Иван П. Петров
Няма нищо ново под слънцето.
Само сянката е различна.
Фрагментът и поетичните форми се родеят. По сгъстеността на езика, изпънатите семантични валенции, щрихираното предаване на реалността – вътрешна или външна. Смисълът се ражда между напрегнатите, оголени до максимален отказ от допълнителни словесни пластове. Художествените механизми на текста са отрекли наратива, логическите структури са сведени до радикално загърбване на аргументативни построения. Зарядът на фрагмента, онова, което го прави литературно произведение, а не произволен сбор от граматично и смислово свързани лексикални единици, е в това обостряне, скосено до връх на игла, което пробожда тъканта на света и ума.
Най-краткото определение за цялост: фрагмент.
Сборникът на Поли Муканова обхваща няколко цикъла. Темите им са основно фокусирани върху същността на общуването („Всяка дума е греда“), езика („Разколебаване на метафорите“, „Празна диалектика“), напрегнатото му отношение със света и другия („През решетото на живота“, „Ситуации“), писането и четенето („Кътните зъби на литературата“), стигайки до коанния завършек „Началото си почива“.
Още не съвсем поезия, не съвсем кристализирана философия, не и catchy slogan – фрагментът като стволова клетка, от която може да се развие различна словесна тъкан. Наблюдателският ракурс се насочва както към конкретни събития от ежедневието, така и към по-общи положения, мисловни построения или абстрактни преживявани. Влиза в диалог с книги и автори, с идеи и стихове. С положението на нещата. В този смисъл фрагментите са спояващите парченца между по-големи културни плочи. Стоящи на границата между литературата като художествено слово, литературата като исторически феномен, културата като обект на интелектуални търсения, но и като част от ежемоментното живеене в тяло, те са мостовете, по които духът протича с мислите и усещанията, за да ги преживее като цяло през езика.
Единственото заблуждение е, че сме абсолютни.
Именно отказът от изнасянето към нещо абсолютно и иманентно превръща фрагмента в нещо живо и гъвкаво. При Муканова често този отказ от изнасяне е привиден. Фрагментите изстиват и се протягат към едно статично битуване, в което смисълът е вцепенен между някакво по-общо положение.
Докато довършвам сборника, си мисля за две други произведения, които в ума ми влизат в диалог със Сизифа на Муканова. Едното е „Човекът с трите букви“ на Киняр (прев. Павлина Рибарова, изд. Леге-Артис, 2021)[1], където езикът и книгите са изведени до интелектуално и интуитивно събитие – около тях се завърта битието и спрямо тях се пречупва историята и културата. Другото е „Лимне“ на Петя Хайнрих (Пергамент, 2017), където поезията в проза е близка по температурата си на съзерцателност, макар и като поетичен потенциал да е по-плътна и жива. По красива житейска симетрия дочитам „Сизиф“ в кафене до Туборг Хаун, тъкмо където три години по-рано привършвах фрагментите поезия в проза на Хайнрих. Нека читателят обаче не остава с погрешно впечатление – трите книги са изключително различни – като динамика, като заряд, като мощ, като посока на развитие дори. Това, което ги свързва обаче не е само формалното устройство посредством фрагментарното изложение. Техният общ въздух е спокойното (в различна степен изразено) отстранение от света, докато остават пълнокръвно свързани с него, усвояването на езика като метаинструмента, с който преживяваме както самия него, така и това, което конструираме с него – себе си и света.
Няма поучителност от собствените грешки.
Няма друг шанс за спасение, освен да обвиним себе си.
Поли Муканова, „Сизиф дали е бил щастлив“, изд. „Ерго“, С., 2022
