„Зима“ е може би най-дългият цикъл във „Въображаеми градини“. Защо именно тя от всички възможни сезони?
Искрено се изненадах от това, че е най-дългият цикъл – в моята авторска глава най-дълъг е третият – „утеха“. Дори взех книгата да проверя. Но сте права, макар и само с 4-5 страници, „зима“ е най-дългият сезон във „Въображаемите градини“.
Зимата е особен сезон – виждаме го и сега, съвсем буквално, ту я има, ту я няма, понякога не прилича на себе си, понякога се взима твърде на сериозно. В моята лична история зимата трая години. И това има отражение в книгата, това е цикълът, от който отпаднаха най-много текстове, най-много съкращавах.
Паркър Палмър, чийто цитат отваря този цикъл, има четири есета, посветени на четирите сезона. В есето, посветено на зимата, той пише за това как студът, мракът, привидната смърт на всичко живо – голите дървета и поляни, притихналите птици и животни, всъщност е начинът, по който природата се подготвя за другите сезони. И всеки сезон има своето предназначение, своя смисъл в по-големия план на годината, на кръговрата. Благодарна съм на моята зима за подготвената пролет, лято, есен и нататък.
В какви отношения сте с думите си? Има ли такива, които не ви принадлежат, или всички…
Пиша от много години, винаги съм обичала да пиша, от литературен преразказ в училище, до стихове, есета, пътеписи, case studies, дори техническа документация, включително проекти, всичко в думи. И въпреки това съм имала периоди, в които думите изобщо не ми принадлежаха. Спомням си конкретен случай, дори си спомням как бях седнала в едно кафене на „Шишман“ – как се опитвах да пиша в дневника си (поддържам такава практика отдавна) и думите не идваха, а тези, които идваха, не носеха никакво облекчение, никаква утеха. Този период продължи дълго, стори ми се безкрайно. Тогава и стихове не идваха, не можех да пиша. Бях се притеснила, може би истинската дума е „уплашила“, че няма да мога да пиша повече, край, това беше. Но се оказах в грешка, някакво време след това се появиха думи, стихове, сънища с думи, „Въображаемите градини“. Та, отношенията ми с думите се развиват, благодарна съм за това.
Какво никога не бихме могли да узнаем за себе си?
Развесели ме този въпрос, включи се моят coaching mindset – аз съм сертифициран коуч, ако някой ми каже: „това никога не бихме могли да го узнаем за себе си“, бих попитала, „а ако все пак можехме да узнаем и това, какво би било то?“.
Ако трябва с повече сериозност да се отнеса към въпроса Ви – от личния си опит мога да кажа, че ако търсим достатъчно дълго, можем да продължим да се откриваме и преоткриваме и да изненадваме себе си, стига да искаме, да сме търпеливи, да можем да понесем да сме уязвими, да си го позволим.
Страховете или надеждите са по-коварни, от една страна, и по-устойчиви, от друга? И с кои се живее по-лесно?
Мислейки за този въпрос, си припомних една ситуация от самото начало на войната в края на февруари 2022 година. Тогава имаше много бежанци от Украйна. В компанията, в която работя, колегите бяха направили един споделен файл – в него всеки, който иска, да се отбележи с името си, както и с какво може да помогне. Спомням си го ярко като днес – бях уплашена, както и повечето хора, които познавам, но цял ден и следващите дни, много след като се записах, влизах в този файл и виждах нови и нови имена на колеги, а в колоната „с какво можеш да съдействаш“ отговорите бяха: „с каквото е нужно“, „с каквото е нужно“, „с каквото е нужно“, „с каквото е нужно“.
Когато излизат от живота, за да влязат (за кратко?) в поезията, променят ли се нещата, преди да се върнат отново там? Или начинът и посоката на тази трансформация са различни?
