Разговор с професор Инна Пелева
Професор Пелева, в самото начало на тази година се появи том 12-и от събраните съчинения на Йордан Радичков, публикувани от изд. „Нике“. Имате голям принос за издаването им като съставител, автор на научния апарат, автор на студии към отделните томове… Новият том е последният от поредицата, с него приключва работата по събраните съчинения, продължила около дванадесет години. Как бихте обобщили работата по тази поредица, на какви принципи е подчинено изданието, кои бяха най-големите трудности…?
Всъщност първото събиране на екипа, ангажиран с проекта, беше през вече далечната 2007-ма. Тогава уточнихме концепцията за цялостното представяне на Радичков (какво искаме, как ще го постигнем, за кого го правим) и започнахме да събираме първия том. Той излезе през 2009-а… и оттам насетне, с всички предсказуеми и неочаквани перипетии около подобно начинание, публикувахме книга след книга. Изданието стъпва на жанрово-хронологическия принцип (разкази, новели, романи, пътеписи, драматургия, сценарии, интервюта – от първия към най-късния текст в съответната жанрова територия; само последната книга от серията е организирана другояче – с превес на тематичния принцип). Идеята беше многотомникът не просто да възпроизведе всичко, написано от Радичков, но и да е полезен на бъдещите изследователи литературоведи в текстологичен план; затова към всяка част има бележки относно първите публикации на показаните произведения, със съпоставка между най-ранна и последна версия на конкретната творба, с проследяване на връзки, прехвърляния на мотиви и образи от произведение в произведение. Изготвихме и показалци към всички книги (на антропоними, топоними, редки думи); също и коментарен текст, предлагащ прочит на съчиненията в дадения том, както и (в определени случаи) на критическата им рецепция… Всичко това изискваше доста работа в библиотека, със стари и по-нови вестници и списания, но пък тази работа беше в сериозна степен облекчена от това, че разполагахме с „Йордан Радичков. Биобиблиография 1929 – 2004“ на Мария Младенова, Светла Девкова и Силвия Найденова – труд, без който едва ли бихме се справили със задачата си. Справихме се и заради всестранната помощ, оказвана ни през всичките тези години от семейството на писателя.
Последният том съдържа публицистика и други текстове на Йордан Радичков, публикувани в пресата, както и текстове от архива му. Той ли беше най-труден за съставяне – работата с архиви обикновено е предизвикателство… Кои от публикуваните за първи път в този том текстове от архива на Радичков Ви се струват най-ценни и важни?
Подготовката на финалната книга от поредицата беше особено трудоемка и отне доста време – заради събирането на публикации от периодиката, от издания на други автори (Радичков е писал доста предговори и следговори), заради необходимостта да се покажат заедно, между едни и същи корици, твърде различни по природа неща (поздравления за юбилеи, слова, изричани при откриване на изложба или при получаване на литературна награда, разговори с читатели, есета, портретни скици, страници от архива и пр.). Пробвах разни варианти за композиране на текстовете (подреждаш по един принцип, после се оказва, че така не е добре, и започваш отначало, по друг критерий) – наистина се оказа най-стръмното място от начинанието… Знам, че на последния том от едни събрани съчинения често се гледа като на сборник с не твърде важни неща, като на „можеше и без това“. А на мене тъкмо тази книга ми е особено скъпа. Не само заради многото работа, а и защото осъзнах нещо, което преди някак не съм забелязала, не съм го довидяла – какъвто и да е поводът на заставането пред аудитория, и когато пише встъпление към прози на колеги, и когато прави журналистически материал (за реконструкцията на „Руски“ например), и когато взема думата в рамките на конгрес или на литературна дискусия, и когато отговаря на въпроси откъм публиката, Радичков винаги (и бързо) стига до споделянето на някаква история, до сглобяването на сюжет. И то на интересна, ярка история, на забавен сюжет. Тоест той разказва както диша, повествуването е неговият начин на говорене, неговата същност. Покрай правенето на тома си дадох сметка колко често събитийно-образни възли, фрази и мисли, които познаваме от книгите му, се появявят и в публичната му реч; всъщност няма ясна граница между „художествения“ и „нехудожествения“ Радичков, още по-точно – няма „нехудожествен“ Радичков. Ето, чуйте как завършва словото му, свързано с подготовката на Първия конгрес на СБП (1968-ма е): „… представям [си] как се запътват към конгреса едни важни и дебели романища, да те набере страх от тях – ако такова романище рече да се качи на файтон, щом стъпи, и целият файтон ще стане само на трески. Стегнати новели с вталени сака също подтичват, за да обърнат внимание със своята модна линия, а и драмите на изостават назад – впрочем техните трагически маски отдалече се забелязват. Постна комедийка ръси пред себе си ситна конска слама, та като стъпва, да не вдига шум, и гледа ако може и тя някак да се вмъкне в конгресната зала. И нашият беден роднина – разказът – върви и се оглежда да не би да го стъпче някое дебело романище, но и гледа да даде преднина на поезията, защото поезията стана съвсем светска, а това, що е светско, трябва да е в по-предните редици […] А най-отзаде в прахоляка иде сатирата, както винаги тя и сега разлайва кучета. В прахоляка виждам и себе си там, запътен към конгреса с една пърчова кожа…“. Нима не е скроил (с помощта на едното просто олицетворение) ситуация, персонажи с портрети и характери, началото на сюжет; тук артистично е забъркал и автошарж, сбъднал е също шега с професията „писател“, с високите работи на времето, с представата „как се държи реч“ (което не пречи на предишни страници от припомняния текст да стои – вярно, по специфичен начин изговорена – история на жанра разказ в българската литература от Вазов „до наши дни“). Тоест и в този том няма скучен, еднопланов текст. Радичков просто не може да пише такива…
