Надя Теранова
Изчитам на един дъх поезията на Господинов и си давам сметка, че това са не просто стихове, а дефиниции. Например любов е: „Всяка нощ/ да сънуваш жената/ до която лежиш“. Откриваме любовта в сборника „Писма до Гаустин“, излязъл под съставителството на слависта просветител Джузепе Дел’Агата, автор и на послесловa, в който разказва как е избрал, превел и групирал стихове и отделни пасажи от автор, досега познат в Италия само с прозата си. Текстовете са представени тук заедно с оригиналите на български език, които няма да говорят много на повечето читатели, но които добавят очарование към една ценна сама по себе си книга. Заслуга на Дел’Агата и на издателство „Воланд“ е, че днес в Италия познаваме този талантлив, оригинален писател, носител на Европейската награда „Стрега“ за „Времеубежище“ и ценéн от мен заради гениалните му къси разкази още преди да обикна романите му. Днес този сборник ни помага да обогатим познанието си за творчеството му в превод на италиански. За поетическия глас на автора, продължение на този от прозата, Дел’Агата пише: „Като че с магия Господинов успява да го открие и овладее, използвайки, парадоксално, детайли близки до ежедневните разговори, напълно достъпни за читателите“. Представени са рецензии от български и чуждестранни литературни критици, но именно благодарение на новите смислови ядра и теми, около които италианският съставител групира и тълкува стиховете, искрите електричество, получени при четенето, се разпалват: всеобхватният тътен, произведен от края на любовта (заглавие по избор: „Разпускане на любовните армии“), носталгията по детството, прекарано в един напълно различен свят („Носталгия по Жан Маре, Лолобриджида,/ по стари руски филми за войната,/ по снимките „На всеки километър“/ (аз имам огледалце с Митко Бомбата“), проявленията на един езически бог чрез природата („Бог е червен/ напращял и завършен/ Бог е домат/ Няма нищо обидно в това/ и за двамата“). В стиховете на Господинов малките ни болки вдигат оглушителен шум, а иронията може да ги приземи, което не означава, че ги принизява. Една жена, която те напуска, докато е сложила заек да къкри на печката, казвайки, че излиза за малко, без да си вземе палтото, и която не се връща повече, когато животът ви срещне отново, се притеснява само за едно: изключи ли котлона? Отговорът е: не, „тези зайци са доста жилави“. Любовните страдания предизвикват признания, граничещи с оксиморон: „Аз съм леко ранен,/ много леко ранен/ и неловко кървящ/ в мирновременно положение“. Да се усмихваш, не означава, че омаловажаваш, а че регистърът на разказа ти се обогатява.
Също както и любовта, пространствата не са нито обожествявани, нито осквернени, а са представени като оживели снимки, в които Венеция е „зле скроена работа“, a площад „Madonna dei Monti“ в Рим е пълен с гълъби. В първата дефиниция откриваме цялата поколенческа пропаст между дядото, за когото важни са само земята и материалното, и сина, който може да си позволи луксa да се изгуби в красотата на нематериалното; в меланхоличната радост на втората се разкрива самотата на човек, изгубен в тълпата, мястото, на което е спрял за почивка поет, поел на път. Същият поет, който във Виена, град на скръб, кич и врани, си припомня, че е „все по-мъничко Моцарт/ все повече Салиери“. А в Любляна, най-спокойната столица, не може да заспи, заради най-тревожната новина от деня: „изгубено черно коте в центъра на града“.
Дефиниции, казахме в началото, това са стиховете на Господинов, и на този термин искам да се върна: авторът дефинира местата през своя поглед, пише поезия, за да поправи счупена порцеланова купа, но е безполезно, нищо не побира, отбелязва с тъга, поне никой не може да счупи стихотворение, цитирайки Елиът, Дикинсън, Куазимодо и много други поети. Цитира и „Бийтълс“, и Вермеер, отдава почит на Пастернак, запалвайки свещ, от която струи светлина и уют в зимните нощи. Представя си как среща Гинзбърг, Толстой и Байрон, пишейки стихове, в които всичко е възможно да се случи, в които всъщност всичко вече се е случило. В един пасаж Георги Господинов казва, че богът на водопадите и богът на капещите чешми са от различно потекло. През по-голямата част от тези страници говори вторият, онзи, „който надава ухо за всичко като съседа“, който „владее необяснимите шумове нощем,/ бди над плачещите в банята,/ над порязващите се в кухнята“, но – точно както и поезията – не лекува и не помага.
La Repubblica, 31 декември 2022
Превод от италиански: БОРИСЛАВА ЧАКРИНОВА
Georgi Gospodinov, Lettere a Gaustìn e altre poesie [Писма до Гаустин и други стихотворения], съставителство и превод на италиански Джузепе Дел’Агата, изд. „Воланд“, Рим, 2022.
Надя Теранова (1978) е италианска писателка, авторка на романи, разкази и книги за деца, едно от водещите имена в италианската проза днес.