За мен поезията носи утеха дори и когато нещата, „влизащи“ в нея, сами по себе си не носят такава. Ако мога да го напиша, мога да го понеса. Написах това изречение и малко се стреснах от категоричността му, но да – май така го усещам. Мисля за трудни моменти, през които съм преминала, които после „родиха“ стихове, и така си го представям. Поезията облагородява (някак) страданието, утешава го.
Какво си представяте, когато чуете думата „междинност“?
Затворих очи и при опита да си представя „междинност“, „видях“ една птича перушинка – от онези малките, вътрешни перушинки, с пухкавия край – как се рее във въздуха. Може би птици са се били във въздуха, може би птица се е „пощила“ на висок клон, може би ястреб е отнесъл малко пиле от онези, които идват на хранилката ни през зимата. Може би. Това си представям – междинността е може би.
Какво шумоизолира мълчанието? А колко вида мълчание има?
Този въпрос прочитах, въздишах и подминавах, прочитах, въздишах и подминавах, накрая остана последен. Труден ми беше. Още ми е труден. Прочетох го сега и пак въздъхнах. Нещо в нас шумоизолира мълчанието явно. Нещо, на което му се въздиша, нещо, което тъгува. Нещо, на което, ако му се даде глас, може да ни каже неподозирани неща.
Не знам колко вида мълчание има. Аз съм срещала себесъхранителното, милостивото към другия, самоналоженото, прикриващото това, което става вътре, уплашеното, ужасеното. И още мога да изброявам, но дали е нужно. Понякога носим мълчания, стари колкото нас, дошли в други моменти, свършили работата, която е било нужно да свършат, но останали по навик, още тук. Тях е добре да потърсим, намерим, да им дадем глас, да чуем какво имат да ни кажат. Сигурно имат.
Несправедливи ли сме, когато искаме от любовта да не търси бряг или дъно?
Да. Не. Не знам. Преди доста вече години, когато още нямах дете, си говорех с една приятелка за имането на деца. Тя каза: ако искаш да познаеш безусловната любов, децата дават възможност за това. В невежеството си тогава си помислих – безусловна любов към мен значи. Едва, когато родих, разбрах. Не към мен, не. Безусловната любов, на която аз съм способна. Това е възможността, която дават децата. Да изпита човек безусловната любов, на която е способен. Любов без бряг и без дъно.
И още нещо си мисля. Неотдавна слушах подкаст, в който коментираха словосъчетанието „безусловна любов“. Че има ли друга? Кога започва любовта да се дели на условна и безусловна? Условната любов любов ли е? Все въпроси, над които си струва да се помисли.
Кои са вашите скрити редактори и цензори?
Миналата година, преди още да имах книга, преди още да бях почнала да мисля за такава дори, сънувах ярък сън: влизам в зала, в която ще има мое четене. Много хора, разговори, приповдигнатост и суетня. Водещият – приятел, който в живота не се страхува от публични изяви – в съня е силно притеснен: има технически проблеми, стиховете не са разпечатани, звукът не става, нищо не е както трябва, ами сега? Аз се оглеждам – пълна зала с приятели, и му казвам с най-уверения си глас: спокойно, всичко ще е наред.
Много го мислих този сън и мислех как живеенето е като стихотворение – понякога се получава с лекота и от само себе си, понякога има нужда от съвсем малко, друг път от много редакция, понякога не се получава съвсем, понякога се налага да се пренаписва. А понякога имаме нужда вътрешният ни редактор да каже на цензора-притеснение: спокойно, всичко ще е наред. С най-уверения си глас.
Какво може да запълни „приветливата кухина“, която често сме?
От моя опит – целенасочена работа върху себе си, и най-вече терапия с подходящ за конкретния човек терапевт 😊 Знам, че това не е целта на интервюто, но все пак мисля, че е важно да го кажа – ако човек се чувства като кухина дълго време, да се осмели да потърси помощ – може да се живее по-добре.
Стиховете като „решения“ и „там времето не тече“ драматизират нашата скованост в отминаващото време. Неспособността да посегнем към презряващите пред очите ни плодове и в същото време да изхвърлим лекарството с изтекъл срок на годност. Как се живее с неупотребимото?