Разбира се, срещата с архива на писателя беше специално преживяване за мене. Страниците, които се публикуват за първи път тъкмо в 12-ия том, съдържат готови, завършени творби („грузинските“ истории и тази за „дядо Вачко“, защо ли не ги е публикувал), дневникови бележки, щрихирани начала на повествования, скици на хрумвания, разсъждения… А и един препис със съкращения на „Светите застъпници“, към който Елин-Пелинов текст Радичков е добавил няколко свои реда (продължавам да мисля за природата на потребността, довела до това усвояване/удвояване на разказа от „Под манастирската лоза“). Мисля и за онзи Радичков спомен от младини, който уж е за първата среща с „Тихият Дон“ на Шолохов, но всъщност е за мъжка стая в болница и за жената в отсрещното общежитие, която жена (август е, тя все яде диня) болните гледат вечер след вечер през прозореца. И още има за мислене – както покрай нещата от архива, тъй и покрай другото в книгата. Струва си например пак да прочетем – сега да прочетем – Радичковите текстове, излизали в пресата през 1990-а. Както и текстовете, в които говори за българската литература, класическа и нова; също малките портрети на Гочо Гочев, Бинка Желязкова, Тончо Жечев, Константин Павлов, Джузепе Дел’Агата, Дечко Узунов, Любомир Тенев… Изобщо томът може да даде много на всеки търпелив и внимателен читател. На изследователя – още повече.
Имате трайно отношение към творчеството на Радичков – преди да се включите в подготовката на събраните му съчинения, през 2004 г. публикувахте монография за него, „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга“. Откъде идва интересът Ви към прозата на Радичков? Как се промени или разшири представата Ви за Радичков и неговото творчество покрай работата по събраните му съчинения, открихте ли за себе си нещо ново и изненадващо в творбите, писателската му биография или личността му?
Навремето родителите ми са купували почти всички книги на Радичков при първото им излизане; от средата на 70-те насетне, освен че четях вече наличното в домашната библиотека, година след година се срещах (пак поради интересите на майка ми и баща ми) с повечето текстове на писателя при самата им поява в периодиката и в отделни издания. Филологическото образование преработи отгледаната у дома десетилетна привързаност към автора в потребност да пиша за него. А „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга“ обуслови поканата да се включа в начинанието „Събрани съчинения…“; имах голям късмет. Покрай работата по томовете видях малко или повече поновому историята на един изумително талантлив човек, сглобяваща в характерна пропорция живота на съкровеното, „вътрешното“ и живота в публичността. Видях как се е себесъздавал, как с времето е доосмислял идеи и образи, как се е изправял пак и пак пред даден сюжет, търсейки пълния му смислов обем, истинския му ръст. Видях съвсем отблизо, през десетки текстове, как и защо с възрастта е прииждало здрачаване, също перипетиите в разговора на твореца със самия себе си, разни сбогувания и завръщания, случили се в този личностен свят. И моята си особена радост на финала – след цялото това взиране, след годините настойчиво (и специфично образовано) четене на Радичков – идва от факта, че респектът ми към писателя си остана респект. Сега е само по-сложно мотивиран.
Как бихте обобщили мястото на Радичков в българската литература? А в по-широк контекст – балкански или европейски?
И аз като мнозина други (колеги литературоведи и непрофесионализирани читатели) продължавам да смятам, че Радичков е голям писател и че не е просто и само български писател. Днес статутът на неговото наследство като част от модерната ни литературна класика е стабилизиран и не подлежи на ревизии. Смятам също, че създаденото от този творец все още, все така може да бъде смислен посланик на българската култура по света. Стига да има кой да превежда, да подпомага срещите на други национални аудитории с текстовете на писателя; стига да има силна университетска българистика извън страната, т.е. академични лектории, които да запознават тамошни млади хора и с Радичковите произведения; стига да има реален културен обмен и български постановки по „Опит за летене“ или „Януари“ (примерно) да се появяват на чужди сцени и т.н. Както знаем, не е достатъчно един автор да е много талантлив, за да го възприемат като световен автор. Не е достатъчно да е много талантлив, за да е добре познат дори в собствената си страна.
Участвахте в поредица срещи с публика, представяйки новоизлезлия том. Какви са впечатленията Ви от реакциите на читателите, особено на най-младите, които се срещат за първи път с творчеството на Радичков?
Много съм благодарна на четящите и любознателни хора, които през януари 2023-та се включиха в разнообразните културни събития, организирани в Пловдив и свързани с Йордан Радичков. На нашите представяния дойдоха и съвсем млади люде, не че питаха, но пък наистина слушаха, чуха. Чудесно е, че освен чрез събраните съчинения, творбите на писателя в нови и красиви издания – отделни издания – присъстват в книжарниците ни. Надявам се, че училището, университетът, критиката, театърът ще продължат да си вършат работата и да подпомагат, да улесняват срещите между Радичковите текстове и сънародниците, родени след НРБ… и много след селото. Надявам се и че ще се прави – пак, още – добро българско кино по Радичкови сюжети: то би могло да е ефикасен посредник между Радичковия свят и възприемателите, чието мислене, чиято чувствителност са формирани отвъд 2000-та. Надявам се, че не е възможно да забравим Йордан Радичков.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
