Самир Рахим
Мартин Еймис играе снукър точно по начина, по който бихте очаквали Мартин Еймис да играе снукър. „Талантлив играч, който разчита на естествените си способности“, както сам се описва в статия на „Ескуайър“ от 1991 г., която разказва за един двубой срещу неговия приятел и колега романист Джулиън Барнс, „той е непоследователен, с лош характер, прекалено амбициозен, еднакво недодялан при победа и загуба“. И все пак той удря топката „ужасно силно и с различни бесни завъртания“. Прякорът му? „Земетресението Еймис“, в противовес на „Барометъра Барнс“, чийто подход се характеризира с „прекомерна, дори ненормална предпазливост“. Загатнатото сравнение между владеенето на щеката от страна на писателя и стила на неговата проза става очевидно в последния абзац, белязан от уверението, че Еймис е далеч по-добър в създаването на изречения, отколкото във вкарването на топки при игра снукър.
Тук са и познатите ни записки на Еймис: преизобилни, с леко иронизирана увереност; живи обобщения, постигнали убедителността си чрез чистата мощ на реториката; и комичното париране на литературен съперник. (Барометъра Барнс може да се срещне и като Скучния Барнс.) 32 години по-късно обаче нов роман на Земетресението Еймис едва бива засечен от литературната скала на Рихтер. Когато романът му от 2020 г. „Вътрешна история“ (Inside Story) не успя да влезе в списъците с номинираните за наградата „Букър“, пишещите за изкуство кореспонденти дори не си направиха труда да забършат праха от своите шаблони със заглавие „Еймис с груб отказ“.
Последния път, когато той влиза в разширения списък с кандидатите, е за „Жълто куче“ (Yellow Dog), точно преди 20 години, и преди това – когато е включен в краткия списък през 1991 г. по повод на романа си за Холокоста „Стрелата на времето“ (Time’s Arrow). След единствените 2 номинации за „Букър“ за 50 години всеки, както изглежда, е продължил напред. Всеки от останалите писатели от осемдесетарската му групичка – Барнс, Иън Макюън, Салман Рушди и Казуо Ишигуро – е спечелил „Букър“, а Ишигуро даже плава в недосегаемите води на Нобеловото лауреатство от 2017 г. Само Еймис, човекът с целия този талант, си остава без трофей.
Можем да си представим до каква степен това притеснява Еймис, съдейки по това колко пъти ни е заявявал, че това не го притеснява. В 2 дълги бележки под линия в своите мемоари под заглавие „Опит“ (Experience) той отхвърля „Букър“ заради това, че превръща писателите в „нещо, на което може да се залага“, и заради лишеността ѝ от истински престиж. Предполагам, че е въпрос на гледна точка. Бидейки единственият съдия на „Букър“, готов да подкрепи „Вътрешна история“ (съжалявам, че не можах да дам повече от себе си, Март), мога да гарантирам за това колко капризен е процесът. Но при положение че Еймис е сред най-почитаните и имитирани писатели на своето поколение, самосъжалението му наистина дразни. „Когато първият ми роман спечели наградата „Съмърсет Моъм“, си казах… свиквай с това. Но това никога не се повтори.“
И все пак – точно както провалът в романтичния живот е бил музата на неговия кръстник Филип Ларкин, така за Еймис тя е литературният провал. От самото начало той бива прокълнат от собствения си късмет. Синът на Кингсли Еймис има шанса още първият му роман да бъде издаден, както признава Мартин. Но защо „Пари“ (Money), неговата сатира на филмовата индустрия, публикувана през 1984 г., дори не влиза в съкратения списък за „Букър“? („Папагалът на Флобер“ /Flaubert’s Parrot/ на Барнс влиза в списъка през онази година.) Може би не се е харесал на съдиите; но всъщност има други причини.
Сатирата е жанр, който неизбежно разделя хората, и неговият тип хумор, високомерен, но и дълбоко емоционален, изглежда се харесва на определен тип читатели, често от мъжки пол и споделящи до голяма степен една и съща житейска история с автора. На съвременен език, той не просто „нанася удари“ фронтално, но и странично, и от горе надолу – той няма проблем с това да се подиграва на хора, които са по-малко образовани от него. В „Пари“ цялата смешка идва от това, че един разказвач отрепка, който не чете, ни говори в стил хиперотчетлива проза в продължение на близо 400 страници. Еймис също така никога не би спечелил награда за чувствителност към расовите въпроси, нека си го кажем честно. (До появата на Лиънел Асбо черните герои в романите му са периферни фигури, които са източник на страх или забавление.) Следват и жените на Еймис: или сексуално привлекателни мадами, или разглезени съпруги, с почти никакъв вътрешен живот. Можете да видите защо неговото творчество може да раздразни хората, без да е имало такива намерения.
