Петър Кантор
Петер Кантор (Будапеща, 1949–2021) е унгарски поет и преводач. Завършва английска и руска филология в Будапещенския университет „Йотвьош Лоранд“, по-късно следва унгарска филология. Работи като редактор в периодични литературни издания, превежда от английски и руски език. Удостоен е с награда „Атила Йожеф“ (1994), Лавровия венец на Унгария (2007) и др. Стиховете му са превеждани на множество езици. Поезията му е определяна като „диалогична лирика“ (Ласло Дарваши), доколкото в поетиката си води задочен разговор с читателя.
Вариации върху Троя
Колкото има под слънцето и под звездите небесни
селища върху земята, в които живеят човеци,
Троя свещена за мойто сърце е най-скъпа от всички[1]
1. По морето с цвят на вино
Дълго си блъскаше главата дали
ако погледнеш с омерзение на онзи грък,
станал хипотетично образец за подражание
на всички нас, онзи от Итака,
на чудесния му апетит, ума му, целеустремеността му,
как би се почувствал? Накъде ще те избие?
Би ли се погнусил? Дали е позволено?
Да се учиш ли все пак от него, и на всяка цена ли?
Да следваш посоката на вятъра, никога да не роптаеш?
Да си полезен, нима ще ти се отплати?
Да продължаваш да се трудиш, без да се залисваш,
дори ако всичко винаги е повторение на себе си?
Но нали във всяко повторение я има неповторимостта!
Живеем само веднъж – знаел е гъркът.
Веднъж. Живеем само веднъж – знаеш го и ти.
Седиш в кораба, хванал веслата,
горе във висините гребе птичето ято.
Летят към Троя птиците,
нишката на историята води нататък –
или ще се отклониш от нея, или отиваш под Троя.
Душно ти е, сякаш вече си в търбуха на коня.
2. Троя
Нека полюшва гърди – това ѝ е работата!
Моля, моля!… Но ти не ѝ се връзваш.
Разучи картата с интерес.
Започна да си вадиш непознатите думи,
да назубряш лицето, извивките, диплите ѝ –
многото дребни детайли не искаха да се съберат в едно,
както сложен текст на непознат език.
За какво ли става дума? – гризеше те любопитството.
И както напредваше в познанието,
изумено отбелязвайки особените ѝ капризи,
внезапно се досети: зависим си от тях,
както мечка – от златната халка, затъкната в носа ѝ.
Ух, как само сбърчи чело от изненада!
Да имаш гневни пристъпи, понякога с пяна на уста,
или да се чумериш, дори да се страхуваш,
това беше разбираемо. Но другото?
Да изтребиш тройската паплач до крак!
И сякаш никога не е било, да забравиш Троя!
Но не я забрави, точно обратното.
В сърцето ти се всели хищният копнеж,
а ведно с копнежа – и бавната смърт.
Да беше обърнал курс към дома! Но вече
бродеше из нея, както стопанин из своите владения,
едновременно слуга и добитък: хранят го, поят го.
Бродеше из нея, поглеждайки косо нагоре,
днес – хазяин на грижите си, вдругиден – щурчова сянка,
ту потънал в мъка, ту в любовно единение,
или само съзерцавайки от брега патиците във водата.
Това е значи Троя; за тук бързаше на лекокрилия си кораб.
Лицето ѝ рисува месечината, смекчено в южния топлик,
озарява я смолистата тъга,
лицето ѝ е приковано към дървото, откроено на стената,
падащата нощ потулва го с голямото си знаме.
3. Изтрополва кестен
Когато от сиво небето стане синьо,
опиваш се от есенното слънце,
бъбриш, омайва те като дъхаво вино,
но се пази! – има отровно зрънце.
Изтрополва кестен, като милувка плющи,
защо, защо не вярваш на очите си?
Плетеш сънища, паяко чуден, голи лъжи,
люшкаш се върху помахващите листи.
Леко, нищо неподозиращо висиш над прашния път,
слуха ти ненадейно стряска чудовищна глъч.
Гори пожар, крепостта стръмностенна на Приам се руши.
4. Троя или нищо
Троя или нищо! – така започваха всички,
най-малкото това казваха,
когато корабите се събраха под Троя
и започна сънуването наяве.
После забравиха Троя. Че каква е тази Троя?
