Савина Петкова
Всички военни драми си приличат, но има няколко примера, които се отличават от героизма, заложен в канона. От една страна, имаме големите холивудски блокбъстъри – и прилежащите им европейски събратя – традиционно номинирани за и печелещи „Оскар“, а от другата: артхаус продукции с минимален мащаб. Ако в първия случай спектакълът на взаимната жестокост служи за фон на затрогваща история за чест и взаимопомощ, то вторият се отличава с емоционална амбивалентност, подчиняваща целия наратив. Затова и по-често филмите от втория тип заскобяват войната (в смисъла на картинност, битки, специални ефекти) и си служат с нейни метонимии, вложени в речта и жестовете на мъжете в запас.
Класически пример за филм от този втория тип е „Добра работа“, шестият пълнометражен проект на френската режисьорка Клер Дени от 1999 г. Неслучайно филмът е възхваляван и канонизиран за важна част от т.нар. „кино на афекта“ (cinema of affect), тъй като негово основно изразно средство е човешкото – или по-скоро мъжкото – тяло. Дени разчита на идеите от Мелвиловия „Били Бъд“ за основа на сюжета, но самото действие се развива в легиона на Френската армия в Джибути и главните действащи лица са войници вместо моряци. Телесната кинематография на филма компенсира за потиснатите емоции и малкото диалог и без да издавам твърде много, фактът, че „Добра работа“ се пада на номер 7 от 100-те най-велики филма на всички времена в тазгодишната анкета на списание Sight and Sound, е от значение.
„Лука“ е друг пример за казаното в началото и би бил добро допълнение към „Добра работа“, ако човек реши да ги гледа в комбинация. Както филмът на Клер Дени, и той е вдъхновен от литературен източник, но за разлика от френския си предшественик, „Лука“ дължи сценографията си на Дино Будзати и романа му „Татарската пустиня“. Макар случващото се в „Лука“ да пресъздава една сюжетна линия у Будзати, а именно тази за ежедневието на войниците без война, скучаещи и замечтани, сами накрай света. Филмът замества главния герой от романа с неговия помощник без реплики и прави от него център на събитията. Ролята на Лука е поверена на нидерландеца Йонас Смълдърс (избран за „изгряваща звезда“ на Берлинале), чийто мечтателен поглед съдържа в себе си необятен набор от въпроси, а тихият му глас уплътнява присъствието си с прикрита стръвност.
Основният мотив на „Татарската пустиня“ е свързан с абсурдността на перформативната мъжественост и изборът от страна на Будзати да канализира тази абстрактна идея в образите на войници без битка и гранична крепост без враг превръща романа в многопластов социален коментар. За мен лично обаче в него липсваше дълбочина, що се отнася до личните емоционални борби на персонажите, и не смятам, че е твърде неоправдано очакването ми, че под булото на чувствената репресия би трябвало да прозира бълбукаща страст (за живот, за секс, за смърт). Напротив, Будзати споменава тези нагони с отрицателен знак, като изхабени липси, за които вече дори не се говори. Затова и (погрешно) очаквах от „Лука“ същия ход, т.е. да разчита на потиснатите емоции.
Но никакви очаквания не можеха да ме подготвят за стихията „Лука“. Режисьорката Джесика Удуърт (която е по произход американка, но притежава подчертано паневропейска чувственост) се занимава с кино от години, но в дует с белгиеца Петер Бросенс. Двамата режисират съвместно общо пет пълнометражни филма, сред които „Хадак“, „Белгийският крал“ и „Босият император“ – последните два с българско актьорско и продуцентско участие. „Лука“ е първият ѝ солопроект, черно-бял, острастѐн, всичко друго, но не и стерилно-потискащ.
В известен смисъл „Лука“ не е военен филм; трудно е да се каже дали е драма. Драматичното действие се движи сякаш автономно, като ударни вълни по повърхността на земята, не заради, ами въпреки главния герой. В самото начало Лука пристига като доброволец в крепостта Кайрос, на границата с необятния Север. Той е снайперист, добре обучен и верен на каузата – две неща, които неусетно го правят раздразнителен и нетърпелив на фона на летаргичните му колеги. Скоро пред Лука се отваря възможността да се издигне в ранг (единствената йерархична мобилност в Кайрос) и това сякаш предопределя развитието на неговия образ според правилата на всяка уважаваща себе си фабула. Но историята на Лука е история за Кайрос.
За да пресъздаде т.нар. „крепост“, Удуърт си служи с една от многото недовършени водноелектрически централи в Сицилия (т.нар. Sicilia incompiuta) за външните кадри, а вътрешните снимки дължат своя мистичен характер на дълбоките подземни пещери с висок таван на острова. Това не е футуризъм, нищо че е осъвременено: всеки детайл е бил ръчно изработен на място, от машините за тренировки, до леглата и разположението им. Реквизитът на „Лука“ изглежда минималистичен, но работата на художника-сценограф Сабина Христова и художника по костюмите Ека Бичинашвили заслужава специална похвала – необходими са фино майсторство и нестихващо вдъхновение, за да създадеш толкова саможив свят, който да допълва героите и техните тела като поле на единствената възможна битка.
Филмът изобилства със страхотни актьори в неочаквани роли: като командирите на крепостта ще разпознаете Ян Беевут, Валентин Ганев и звездната Джералдин Чаплин. След двойната си роля в „Босият император“ Чаплин отново се завръща в екипа на Удуърт и този път с още по-мистериозна роля, тази на Генерала (оригинално мъжка роля). Темите на „Лука“ засягат дисциплината чрез саможертва, болка и желание, но визуалният облик на филма тупти и пулсира. Операторката Виржини Сурдеж диктува кадрирането да е строго, тясно и телесно: близки планове на лица, ръце, чела, вени и погледи. Тази близост обаче не действа клаустрофобично, а по-скоро експлозивно. На фона на вулкана Етна и игровите боеве между мъжете в крепостта тази черно-бяла яркост на аналоговата лента (класически 16мм формат) сякаш хваща нещо неартикулируемо, феромони, хормони и строго телесни енергии, разменящи се от тяло в тяло. Ако в „Добра работа“ докосването беше табу, то в „Лука“ допирът е живителен и необходим. Йерархиите, както ни показва „Лука“, служат, за да подчиняват желанието, а то от своя страна подчинява по особено сладък начин: придърпвайки те между ерос и танатос, разкрива същността на това да си жив. Мъж сред мъже, войници без война, желанието си е желание и в тази тавтология „Лука“ полага цялата си привлекателна мъдрост.
Очаквайте българската премиера на „Лука“ в рамките на 27. София Филм Фест (16-31 март 2023).
