Елена Алексиева
Родена съм и пораснах на улица „Бурел“ – бивша „Цона Петкова“ – в квартал „Иван Вазов“, където живея до ден днешен. Това е на 5 минути от Южния парк и на 10 от НДК, което тогава още не съществуваше. По онова време цялата ни улица – забележителна с факта, че е разделена на три, на практика несвързани части – се състоеше предимно от малки къщи с дворове. В най-ранния си детски спомен, на около 2-3 години, играя в двора на съседите и гоня из тревата техните зайци. С останалата част от света ни свързваха трамваите номера 1 и 15, от които сега върви единствено единицата, и то не по привичния си тогава маршрут. С тях впоследствие ходех във второто си училище, на една спирка от нас – 22-ро ЕСПУ. Първото ми беше кварталното 139-о основно „Захарий Круша“, на което викахме просто „Крушата“. То се намира в „Лозенец“, на сегашния бул. „Арсеналски“. От него имам прекрасни спомени, както и от Английската гимназия, а виж, от 22-ро спомените ми са предимно лоши. Вероятно защото бях отличничка, дебела, а на всичкото отгоре ходех на пиано и на английски в Алианса на „Мария Луиза“, тогава „Георги Димитров“. Макар да не обичах никак пианото, имах великолепна учителка – г-жа Мария Динолова, една действително изтънчена и чувствителна дама, към която ми беше трудно да се обръщам с „другарко“, така че си отдъхнах, когато впоследствие другарките станаха госпожи. Веднъж в час по физическо си спуках костта на дясната китка, което ме направи адски щастлива: цял месец имах извинение за уроците по пиано. Госпожа Динолова обаче ни най-малко не се смути. „Нищо, тъкмо лявата ти ръка е слаба, ще упражняваме нея“. И така, като пълен идиот, ходех на уроци в читалище „Д-р Петър Берон“ с една гипсирана ръка, провесена през врата, а в другата – чантата с нотите. Приятелите ми от улицата се скъсваха да ме подиграват.
От останалите си учители с най-голяма любов помня другарката Дойчинова от началното училище, която за една лятна ваканция ми подари „Ямайски марони“ от Майн Рид – аз тогава бях полудяла по него, а „Мароните“ бяха дефицит, така че подаръкът беше особено ценен. Друга моя забележителна учителка, с която все още се виждаме, беше класната ми от Английската гимназия, госпожа Рене Къдрева. Извънредно свободомислеща и необикновена личност, която в осми клас (годината е 1991-ва) ни даде класно по литература върху филма „Стената“ на „Пинк Флойд“.
Градинките на детството ми са тази на нашата улица – тогава градинка „Емил Марков“, а впоследствие на летците, загинали за отбраната на София през Втората световна война – и Докторската градина, където е отраснал баща ми и по онова време все още често ходехме там. По-късно се мотаехме из парка „Заимов“ заради близостта му до Английската гимназия. Там ходехме с китари и с цяла торба целувки, които купувахме с колективно събрани стотинки от близката хлебарница.
Кварталното ни кино беше „Д-р Петър Берон“, където съм изгледала всички филми от детството си. А до него – тогавашната сладкарница „Петър Берон“ (сега „Пчела“), където се наливахме с боза и се тъпчехме със скалички и пасти, когато имахме пари за целта. Точно пред киното имаше сергия с машина за пуканки. Държеше я един дядо, на когото викахме дядо Пуканката, или просто Дядката. При него се намираха турски дъвки „Турбо“ с картинки на коли, а също и сръбски цигарени. Вътре в кутиите на цигарените дъвки имаше карти за игра или снимки на футболисти – особено ценни, защото можеха да се разменят.
Като стана дума за кино, един от най-ярките ми спомени е как с татко отиваме да гледаме „Полицаят от Бевърли хилс“ в кино „Иван Вазов“. Славен филм! Беше точно преди Нова година и когато излязохме от киното, навън валеше сняг на парцали. Качихме се на жигулито и незнайно как се озовахме на ъгъла на „Витошка“ и „Солунска“, където по онова време имаше „показен“ плод-зеленчук. Пред плод-зеленчука се беше извила неособено дълга опашка и татко паркира на „Витошка“, за да провери за какво се редят. Оказа се, че току-що са докарали банани. Той се върна с цял кашон, към 5 кила. Народът още не се беше усетил, затова даваха кой колкото иска. Нея Нова година ядох банани на корем – нечуван лукс! А с татко си разказвахме сцени от филма и си умирахме от смях.
Близо до нас имаше голяма книжарница, където се продаваше канцелария, а също и книги. Но когато пораснах малко, събирах си пари и ходех в книжарницата на Съюза на писателите на „Ангел Кънчев“ 5. Там купувах основно стихосбирки. Къде отиде цялата тази поезия сега – дявол знае. Най-много си купувах марки от филателния щанд на ъгъла на „Мария Луиза“ и „Екзарх Йосиф“, на връщане от Алианса. Тогава се записах в Съюза на филателистите, понеже с членската карта марките бяха по-евтини. Не знам къде е въпросната членска карта, но марките пазя и досега.
На ъгъла на „Витошка“ и „Шмид“ (така и не запомних как се казва сега) в моя квартал беше бакалията на бай Стоян (понастоящем прословутото заведение „Неро“). Той беше приятел на дядо ми и винаги двамата ходехме да пазаруваме там. По-късно научих, че вървял слух, че под дъските на пода на бакалията били заровени много пари. Не знам за парите, но се случваше бай Стоян да измъкне изпод тезгяха я телешко шкембе, я агнешки чревца за своя приятел, който, горкият, не подозираше, че ще му се падне внучка вегетарианка.
София от моето детство е такава, каквато сега може да се види единствено в старите детски филми от онова време – „Войната на таралежите“, „Таралежите се раждат без бодли“, „Куче в чекмедже“ и други такива. Странно, но това разминаване не ме изпълва с кой знае каква носталгия. Може би единственото време в живота ми, когато съм харесвала този град, е било именно като малка. О, щастливи дни!