Другият му проблем е, че пише за един много лондонски свят, населяван от същия тип хора, които участват в журита. Може би не е справедливо, но британските награди са склонни да привличат новости от други части на света – Индия на Рушди например или една Англия, която се „разиграва“ в миналото по безопасен начин, като в книгата на Ишигуро „Остатъкът от деня“ (The Remains of the Day) или „Предчувствие за край“ (The Sense of an Ending) на Барнс. По-трудно е да убедите едно жури, че създавате нещо оригинално, ако на журито му се струва, че му се казва нещо, което то вече знае.
Освен това няма как да е бил от помощ фактът, че Кингсли все още е пишел романи – той в действителност взима „Букър“ за „Старите дяволи“ (The Old Devils) през 1986 г. Както е добре известно, когато героят Мартин Еймис е попитан в „Пари“ какво е да има баща писател, той отговаря безгрижно: „Същото като да поемеш семейната кръчма“. Но в средата на 80-те години на ХХ в., когато Еймис е на върха на кариерата си, не е ясно дали е наследил ролята на баща си с пълна сила.
„Пари“ е пълна с дръзки загатвания за известни писатели: хотел „Ашбъри“, фирма „Уолъс и Елиът“, нигерийски писател на име Фентън Акимбо. Дори има кратък пасаж, препращащ към външния вид на Шекспир: „Клюноподобна горна устна с едва покълнал мъх, челюст, приличаща на змиоркоподобна подутина, очи като бабешки кладенчета край морските скали… Шекспир не приличаше на нищо“.
Всичко това е добър мръсен хумор, но претенцията за близост с големите момчета би могла да изглежда както закачлива, така и изкуствена. В „Лондонски поля“ (London Fields), издадена през 1989 г., фаталната жена Никола Сикс доста неправдоподобно разглежда отношението към „содомията“ от страна на Бекет, Мейлър, Ъпдайк, Рот и Найпол. Подобни позовавания допринасят за усещането за клубно преимущество на един омагьосан кръг от писатели – всички от мъжки пол, разбира се, – относно който ние, простичките читатели, би следвало да се чувстваме късметлии, че сме подслушали. И това е преди да стигнем до момента, в който Еймис предава разговора на маса на своя голям приятел Кристофър Хитчънс.
Еймис, подозирам, долавя всичко това. Оттам и неговите „набези“ към сериозни теми – ядрени оръжия, Холокоста, космология, феминизъм, джихадизъм. Той може и да осмива тенденцията за възнаграждаване на прямото изговаряне на истината в „Информацията“ (The Information) от 1995 г., наричайки една литературна награда „Отплата за задълбоченост“, но същият стремеж към дълбочина често е дисбалансирал неговото собствено писане. Той никога не променя стила си, за да го пригоди към темата. Все едно дали иде реч за геноцид, или джентрификация, той прилага една и същa крайна яркост, която понякога предизвиква гадене.
„Можем да изхвърлим всички сериозни откъси от романите на Дикенс без да навредим на статута му на писател“, пише Еймис и ние се чувстваме изкушени да приложим същото правило към самия него. Той притежава дарбата да бъде неприлично, безобразно смешен по отношение на тясна ивица от Западен Лондон на висшата или нисшата класа в края на хилядолетието. Липсва му топлосърдечната душевност на неговия обект на подражание Сол Белоу или първичната рана, представляваща загубата на езика, която преследва Набоков. По-скоро подобно на Александър Поуп той е майстор на фалшивата героика, въоръжена с вербална наслада и нравствена интелигентност, готова да покоси Тъпаците от Ладброук Гроув.
