Ина Иванова
18 изящни разказа съдържа новият сборник на Тодора Радева „Едно възможно начало”. И макар подобен наратив да извиква предположението за реверанс към античния идеал за калокагатия, на читателя няма да бъдат спестени усещането за непреодолима болка и екзистенциална самота, неизбежно свързвани с литературата на модерността.
Времето, в което са разположени героите и случките, е фиксирано достатъчно отчетливо, това са 90-те години на вече отминалия век. Меко е загатнато преобръщането на социокултурните системи, акцентът обаче категорично е върху преживяванията, върху субективното преминаване на персонажите през това хаотично и немилостиво десетилетие. Мястото е Пловдив с различимите му топоси (Главната, Капана, Небет тепе) – колкото фикционален, толкова и съхранен в колективната ни памет. Но и – София (с нейния площад „Славейков“, с „Графа“ и др.), а дори и периферният Първомай (като събирателен за всички малки градчета с душната им атмосфера и еснафски общества). Градското живеене е немилостивият декор, сред който се разкриват личните съдби в „Едно възможно начало”.
Красиви и самотни, героите на Тодора Радева обаче винаги се оттласкват от ежедневието с някой свой жест или фиксация, живеят в естетизираното, пожеланото, изключителното. Често те носят в себе си „желания, никога неизречени”, но тъкмо тази неосъщественост предопределя животите им.
Градските обитатели бродят в един привидно разпознаваем свят, напомнящ икебана – хармония, постигната „с много игли, подрязвания, изкуствени поддръжки и неизяснена символика отдолу”. Точно там е центърът на тежестта в разказите – Т. Радева методично разкрива този „подземен” свят на травми, несигурност и дребни личностни основания. Човешки свят, в който любовта е крехка и ранима, в който нещо непрестанно има нужда да бъде коригирано или преглътнато, а гордостта и малките обиди тлеят и бавно руинират достолепната сграда на създаденото.
Като тънка нишка преминава съдбовното привличане и разминаване между трима герои Рая, Иво и Калоян – триъгълник, който тук не би трябвало да бъде четен като любовен, но би могъл да ви напомни арката с ключовия камък, който я удържа със силата на натиска си. Тъкмо Рая, Иво и Калоян бихме могли да наречем главни персонажи в сборника „Едно възможно начало” и макар присъствието им да е флуидно, тяхната история организира един по-просторен от отделните текстове разказ. Иначе различните „парчета” и съдби в книгата се оглеждат едни в други, без непременно да са включени в общ, единен текст. Тодора Радева използва различни наративни техники и всеки от разказите ѝ би могъл да бъде четен абсолютно еманципирано.
Свързваща е високата кота на преживяното, обтекаемостта на болката. И в осемнадесетте разказа има тела, понякога прекалено тежки за носене, и души, които са така счупени и „разместени”, че само сълзите могат да ги подредят. Но катарзисното преживяване е отредено за малцина. За другите остава потиснатият гняв, загубата на идентичност (почти по Макс Фриш), ежедневните избори („Дни като този”), болката, пред която сме беззащитни и която посяваме в децата си (неслучайно сборникът носи заглавието на разказа „Едно възможно начало”).
Дотолкова широка е пропастта, която зее между някои от героите и останалите, че дори когато мъж и жена, които живеят заедно, решат да се запознаят „наужким” отново, не успяват да се намерят. Светът при Тодора Радева често е пъзел, лабиринт от улички и топоси, които съзнанието волно или неволно размества. Тази калейдоскопична микровселена е колкото изкусно построена, толкова и непонятна, непознаваема. Точно по този начин се случва и трансформацията на персонажите: „някакъв детайл, нещо дребно и незначително, влязло случайно в главата, изведнъж те променя, отключва друг образ в теб”.
И сякаш огледало, ключ към разбирането на всички останали герои в сборника е Рая, чието наследство е кутията ѝ за съкровища и една постоянна, неназовима болка. Дете на семейство, в което властта и униженията са онова блатно всекидневие, в което изведнъж разцъфва лудостта, а значи – вътрешната свобода на майка ѝ („защото трябва все пак болката да има някакво начало, трябва после пък да ѝ намериш и основание”).
Темата за счупените животи, за човеците, които някак функционират въпреки това, за перифериите и избраното усамотение са автентичният поглед на Тодора Радева към 90-те. Такива, каквито биваха преживявани от поколението ѝ – във вътрешна емиграция, в несвършващия разлом между две социални системи.
За читателя остават обаче и утешителните, изящни абзаци през погледа на туриста, който отсява само най-хубавото, най-интересното от един град. Преди да преживее себе си през разказаните съдби.
Някои от осемнадесетте истории мигрират от предишния сборник на Тодора Радева – „Седем начина да увиеш сари около тялото си” (изд. „Корени”, 2005), но функционират по съвсем различен начин тук. Авторката си позволява дори закачлива интертекстуалност, когато героинята ѝ Рая се заканва да напише книга с подобно заглавие. Вероятните начала и изборите, които посмяваме (или не) да направим – струва ми се, че това е големият разказ на тази книга. А финалният текст ще ви предложи и възможен изход, дори в смисъл на „изкупление”, помирение със себе си и света.
И накрая, но не по важност – естетско оформление и авторски решен шрифт от Албена Лимони и Костадин Кокаланов. Редактор на сборника е Биляна Курташева.
Тодора Радева, „Едно възможно начало”, изд. ICU, 2023 г.
