Нинко Кирилов
Събота сутрин
слушам как птичките пеят
и слънцето влиза като персийски принц в стаята,
гледа ме и се усмихва бащински.
и смъртта изглежда почти невъзможна.
Тя е
руса, синеока, бледа,
гледа
винаги надолу. пише,
както някой диша.
и говори тихо,
тихо. сяда на ръба на стола.
гола.
ние пушим, пием, викаме,
играем карти.
тя седи до нас и се оглежда,
пренарежда
ни животите. танцува
само във съня си. след това
си тръгва. не целува
никого. ние с картите оставаме.
не ставаме.
за нищо ли не ставаме?
честно. как така
я пуснахме да тръгне?
лесно.
как така и
никой не я помни?
жалко.
само аз.
и то за малко.
Поздрави вкъщи
под абсолюта на лунната дисперсия,
над фалша от кална амалгама от асинхронно мелодично тризвучие,
в безутешното, но вечно диво мелпомение на чудото
не е ли интересно
да можеш да пожелаеш на приятел
„поздрави вкъщи!“,
а той на теб – не?
Момиче като трилистна детелина
намерѝ си момиче като трилистна детелина.
намерѝ си обикновено, хубаво, мълчаливо момиче.
да не рисува, да не пее, да не пише.
да работи нещо скучно, но да е щастлива.
и да говори тихо. да прикрива
с ръка устата си, когато се смее.
да носи дълги палта още от есента.
и големи шалове, които да плете сама.
да има коса с цвят на есен
и очи като нещо друго – небе или пък кестен.
да се притеснява всеки път, когато ѝ отвориш вратата
или дръпнеш стола, за да седне.
да бъде крехка и почти чуплива.
да носи теменужено и сиво,
и златно, и бордо.
а ти да носиш нея.
и майка ти ще я хареса.
баща ти – даже повече. а ти
ще гледаш детелината и вече
ще искаш следващото цвете.
Реквием за бурите
бурите не продължават вечно.
това го знам от баща ми.
вали.
вали.
вали.
вали.
и спира.
после не си същият
и нищо не е.
но бурята вече я няма.
небето е ясно,
има и птици.
хората се прегръщат,
пият кафе на верандите си.
гледат си децата,
телевизия
и себе си в мръсното огледало.
и тогава бурята започва да ти липсва.
защото без нея си никой.
защото спокойното море
не ражда добри моряци.
и от здрави лодки
не стават хубави ковчези.
а лодката е вече на трески
и с тях си чистиш зъбите.
Поема за надеждата
утре може би дори ще умреш.
не, наистина,
съвсем възможно е.
сложно, но
ярките най-остри ветрове на ноември
ще те отнесат към блатната страна на черното,
а черното в черния ти дроб ще почернее още.
най-вероятно нощем.
бялото в белия ти дроб
ще почернее и то,
ще гориш и ще болиш.
ще нараняваш много хора.
но!
в абсолютния блестящ разпад на костите,
когато циментовите ти зъби кървят,
а ноктите от шкурка растат наобратно,
когато кръвта ти е гъст нектар,
жаден си, не пиеш,
гладен си, не ядеш,
рееш се в тялото си от слюда и скреж.
когато смъртта е само на мигла разстояние,
а леглото пак е наполовина празно,
когато ти не си вече от тестото на предците си,
когато, когато отдавна лятото не е заразно,
усещаш, че нещо все пак ще се случи.
учиш се.
ще си сипеш чаша жива вода,
мъртва водка. ще сучеш.
и ще бъдеш малко по-добре от вчера.
не добре,
но по-добре.
и не забравяй – това не е малко.
преди да проговориш,
първо сричаш.
преди да пишеш,
първо дишаш.
кой знае.
утре може би дори ще обичаш.
Стихотворение за последните две и половина години
домът ми е фабрика за тъга –
влиза водка,
излиза тъга.
аз съм обикновен работник
и ми плащат в стихотворения.
сталактитите бодат ирисите ми.
плеядите от хора отбягват това място.
ескизите от чужди спомени се превръщат в хапчета,
които пия сутрин.
хексаедрите на мислите ми
обитават сънища –
не ги помня на сутринта
(ако изобщо знам в чие легло се будя).
меандрите на старата ми болка
използват туш,
за да рисуват, а аз
повръщам във мастилницата.
и се смея.
и се смея.
и се смея.
а фабриката няма почивни дни.
и никой не следи работното ми време,
но аз не закъснявам
никога.
Червените покривки на Шагал
гледам си картината и
всички цветове се сливат в чашата ми.
пия си картината
и май реално нищо няма смисъл.
светът ми няма смисъл и
в света ни няма нас
(в комплект са ни предали).
светът е шарен пумпал от спирали.
защото всичко е игра,
но не и думите,
които си жонглираме от скука.
и после пускам нещо шумно –
Бах например –
докосване до Бога, когато в мен Бог спи.
и ние спим.
но ето, виж –
жената от първия етаж простряла е прането си
и то ухае чак до мен.
и аз спя.
момичето от десния апартамент
обича шумно своя мъж,
един от тях,
и мисли си за другия.
и аз спя.
в съседен блок онази баба
плаче за последен път,
докато сгъва пак без жал
покривката на своето легло.
и аз спя.
чудото на тенекиените звуци –
режат и лепят ръцете едновременно,
пазят течността,
и ни поглъщат като два ксанакса със мерло,
доволстват,
крият,
вият тихо,
защото иначе ще чуем и горко им.
и аз спя.
а толкова ли много ми се спи?
това е втори принцип на вселената:
каквото има горе,
това го има долу.
светът е като пясъчен часовник.
а пясъкът е между пръстите,
а пръстите са между други пръсти,
а те са между пясъка.
и няма верен отговор в пустинята
на час или секунда.
и стрелките ти са максимум две думи:
„аз спя“. и аз ще спя.
и няма нужда от излишни циферблати,
когато
червените покривки на Шагал
са зима, есен, пролет, даже лято.
а върху тях ленивият усмихнат сервитьор
поднася ти сърцето ти в чиния
и носи остър нож.
и пиеш вино.
и ти се драйфа от прозодии.
тактувай си наум.
и ако в черното под ноктите
угасне нещо, нищо.
нищо.
нищо.
прегръщай се. и спи спокойно. виж:
прозорците са нещо неприлично,
но криво,
сиво,
тежко се затварят.
картината остава невидяна.
но рамката ще те преследва винаги.
единствено опитай да си спомниш
дали направи всичко по възможност.
успя ли да обичаш максимално,
успя ли пак да тичаш вертикално
единствено заради някой друг?
и ако да, заслужил си съня.
пироните, стъклата са леглото,
кой знае –
може би случайно
някой тайно
извършва глупостта да те обича.
но ти не знаеш.
никога не знаеш.
и ето че сега отново спиш
с окото на проклетия Париж.