По тази причина според мен най-добрият му роман е литературната му сатира „Информацията“. Ричард Тъл е неуспял романист и пълен с недостатъци съпруг, който надмогва факта, че навършва 40 години, като се опитва да унищожи своя стар приятел Гуин Бари – ужасен писател, постигащ успехи с лекота. В една запомняща се сцена Ричард и Гуин играят тенис. Наблюдаваме „омразните останки от вехтата техника на Ричард, нейната буржоазна суровост: форхенда, изигран като с лопата, бекхенда със силно забавената му сечена топка“, докато той се опитва да обърка Гуин, „маневрен малък дървеняк, лишаващ всяко нещо от ритъма му, винаги ясен, никога противоречащ, лишен от всякакъв инстинкт да се опита да предвиди удар или да изненада противника“. Ако се нуждаехме от напомняне относно езиковата виртуозност на Еймис – а винаги си струва да ни бъде напомняно за нея, – щяхме да забележим двете необичайни, но съвършени прилагателни – „омразен“ и „маневрен“. Въпреки че рядко препрочитам роман на Еймис в неговата цялост, аз често отварям книгите му на сцени като тази, за да покажа сам на себе си какво би могло да бъде направено с описателното писане.
Би било твърде опростенческо да кажем, че Гуин е замаскиран Джулиън Барнс, въпреки че той бива описван с пикантен сарказъм като „покорен“ мъж – същата дума, която Еймис отнася към Барнс в „Опит“, когато описва с подробности тяхното скарване по повод на това, че Еймис напуска съпругата на Барнс, Пат Кавана, която до този момент е негов агент. Но при всички случаи Еймис би могъл да твърди, че Барнс е нанесъл първия удар.
В своя роман от 1991 г. „Говорейки за това“ (Talking it Over) Барнс описва любовен триъгълник, в който харизматичният Оливър предава своя кротък най-добър приятел Стюарт заради жена. Оливър много напомня на Еймис. Представен като пристрастéн пушач, той отбелязва за сватбата на Стюарт: „Пръстенът блестеше върху своята виолетова възглавничка като някакво вътрематочно устройство“. Той описва импотентността като „да се опиташ внимателно да мушнеш стрида в брояч на паркинг“ – фраза на Еймис, която 4 години по-късно отново се прокрадва като нишка в „Информацията“. Приятелско дразнене? Може би, въпреки че е стряскащо да прочетем как обикновено любезният Барнс заявява в разказа си за техния снукър мач, също в „Ескуайър“, че „под спокойното възхищение, което всеки от нас храни към работата на другия, е погребана… ярост, която иска да убива“. (За щастие, двамата междувременно са сдобрени.)
Това нещо повече ли е от онова, което Ъпдайк нарича „разработена клюка“? И не, и да. За онези, които се интересуват от мъжко приятелство и съперничество, от значението на успеха и от жертвите, които правим, за да го постигнем, Еймис винаги ще е въздействащ. Особено след като на неговите пълни със слабости герои не им е позволена утехата морално да превъзхождат онези, стоящи над тях в йерархията. В най-добрия случай успехът превръща Гуин в по-щедър човек и по-добър съпруг, докато провалът изгризва духовната същност на Ричард докато не остава почти нищо.
В задълбочен полувъзхваляващ материал за писателя Джейсън Каули пише, че „една същностна самота подчертава търсенето на Мартин Еймис на абсолютна оригиналност… Колко струвам? Колко съм добър? И човек се чуди какво му е струвал този безмилостен стремеж да бъде най-добрият?“
Каквото и да е струвал на писателя подобен стремеж, той е коствал същото и на читателите му. Пред Еймис е имало и друг път – този, който отвежда отвъд чистия блясък. В „Опит“ абсолютната тежест на травматичната действителност го принуждава да прояви рядка смиреност в отношението си към другите. Вместо да ги надвива със своя натруфен речник, приклещвайки ги с мръсна лиричност, той наблюдава и докладва с проста острота.
Еймис разсъждава върху опустошителното разкритие, че братовчедка му Луси Партингтън, която изчезва през 1973 г., всъщност е била отвлечена и убита от серийния убиец Фред Уест. Погледът му върху ужасяващия живот на Уест е лишен от хулиганския хумор, така дразнещ в романите му. Вместо това той занулява разказа до един малък поразителен детайл: „Той се шляеше около къщата, гризейки глава лук така, както вие бихте яли ябълка“.
Оттогава Еймис се чуди дали изобщо е трябвало да пише за убийството на своята братовчедка. Но аз се радвам, че е успял да го стори, тъй като онзи зловещо мистериозен лук остана в съзнанието ми през годините. Това също така ни предлага подсказка за писателя, който Еймис е можел да бъде. Ако само беше придал подобна тежест на измислените престъпления, които описва; ако беше изоставил своите скорострелни убеждения; ако беше опитомил хумористичния си дух; ако само беше обуздал това земетръсно въображение…
Превод от английски: МАРИНА КАРЧИНОВА
13.01.2023 г.
TheBookerPrizes.com
