимишоара. Докато книгата на Магда Сабо „Вратата“, издадена от издателство „Ол“, не беше представена по никакъв начин и интересът към нея беше незначителен, макар че в блоговете за книги и социалните мрежи се появяваха спорадични коментари и рецензии.
Книгите ти правят впечатление и с много добре обмислената си архитектоника, стиховете са свързани помежду си, приличат на рентгенови снимки на паметта, поглъщат те в образния си свят, в сложно конструираната поетика, почиваща на еклектични методи, смяна на регистри и заслепяващи фрагменти. Това твоят естествен начин да виждаш и описваш света ли е, или е резултат от упорит труд върху тези вътрешни механизми, които изграждат така добре стоящата цялостна книга?
Наистина работя много върху конструирането на книгите. Най-често започвам да пиша за произволни преживявания, които се опитвам да си изясня. Води ме желанието да анализирам тези често объркани, фрагментарни, погълнати набързо в лудо препускаща последователност мигове, които изграждат живота. Но едва с течение на времето се очертават основната тема, интересът и насоката, които се утаяват в голяма част от стиховете, които впоследствие изграждат книгата. Бих казал, че по-скоро темата избира мен, отколкото аз нея. Всъщност е несъзнателен вътрешен процес, улавяне на някакво намерение, което после се надгражда фрагмент по фрагмент. Единствената ми книга, за която това не важи, е „Американски опит“. Стиховете в нея написах много емоционално, като интуитивна реакция на отчуждението и оскотяването, които преживях, докато бях в САЩ.
В твоята поезия забелязвам преход от изпълнената с неврози поетика на предходното поколение към един свят на апатия и безразличие. Откъде идва това? Мислиш ли, че става дума за нова поетична реалност? Всъщност как би описал твоето поколение поети? Как изглежда съвременната румънска поезия през твоите очи?
Мисля, че апатията и безразличието са пряк резултат от предлагането на твърде много стимули и маркетингови трикове, характерни за консуматорската епоха, в която живеем. Не знам дали става дума за нещо поколенческо, защото реакцията на човешката психика към света, който обитаваме, може да бъде много разнообразна. В първите ми книги най-много ме вълнуваха темите за загубената способност да общуваме, за отчуждението, породено в условията на късния капитализъм, за изцеряването на травмите от ранното детство. По-късно започнах да изследвам хедонизма, опитвайки се да покажа, че натискът, упражняван от ценностите на днешното общество, крие риск от празнота и неудовлетвореност, които могат да се окажат силно изтощителни за индивида. През същия период в романите и разказите си започнах да говоря и за вредата от токсичната мъжественост, за ксенофобията и екстремизма, за връзката родител – дете.
Относно съвременната румънска поезия не знам дали все още можем да говорим за поколения. Към днешна дата тя е силно атомизирана. Мисля, че това се случва заради бързото развитие на интернет и новите медии. Интересите на хората на моята възраст са силно разнообразни, а влиянията са толкова различни, че ми е трудно да намеря обвързващи посоки. Хиперреалността, новата искреност, постчовешката поезия, феминистката поезия и традиционната, фиксираната форма съжителстват в бурния поетически живот в Румъния през последните десет години.
Докато четях стихосбирките и романа ти „Много сила и един грам нежност“, в ума ми изникнаха цитати от стиховете на двама български поети. Първият е на Галина Николова: „тя от своите четири години половина/ ме поглежда право в очите и казва/ няма!/ не ми казвай какво да правя!/ защото така съм си решила/ аз от моите 40+ я поглеждам внимателно и си мисля/ не е ли малко рано за този разговор (…)/ какво да отговоря на няма/ което няма да я счупи/ какво да отговоря на не ми казвай какво да правя/ което няма да я счупи (…)/ какво да отговоря така че когато порасне/ тя пак да може да казва/ няма и не ми казвай какво да правя и защото така съм си решила/ когато е нужно/ когато трябва да застане сама до себе си (…)“. И ти го казвам, защото ми се струва, че една от основните теми, която те занимава много силно, е тази за отношенията родител – дете и начина, по който тази връзка може да ни изгради или разруши.
Да, мисля, че децата ни учат на търпение и ни правят съучастници в този завладяващ уникален процес, който бих нарекъл бавно утаяване на хаоса, присъщ на всяко човешко същество.
Вторият цитат е от поета Борис Христов и звучи така: „Той има белег на челото си и сяда винаги на края./ Дори когато е висок, самотният човек е малък“. Писането е самотно занимание. Много приятели ли загуби, когато избра да станеш писател? Спечели ли други приятелства?
Много красиви цитати. Нямах особен избор, трябваше да се откъсна от приятелите си от гимназията, защото имах впечатлението, че не ме разбират и по никакъв начин не подкрепят търсенията ми. Това ми донесе голяма доза огорчение и съжаление. Съжалявам, че така радикално прекъснах всички отношения с тях. Съжалявам, че се отдалечихме и съжалявам, че нямах ресурсите да ги привлека в моя нов свят или поне да устоя на иронията им и да ги накарам да ме приемат такъв, какъвто съм. Но междувременно спечелих и други приятелства, за което съм благодарен.
Защо за теб е важно да пишеш за травмите от детството, юношеството и ранната младост? Това ти помага да се свържеш по-добре със себе си, или е твоят начин да помогнеш на онези, които сега преминават през тези силно уязвими възрасти?
Като пиша по тези теми, се опитвам да ги изясня за себе си и да преодолея болката. Да ги преживея съзнателно и по този начин да се излекувам от травмите. И ако аз правя съзнателни усилия да се излекувам, може би други, като прочетат книгите ми (материалния резултат) от този труд, ще осъзнаят важни за тях неща и ще се опитат да работят в тази посока. Мисля, че през XXI век лечебната функция на литературата ще играе (вече играе) изключително важна роля.
Въпроси и превод от румънски: ЛОРА НЕНКОВСКА