Забравиха наред всичко
или почти всичко
имащо общо с Троя.
Троя стана врели-некипели,
докато дните, годините се прескачаха презглава.
Ти също се умори. Троя постепенно, къс по къс
беше жилава плът, тежеше на стомаха.
Пиеше шприцовете, пиеше тежките червени вина да я прекараш
и очите ти с кървави жилки се взираха в тъмното.
Нейде мъждукаха светлинките на Троя.
5. За Троя не отвориха дума
Когато се завърнаха от Троя в Спарта,
обратно в родината, тя и съпругът й
не отвориха дума за Троя помежду си, никога повече.
Но в леглото
можеше да се стене, беше позволено.
Беше ли красива Троя? – Да.
Беше ли Троя добра? – Да.
И още ли? Още ли ти трябва Троя? – Да.
Нима няма и няма и да има друга като Троя?
Но Троя бе обезглавена, опечена на шиш,
Троя бе разкъсана, бе главня и пепел Троя.
Да. Да. Да.
Ала за Троя повече не отвориха дума.
6. Троя, съседката
Отивам само до съседите – казваш,
и минават девет години, минават още много,
и повече не се завръщаш, не те намират,
и ти самият не намираш себе си.
Троя го погълна – ще кажат другарите,
това сполетява онези – ще кажат, – които не внимават,
и кимват и продължават по пътя си,
само тук до съседите, никога по-далече.
7. Като мираж сияе
Знаеш драмата от памтивека…
Накъдето и да тръгнеш, винаги те чака Троя:
Като мираж в далечината тя сияе
или ти маха от собствения ти прозорец
и ти напразно протестираш, не и не,
напразно са нащрек и боговете,
накрая всеки дава всичко свое –
ахайци – на троянците, троянци – на ахайците.
2008
Всеки ден събирам светлина
Така се случи, че всеки ден от седмицата
от тридесет и шест години свиквам и се мъча
според един сценарий никога невиждан
правдиво да налучкам непознатата си роля.
Играя себе си – това ми е задачата.
И доста вярно аз се справям, забелязах
снова и все приказвам ли, приказвам
косата ми е посребряла. И какво постигнах?
Едно хлапе върти се в кръг: още и още! –
с разперени ръце, стремглаво, затворило очи.
А другото пък щипва леля си по шията.
Трето от кофичката пясък рине, моделира.
Войници, плячка, кредитни инспектори
локомотивни машинисти, пекари и свещари
месари, икономисти, фризьори мъжки
дамски, физици, художници, че и поети!
Така играем, все играем, и отдавна аз не зная
дали накрая нещо ще излезе от това?
Нима е само подготовка всичко? Или само спомен?
Всеки ден събирам светлина, сетне притъмнява.
1988
Гугутка
Седиш в ранния следобед край работното бюро
и през отворения прозорец в стаята ти литва една гугутка
онази, която обикновено се спотайва на перваза
протяга шийка през прозореца, сякаш те поздравява
размишлявал си тъкмо каква ли работа има човек на този свят
то се знае, никаква, ама все пак нещо трябва да върши
а щом вече е тъй – и тогава гугутката литва в стаята
каца на дивана, пробва как са пружините, дамаската от конски косъм
после скача на килима и се разхожда, като гост
да, това е едничката възможност, одобрява тя, ще влачи
хомота с теб, ако се умориш, ще хвръкне, ще скандира лозунги
ти я гледаш зяпнал, с полуготовото стихотворение под мишница
а гугутката кимва, изхъмква, почти прочиства гърло.
1985
Във всяко време
……………………..………………………………..
И каквото в яда си изричам, не го вземай присърце,
не съм го мислил на сериозно, знаеш!
Но и не подминавай, ако го направя,
за мен е нещо срамно – косвено и за теб!
Макар всеки да е отговорен само за себе си:
не си виновна за думите ми, нито аз – за твоите.
И все пак! Всеки е някак си огледало на другия,
при все че сме различни, да!
Ти си ти, аз съм аз от самото начало.
Моля те, не го забравяй никога!
Но моята победа означава победа и за теб,
а поражението ми е също твоя участ.
Полага ти се дял от всяко мое безсилие,
частица от всяко мое възкресение.
Но в работите ми не се намесвай!