Не съм сигурна, че тъкмо това драматизират тези текстове, но ми е любопитен и този прочит. „Решения“ написах покрай период, в който преживявах като дълго времето, в което не знаех какво е добре да се направи, така че да бъде най-щадящо за всички замесени и все пак – вярно на мен самата. „Там времето не тече“ е по действителен случай, човекът, спрял в някакво свое минало, неналичен за настоящето, не-тук. Понякога наши части са така – ние не сме хомогенни, вътре в нас живеят различни наши „аз“ – някои са в настоящето, някои в бъдещето, някои – в миналото. Добре е от време на време да си ги наглеждаме, да правим вътрешна инвентаризация, да се опитваме да живеем тук и сега, да гледаме да не изостават много тези, които са в миналото, да си ги завръщаме, като се загубят.
Един от циклите е посветен на дъщеря ви и майчинството. Учи ли се „пускането“ на децата ни, постижимо ли е?
Много мисля по темите, свързани с родителството – мисля по тях и като майка, и като дъщеря. Вярвам, че е здравословно и за двете страни това да „пускаме“ децата си. Да ги „пускаме“ не като да ги метнем изведнъж в дълбоки води, а постепенно, с грижа, разбиране, милост и подкрепа. Мисля си, че докато отглеждаме децата си, всъщност отглеждаме възрастния вътре в тях – така че да могат от един момент нататък сами да са си родители – да носят отговорност за себе си, за постъпките си, за решенията си, за изборите си. Това не се научава изведнъж на двайсет и осем например. То почва да се учи на една, когато детето отказва да яде круша точно сега, и ние (се учим да) приемаме това, на две, когато иска да си облече пола-и-рокля едновременно и ние (се учим да) приемаме това, и после на шест иска да спи без пижама на 13 градуса и ние (се учим да) приемаме това. И всички останали избори, решения, които им позволяваме да правят за себе си, които ги „пускаме“ да правят за себе си. А то е трудно, понякога дяволски трудно, защото означава да се отдръпнем от позицията „аз знам по-добре от теб“ – а тя е толкова изкушаваща родителска позиция и колко много караници са произлезли от нея…, включително у нас, да не помислите друго. Та, „пускането“ на децата е процес, който започва с раждането и в който и родителите, и децата могат много да учат, но, уви, могат и обратното.
На какво бихте искали да научите дъщеря си: „да летилетилети, докато може“, или „да се приучи да живее, ходейки“?
Аз много се надявам да я науча, ако е птица – да лети, ако е риба – да плува, ако е кенгуру – да скача, ако е змия – да се припича на слънце, дори и когато аз самата съм друг животински вид, даже особено тогава! – и изобщо – да е повече вярна на себе си и да позволява на хората около нея същото. Но за да я науча на това, трябва и аз да го мога, а за себе си все още не съм съвсем сигурна колко го умея летенето ли, плуването ли, друго ли.
Има няколко стиха и за войната в Украйна. Вземайки повод от стих преди тях: може ли да кажем и за една война, че трябва да трае „колкото е нужно“, както за всичко останало?
Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. В стихотворението, към което препраща, говоря за това как не можем да накараме например черницата да се разлисти, розата да цъфне. Природните неща траят колкото е нужно дори когато не го разбираме, не го приемаме. Всички природни катаклизми също. За човешките ни катаклизми какво да кажа. Мога ли да накарам войната да спре? Имам подобно стихотворение – ако бях направила това или онова, можеше ли да я няма? За мен тук въпросът е върху какво имам контрол – и там да насоча усилията си. Мога ли да помогна на украинската майка с дете на възрастта на дъщеря ми да се върне у дома? Не мога, защото нейният град е под обстрел. Мога ли да ѝ помогна с друго, така че да се чувства поне малко по-добре, докато е в България? Мога, опитвам.
Разговора води АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