Никога не ми налагай нищо!
Излишно ти не ме разпитвай,
но не бъди и равнодушна, дори привидно!
Дръж в ръката си везни,
но не слагай на везните винаги и всичко!
Знай понякога да си затвориш очите,
но не сякаш си ми съучастник!
Все пак не спирай да бъдеш грижовна,
не забравяй да се тревожиш за мен!
Плачи, задето лек за този свят няма открит,
но не спирай да се уповаваш в мен!
Какво още би могла да сториш, майко?
Изтърпявай ме във всяко време!
И прозорецът ти нощем нека свети,
понякога отправям взор нагоре.
2008
Какво трябва за щастието
Така погледнато
не трябва много
двама души
една бутилка вино
бучка сирене
сол, хляб
една стая
прозорец и врата
навън дъжд
да е с дълги капки
и разбира се, цигари.
Но от толкова много вечери все пак
веднъж-дваж, ако се случи
както на големите поети големите стихотворения.
Останалото са приготовления
епилог
главоболие
конвулсивен смях
невъзможно е, но се налага
твърде много е, но недостатъчно.
1988
Търгу Муреш 1990
Един румънец рита лежащия на земята унгарец,
или един унгарец рита лежащия на земята румънец;
навремето го излъчиха всички телевизии,
всички унгарци и румънци добре го запомниха.
Но какво? Какво в тази сцена е константата?
Един човек рита лежащия на земята човек.
1993
Речният поет
45-годишен съм, речният поет.
Каквото и да означава това,
трябва да се съобразявам с него,
ако не друг,
най-малкото аз.
Речният поет, живеещ на левия бряг на Дунав,
унгарец, при това пушач.
Но всеки със своите проблеми.
Впрочем не искам да се оплаквам,
ни най-малко,
само поглеждам през прозореца,
виждам Дунава.
Безконечно сбогуване и пристигане
е реката, безкрайно брожение.
Генерации от развълнувани капки,
стълпени една върху друга,
синовете газят бащите,
мъници се прескачат весело
между мършави старци,
но погледнато от брега, реката
от вчера и тази от днес е до втръсване еднаква,
огледално гладка.
Духа или вали,
тя шества в коритото си
и няма сила,
която да я спре,
защото тогава реката
би престанала да е река,
миналото
ще спре да изтича
и речният поет
ще пусне кепенците.
Та нали той
живее от миналото, от това,
че нищо не трае вечно,
само шествието на реката,
ако, разбира се, водата не пресъхне.
Но защо да пресъхва?
Не сме в Аризона или Мексико,
речните корита там (аройос)
създават поети, не речни,
а други,
и също големи бели и черни кучета,
които настървено тичат из безлюдните,
пресъхнали речни корита,
душейки за мъничко живот,
минал и бъдещ,
но тъкмо сега – спотаил се.
Дума да няма,
и те са роднини на речния поет,
кой не му е роднина
на него, черпещ от сладостта
и горчивината на мимолетното,
роб на спомените
от мига на рождението си,
самият той бидейки не друго,
а спомен, проектиран върху бъдното,
докоснеш ли го, ще се излекуваш
или само ще плачеш, ще се смееш,
и той само плаче, смее се,
защото трябва да бърза, както петелът,
да поздравява утрин и вечер,
да обича и да мрази,
съгражда и руши,
защото единството на всичко
умножава кълновете на разпада в него,
ти му сочиш утрешния ден!,
аха да спре, да тръгне,
мъглива е визията му за новия ден,
дрейфува, вкопчва се, отскача,
шества, както шества реката,
само наносите на брега,
само те се възвисяват като кули,
онзи любовен, бляскав прах,
предаността към мимолетното,
стиховете на речния поет
между консервените кутии.
Речен поет,
унгарец, при това пушач,
ставам, отварям прозореца,
запищява автомобилна аларма,
на площада хлапетата от детската градина
щурмуват катерушките,
на оголяло, мършаво дърво
се настанява птица,
мисля, че всичко е наред,
каквото и да означава това,
мисля, че се съобразявам с него
от самото начало.
1997
Превод от унгарски: МАРТИН ХРИСТОВ
[1] Омир, „Илиада“, из Четвърта песен. Прев. Александър Милев, Блага Димитрова. Народна култура, С., 1971.
